"Химитлийската афера" или как през 1915 година баба ми Стойка осиротяла съвсем

На източната страна на паметника на загиналите от Черничево има една странна категория, която още като по-млад ме учудваше. Пише за загинали през някакво си "Химитлийско въстание" от 1915 година. 

Чудех се какво е това въстание или брожение най-напред заради това, че в него е убит единият ми прадядо - Георги Павлов Арнаудов. Майка му Стойка била убита през 1913 година от башибозуците. Година по-късно жена му Тянка починала при раждането на последното им дете Павел. Представяте си - през 1915 година дядо бил на 32 години и вдовец с 4 деца, най-голямото от които на 6 години, а най-малкото - кърмаче. Георги и баща му Павел извикали с тях да живее едната му сестра, която също останала вдовица през 1913 година и имала едно дете. 

Не знаехме за документи около историята на неговата смърт, а само устното предание. Според него дядо Георги бил комита (с други думи член на тайния революционен комитет) и добър приятел на селския учител.  Този учител казвал, че най-голямото му дете е много умно и че той трябва да го води на училище (става дума за баба ми Стойка, която през 1915-а била на 6 години). И Георги го е правил, та един от малкото запазени спомени на баба за баща й е точно как през снега я носи на гръб към училището. Та през лятото на тази злочеста 1915 г. трябвало няколко души да отидат до Гюмюрджина. Мотивите за това пътуване са неясни - според едни да се закупят неща за училището и за учениците. Според други - понеже били чули за турски брожения, искали да отидат в окръжния център, за да научат какво е положението. Не знаем. Но това, което се помни е, че сестрата на Георги опитала да го спре. Казала му "Недей, батенце, отива, снощи бос те сънувах." Какво ще значи да сънуваш някого без обувки? Може би, че не трябва да отива на път? Но дядо, като човек на дълга, казал, че отива. 

И не се върнал. Отново семейното предание разказва, че групата черничевски мъже, сред които учителят и дядо Георги, била нападната от засада от турци. Те успели да хванат почти всички. Дядо и още някои се скрили в едни гъсти хвойни. Обаче турците почнали да измъчват пленниците, включително и дядовия приятел - учителя. Дядо не издържал и излязал от хвойните. Турците хванали и него и също го измъчвали. Захлупили го с някакъв камък от вриз, за да не може да стане, и започнали да му режат ушите, носа, да го кълцат и секат, както им дойде. И така умрял зверски насечен.

Това е стигнало като знание до нас от тези черничевци, които успели да се скрият в хвойните балкана и от далеч гледали мъченията. 

Както казах по-горе, дълги години не знаехме с подробности какви са били тези събития, в които дядо загинал без време и без вина. Но ето какво открих сега за тази история в книгата на Стайко Трифонов "Тракия. Административна уредба, политически и стопански живот, 1912-1915", в която на стр.111-114 се разказва точно за т.нар. "Химитлийска афера". Ето какво пише Трифонов:

През лятото на 1915 г. в Западна Тракия настъпиха събития, оито отново привлякоха вниманието на българската общественост. На 14 и 15 юни се появиха турски чети, които завзеха няколко села и извършиха убийства на български държавни служители. [180] Правителството ги обяви за разбойнически и изнесе сведения, според които в Софлийско се появила една банда от 45 души, с цел грабеж. Административните власти вземали мерки и заловили 20 души ятаци. [181] Те заявиха, че липсват улики четниците да са преминали от турска територия. Като единствен признак за политическата им насоченост се сочеше все пак фактът, че след появяването на чета в с. Химитли, Гюмюрджинско, местните жители се присъединили към нея. Официалната версия беше, че четническото движение се появило само в две села и веднага било потушено. От обвинените 40 души, властите заловили 39, като липсвал само главният водител Дегме Мехмед Хасанов. [182] Населението доброволно предавало оръжието си, за да докаже, че няма лоши намерения. Само в с. Химитли, където на 15 юни се яви четата на Декме Ахмедов, са били предадени 350 пушки. Както депутатите, така и останалите турци се мъчеха да представят станалото за „разбойническа работа”. [183]

Въпреки че в официалната версия имаше известна истина, то тя не беше напълно вярна. Опозицията се възползува от случая и изнесе пред българската общественост нови факти. В. „Дума”, издаван от среди близки на народната партия, писа: „В Гюмюрджинско върлуват турски чети. Те са няколко. Не са разбойнически, но агитационни и терористични, органи на турския революционен комитет. Някои от четите идват от Турция, през Димотишко, а други се рекрутират от местното турско население... Четниците са въоръжени твърде добре, както и турското население. Цялото революционно движение в тоя нов български край се вдъхновява от Цариградския младотурски комитет и се ръководи от негови емисари, които тайно и явно сноват по села и градове. Тайни куриери постоянно минават димотишката и софлийската граници и разнасят новите нареждания на Енверпашовци и Талаатбейовци.” [184]

Опозицията се възползува от безгрижието на българското правителство и му припомни добре познати истини. То бездействувало понеже се крепяло на власт благодарение на мюсюлманските депутати из Гюмюрджинския край. Правителството на България действително се опита в края на 1914 г. да обезоръжи турското население, но „от Стамбул му се намръщиха, посочиха му някакви клаузи от Цариградския договор и то забрави, че е българско правителство.” [185] Най-близко до истината стоеше органът на БРСДП (ш. с), в. „Народ”, който се опита да свърже раздвижването на турците в Западна Тракия с преговорите, които се водеха между турското и българското правителства за поправка на южната граница на България около Марица. В тази връзка, явно по инструкции от Цариград, на 10 юни 1915 г. в Одрин се проведе голям протестен митинг. Няколко дни след него в българска територия преминаха турски емисари, които проведоха съвещание в с. Мехрикос с по-видните жители на селата Кез Веран, Кованлъ, Ешекдере, Коздере, Челеби, Козорен, Мехрикос и Химитли. Тук беше решено на 15 с. м. да се обяви бунт в крайграничните общини на селата Химитли и Мехрикос. [186] И действително на споменатата дата турците започнаха планираната акция. Енергичните действия на българските войски обаче бързо ограничиха и пресякоха бунта. Почти всички участници бяха заловени веднага. Те единодушно се разкайваха, че са били заблудени от младотурски агенти. Българските власти подведоха под съдебна отговорност всичко 119 души. Делото им беше прекратено по закона за амнистията след Първата световна война. [187]

Така наречената „Химитлийска афера” беше политическа маневра на управляващите кръгове в Цариград. Посредством митинга в Одрин и четническото движение в Западна Тракия, те упражняваха натиск върху българското правителство. Не може да се приеме като случайност фактът, че те подозрително съвпадаха с началото на преговорите за поправка на южната българска граница. Правителството на България постави въпроса да му бъдат отстъпени земите на север и запад от линията Мидия—Енос. Турските ръководители се стремяха да ограничат териториалните отстъпки до техния възможен минимум. В тези си домогвания те използуваха като средство за натиск върху България и мюсюлманското население в Гюмюрджински окръг.

И така, благодарение на тази информация разбираме повече за ситуацията. Преди сключването на някакво договорно споразумение между България и Османската империя за границата край река Марица, с цел психологически натиск над нашето правителство, османските власти подбудили безредици в Беломорието. Изпратили свои въоръжени чети и активират ядрата си в някои от най-мракобесните със злодействата си през 1913 г. села: Мерикос, Химитли и др. На 15 юни започнали "въстание" и убивали не само държавните служители, а всички българи християни, които хващали, дори да са невъоръжени мъже. За няколко дни властите успели да обезвредят, заловят и обезоръжат извергите. Но само след 4 години всичките 119 катили били амнистирани и освободени по закона за амнистията след Първата световна война.
И така са си отишли нашите хора. Бог да ги прости!

След като прочетох написаното, използвах картите на Гугъл, за да си представя вероятния маршрут на нашите жервти. Село Черничево е подчертано с червено горе вдясно - то е изходната точка на пътуването на убитите черничевци. Окръжният център Гюмюрджина (Κομοτηνή, Комотини) е долу вдясно - той е бил крайната точка, към която се пътували. Значи посоката на движението била югозапад. Има два варианта за пътуване. В единия вариант черничевци са поели по един стар път на юг, към съседното село Хадживиран (по нашенски Аджурен, на гръцки днес Вирсини, Βυρσίνη), и след това се отклонили към Химитли (днес на гръцки е Органи, Οργάνη) - оградено в червено. В другия вариант са тръгнали на запад към близкото село Аврен и след това са поели на юг към Химитли. Някъде там попаднали на злодеите, които ги убили. Другото се, което оградих в червено е някогашното Мерикос (в книгата написано Мехрикос, днес на гръцки Кехрос, Κέχρος), което е било другият център на аферата и което още през 1913 г. се прочуло с изключителната жестокост на местните "бабаити" над българите в региона. 

-------------------------------------------------------------------------------- 

За библиографско цитиране: 
Трифонов, Ст. (1992). Тракия. Административна уредба, политически и стопански живот, 1912-1915. Тракийска фондация „Капитан Петко войвода”, Хасково.

Отделянето на Черничево от Цариградската патриаршия

автор: Georgi Stankov

Манастирът "Св.св.Константин и Елена"
(снимката е взета от блога на Николай Ганчев)

Лятото на 1889-а беше горещо и сухо.

А насред лято, край Лъджа ставаше голям събор. От Драбишна и Арнауткьой, от Папазкьой и Мандрица, от Горно и Долно Суванли, та чак от Аврен и Дутли идеха съборяни в манастира "Св.св. Константин и Елена." Бяха тръгнали предната вечер и пътуваха цяла нощ, за да стигнат рано за празника. Водеха каруци, натоварени с дарове за храма, тук-там с вързани жертвени животни, пък и с деца, накачулени върху вързопите.

Край стария манастир се събраха хиляди. - Ей, кумец, доживяхме да се видим, обаждаше се някой и прегръщаше стар познайник. Как е по вас? - Лошо, рапката изсъхна. А по вас?

Наблизо се събираха ергени, остригани, обръснати и пременени като за сватба. Пъчеха гърди, смееха се силно и поглеждаха към момичките под стария орех. А те, докарани с новите сегя, с бели тестемели и шарени престилки, ги одумваха и се смееха.

По едно време тълпата се смълча, поразмърда се и в отворената пролука се появи митрополитът на Ортакьой. Беше едър и белолик, а очите му - строги, , скрити в лицето му...

- Владиката! Сух Мустак, като беше на воденицата в Суванли, чул, че много грозно думал. - Вярно е. Грозно ти дума, грозно та поглява. Ага не знаеш по гръцки, та навиква. - И тоя ли... Отде се вземат все такива?

Без да поздрави никого, владиката тръгна през множеството. Зад него вървяха гръцките свещеници от Лъджата и Ортакьой, даже от Димотика беше дошъл един. 12 души. Митрополитът извади светата книга. Сладък, поителен мирис на тамян се носеше. Идеше ред на богослужението на поляната пред манастира. Митрополитът четеше на гръцки. Гласът му беше силен и огласяше околността. Съборяните не го разбираха, но се прекръстваха, смирено навели глави и от време на време припяваха "Кирие Елейсон". Като дойде ред на поучителното му слово, владиката вдигна поглед от книгата, огледа строго множеството. Май не му хареса, че българите шумят повече, отколкото трябва. Навъси се и надигна глас:

- Братя и сестри, благословени християни, а слушайте и вие, българи!

Отначало тишина... а после се чуха недоволни гласове. Богомолец от Драбишна се провикна: Като сме българи, не сме ли и ние християни! Тълпата се разбуни, а някой от свещениците я смъмри: Замълчете и слушайте, като ви се говори!

Но хората не искаха да слушат. И на гръцки само ще ми пее, развика се някой, ние не щем гръцки. Затова ли му носиме дарове, а той да ни хули?

Драбишненци първи обърнаха гръб на владиката, вдигнаха си бохчите, събраха чергите и почнаха да товарят каруците. После се обърнаха към арнауткьойци: Да се махаме от тук! Тия ни нямат за хора! Да излезем от гръцката патриаршия! Да пишем до българския владика в Одрин!

И съборът се разтури. Множеството, което беше все от българи, напусна негодуващо манастира. Владиката им викаше сърдито. Дракул с дракул! - пустоса го една буля. Останаха няколкостотин гръцки богомолци.

Съборяните от българските села си тръгнаха обратно. За няколко дни събраха подписи от съселяните си под заявления, че искат да преминат към Екзархията и ги изпратиха в Одринската българска митрополия.

Горещо и сухо беше лятото, но след една неделя заваля дъжд. Раззелени се пак гората, повя вятър и птиците запяха. А в българските черкви в Източните Родопи се запя на български.


*************************************************************
Исторически контекст:

Историята, която прочетохте, е разбира се худжествен разказ, но основан на напълно реални факти.

През по-голямата част от историята си, християните в Черничево били под върховенството на Вселенската патриаршия в Константинопол. Политическите обстоятелства определяли в чий диоцез е селото. През Средновековието Българското царство и Ромейската империя си оспорвали Тракия и Родопите. При управлението на княз Борис I, цар Симеон I Велики и цар Петър I, родопските християни - преимуществено българи - били в състава на автокефалната българска църква. Тогава и богослуженията, и свещените кнги, били на народния език. Така е било и при управлението на династията Асеневци - при цар Калоян, деспот Слав и цар Иван Асен. През повечето от Средните векове, обаче, черничевци, както и останалите родопчани, били ръководени от духовници от клира на Патриаршията в Константинипол (Цариград).

В границите на Османската империя, Черничево и Родопите също били под юрисдикцията на Константинополсия патриарх. Гръцките духовници традиционно имали високомерно отношение към българското си паство, което било и бедно, и неграмотно. Така нашите деди живели под двойна дискриминация: (1) от страна на теократичната мюсюлманска държава, защото са християни, и (2) от страна на Константинополската патриаршия - защото са българи с варварски език.

През турското иго югоизточната част на Родопите била в състава на Лютицката (Литицка) митрополия. По-рано там бил средновековният град Лютица с прекрасната крепост, днес известна като Мраморният град. Турците преименували Лютица на Лъджа, но селището си останало духовен център и седалище на митрополит. Вероятно митрополията съществувала, за да обхване християнските селища в земите на унищожения административен и религиозен център Перперикон - като Дарец, - както и селата, които били твърде далеч от другия митрополитски център Димотика на запад - като Дутли и Аврен - и на север - като Урумкьой (дн.Ефрем) и Козлуджа (дн.Орешец). През втората половина на 19в. митрополията се преместила от Лъджа (Лютица) в поразрасналия се Ортакьой (дн.Ивайловград).

Разказът как източнородопските християнски села се отрекли от гръцката патриаршия е публикуван в книгата на Христо Караманджуков "Западнотракийскитѣ българи въ своето културно-историческо минало, съ особенъ погледъ къмъ тѣхното политико-революционно движение", на стр.234.

Повод за разбунването на българите дал надменният гръцки владика, който буквално казал "Благословени християни, слушайте и вие, българи". Това предизвикало голямо възмущение сред съборяните, мнозинството от които били именно българи. Жителите на с.Драбишна първи на място съставили заявление за присъдиняването си към Екзархията. Голям успех за църковното дело било, че и жителите на Арнауткьой (днес с.Гугутка), преди под силно гръцко влияние, също се отказали от патриаршията. В същата година в духовната борба се включили селата Дутли (Черничево) и Аврен. Свидетел на събитията край манастира бил авренецът Георги Стоянов - тогава ученик в Одринската българска мъжка гимназия. По-късно, като свещеник в гр.Кърджали, той споделил спомените си с Караманджуков и благодарение на него те стигат до нас.

Ето как през 1889г. християните от Черничево и други източнородопски села влязоха в голямото семейство на Българската екзархия, заедно с братята си от Охрид до Черно море.

--------------
Използвани източници:

• Караманджуков, Хр., "Западнотракийскитѣ българи въ своето културно-историческо минало, съ особенъ погледъ къмъ тѣхното политико-революционно движение", издание на Тракийския Върховен Изпълнителен Комитет, София, печатница Б.А.Кожухаров, 1934, стр, 234.
• Примовски, Ан., "Ивайловград", в сп."Родопи", бр.7-8 от 1966г., стр.49.

*************************************************************

Средновековна крепост край Черничево

автор: Georgi Stankov

Малко информация за една от средновековните крепости край село Черничево, публикувана в “Крумовград - археологически паметници” на известния от близкото минало археолог Иван Балкански. Книжката е издадена през 1978 г. от Държавно издателство "Септември".

Заглавната страница на книгата

За Черничево е посочено, че старото му име е Дутлу или Дутли. В миналото селото се е намирало на 5 км североизточно от сегашното си място. Тук са местностите Чакърово селище, Хорището, Денина нива, Илинден, Старо село, Мандра и др.

В книжката е указано, че на 4 км от селото, на възвишение, наричано Градището, има средновековна крепост. Тя има форма на неправилна елипса с размери 22 х 90 м. Най-високата част е северната половина. Тук са запазени основите на еднокорабна, едноабсидна църква с размери 12 х 5 м. Крепостната стена огражда района от всички страни. Тя е дебела метър и половина. Зидана е от местни ломени плочести камъни, споени с бял хоросан. Зидовете са запазени на височина до 1,50 м. Северната и северозападната стена, покрай която минава Бяла река, са по-стръмни. Тук стената е дебела до 0, 90 м. Освен стената не са открити основи на други сгради.
Наблизо в нивите има средновековни гробове.

Скица на описаната крепост край Черничево

На 2 км източно се намира връх Църквището. В същата посока на високия връх Карталът (вероятно е Карталтепе - бел.моя) има друга крепост. Наблизо е малката крепост в местността Ариф сая и некропола до с. Тинтявски ливади (вероятно малкото селце Тинтява - бел.моя).


***************
Цялата книжка е качена в чудесния блог Крумовградско пиво. 

ДОПЪЛНЕНИЕ ОТ 2014Г. 

С Румен Карапачов изкатерихме крепостта. Тя се намира на възвишението над Синия вир на Бяла река. Крепостта е обрасла с дървета и храсти. Основите са ясно видими, но заради гората не могат да се обхванат с поглед и да се снимат в цялост. Затова показвам само фрагменти от стената.

"Народностенъ ликъ на Западна Тракия" от Георги Попаянов (част 4 - последна)

автор: Georgi Stankov

С тази публикация свършвам сбития преразказ на книгата на Георги Попаянов.
Направих малка промяна: предишните 3 текста няма да бъдат обозначени с етикет "Книги" и "История - османско иго", а само тази последна публикация. Основанието: така или иначе, преразказва се една и съща книга.

Вместо това, тук поставям препратки към първите три части.

Освен това, напомням, че разделението на 4 части е мое виждане, а не авторово. Направих го по две причини: първо - текстът е твърде голям, за да се побере в една статия и второ - поради липсата на време, ми беше по-удобно да чета книгата на части и да ви я представям така.

Ксерокопие на заглавката, оригиналът е в
Народна библиотека "Иван Вазов" - Пловдив

Първите три части:

Част 1 - УСЯДАНЕ НА БЪЛГАРСКОТО НАСЕЛЕНИЕ В РАЙОНА

Част 2 - ЕТНОГРАФСКИ БЕЛЕЖКИ

Част 3 - МИГРАЦИИ И ПРЕСЕЛЕНИЯ


--------

Резюме:

Част 4 - Преселения към други краища, Възраждане, статистики

***
Авторът посочва, че сред най-старите села в Гюмюрджинска околия са Сачанли, Монастир, Дуня, Аврен, Юглук. От тях са тръгнали и много заселници на по-нови села в Беломорието.

Например: според стари предания, село Калайджидере /Калъчдере/ е заселено 300 години преди написването на книгата от селяни от следните селища: Аврен, Дуня, Монастир, Дуган Хисар и Голям Дервент.

По-нататък се среща по-подробна информация: от Дуня преселници е имало в Калайджидере /вече споменато по-горе/, Чадърли, Еникьой, Портолаго.

***
Попаянов посочва, че старите планински села в Западна Тракия първи започвали борбата за църковна независимост. Това са селата Габрово, Еникьой /в Ксантийско/, Аврен, Дуня и Юглук /Гюмюрджинско/ и Дуган Хисар, Пишман, Янурен, Дервен и др. в Дедеагачко и Софлийско.

[моя вметка: историята за това как черничевци се отделели от Вселенската патриаршия и преминали към Българската екзархия е много интересна. В момента а проучвам и ще бъде разгледана в отделна статия.]

***
Според една таблица, приложена в книгата, българите - християни, принадлежащи към Екзархията в Западна Тракия са общо 93 146 души.

От тях в: Ксантийска околия: 5880
Гюмюрджинска: 28250
Дедеагачка: 22860
Софлийска: 9060
Димотишка: 22326

Значителната част от тях са се изселили от Беломорието по време на гръцката окупация след Първата световна война.


*************
Допълнение:
Ако искате да се ориентирате по-добре в обстановката, описана в книгата, разгледайте тази ценна австро-унгарска карта на Гюмюрджинско и Ксантийско.

Приносът на Черничево в македоно-одринското освободително движение

автор: Georgi Stankov

Освободителното движение на българите в Беломорска Тракия и Родопите е сравнително малко известно, поне на фона на епичните многотомни описания на борбите на нашите братя в Македония и Одринска Тракия. Все пак, един родопски българин - Христо Ив. Караманджуков - прави своя изключително ценен принос към изследването на революционното движение в Западна Тракия. При това - от позицията на пряк участник в събитията. "Западна Тракия" е обобщено наименование на Беломорска Тракия и Родопите, които през вековете са свързани взаимно като хинтерланди в политически и икономически смисъл.
На бюрото ми стои копираната книга на Хр. Караманджуков "Западнотракийскитѣ българи въ своето културно-историческо минало, съ особенъ погледъ къмъ тѣхното политико-революционно движение", книга първа - "Историята имъ до 1903г.", публикуване през 1934г. Сдобих се с това копие след като положих известни усилия, напълно оправдани от съдържанието на невероятното четиво, което няколко пъти просто ме накара да настръхна. Горещо препоръчвам на всички, интересуващи се от историята на Родопите и на Беломорска Тракия, да намерят и прочетат тази забележителна книга!

Няколко биографични бележки за автора:
Христо Ив. Караманджуков е деец на македоно-одринското революционно движение, общественик и писател. Роден е на 14.12.1876 г. в с.Чокманово, Смолянско. На Пловдивския конгрес на Одринския революционен окръг (1902г.) е определен за агитатор на Малкотърновския район. По време на Илинденско-Преображенското въстание (1903г.) е ръководител на въстанието в Ахъчелебийския район (Смолянско). След края на активната си революционна дейност се отдава на писането на спомени, сред които най-важните са "Родопа през Илинденско-преображенското въстание" и "Западнотракийските българи". Почива през 1952г.

Няколко встъпителни думи:
Преди да направя резюме на книгата, ще опитам накратко да обясня причините за появата на освободителното македоно-одринско движение в Османската империя. Вярно е, че фактите са ни известни, но напоследък някои започнаха да ги обръщат наопаки. "Митът Батак" ли казахте? Затова се налага да започна с тези думи. Берлинският конгрес оставя в пределите на Османската империя многолюдно българско население, населяващо огромни територии в Македония и Тракия. Същият този конгрес с текста в чл.23 дава право на населените с християни райони да получат самоуправление. Това обаче не се случва. За да разберем предпоставките за българското освободително движение, нека вземем един съвсем прост пример: българите бяха част от Османската империя цели пет века. Кога за първи път българи станаха депутати в турския парламент? В 1908 година... Кога за първи път турци станаха депутати в българския парламент? В 1879 година... Ще напомня също, че като поданици българите плащаха данъци на османската държава, от тези данъци се строяха училища, но българите нямаха достъп до тези държавни училища. Нашите прадядовци са учили в малките школа, издържани от самите общини, а по-късно - от Екзархията. Нима Димитър Миладинов е получавал заплата от държавния бюджет, или Априлов е финансиран от Високата порта, за да направи първата българска гимназия? Съвсем не. Ето в такава обстановка на политическа, културна и гражданска дискриминация се появила легендарната Тайна македоноодринска революционна организация. Първоначално създадено като организация само на българското население, под влияние на личности като изключителния хуманист и демократ Гоце Делчев, движението са превръща в обединителен център за всички потиснати народности. Скоро в него се включват и македонските власи, като Питу Гули и Митре Влаха, а също така и доблестни гърци като Иван Атанасов. Основната цел на организацията е получаването на автономия за Македония и Одринско, каквато опция дава международното право в лицето на Берлинския договор.

Резюме на книгата:
Караманджуков започва изложението си с увлекателно написан сбит преразказ на историята на Западна Тракия от древността до Възраждането. Много аналитично е представена обстановката в областта по време на зараждането на македоно-одринското днижение. Западна Тракия има особено място между Македония и Одринско. Освен, че свързва тези земи с голямо българско население, тя има една по-различна същност. Ако гледаме езиковия и родов признак, българите /християни и мюсюлмани/ са половината население /другата половина са турци и гърци/, но ако вземем като критерий религиозната принадлежност, мюсюлманите са мнозинство. А османското общество за съжаление е било изградено на основата на религиозното деление, което от своя страна станало причина за недоверчивите и понякога братоубийствени отношения между българите - мюсюлмани и българите - християни в областта. Авторът справедливо посочва: "Наистина, българомохамеданите по кръв, език, по нрави и обичаи, както и по начин на живот са чисти българи и можеха да бъдат твърде полезни за една общобългарска кауза, ала липсата на народно съзнание у тях, пък и религиозните им и политически връзки с турците, създадени от векове и култивирани непрекъснато, ги правеха да се чувстват нещо различно и дори неприязнено настроени спрямо нас българите и към нашето дело". Това дава отпечатък върху съществуването на революционната организация и дейността й в Родопите и Беломорска Тракия. Тук четите са по-малко и са по-малобройни, като се развиват главно работата в местните комитети и куриерската дейност. За по-бавното народностно, просветно и революционно развитие на Западна Тракия играе роля и фактът, че като цяло българското общество и Екзархията полагат повече грижи за Македония, а по-малко за Тракия. И доколкото все пак се обръща внимание на Тракия, то е концентрирано предимно върху Одринска Тракия и доста слабо - към Западна. Освен това, както правилно е цитиран проф.Иширков, в Западна Тракия българското население живеело изключително в селата, но липсвали гъсто населени български градове, които винаги са били естествен културен и политически център за Българското възраждане в Македония и в Одринска Тракия. Градските средища в този край, като Ксанти, Гюмюрджина, Димотика, Ортакьой, били заселени главно с турци и гърци. Независимо от всички неблагоприятни обстоятелства, в Родопите и Беломорието се формира българско национално-освободително движение, съставна част от македоно-одринската организация.
Историята на революционното движение в Западна Тракия има своите светли и мрачни мигове, своите успехи и падения. Благодарение на една спогодба от 1899г. между "централисти" и "върховисти" /старата българска черта да се делим.../, било решено Върховният македоно-одрински комитет в София да придобие контрол върху пункта в Чепеларе и оттам да развива дейност в Ахъ-челебийско. Върховният комитет по-сетне обаче започнал да показва интерес към цяла Западна Тракия, а това родило противоречия в районите, в които имало комитети на Вътрешната организация. (Да обясня накратко - "пунктове" са наричали селища на българска територия, в близост до границата с Турция, в които е организирало и подпомагало преминаването на четите на ВМОРО, на куриери с комитетската поща, на пратки с пари в едната посока и с оръжие в другата.)
Първоначално ръководител на Чепеларския пункт бил младият и отдаден на идеята Вълчо Сарафов - братовчед на Борис Сарафов. Вълчо вече имал организационен опит като ръководител на подобен пункт в Дупница и подел с ентусиазъм работата си през 1899г. Уви, поради егоизъм и корист, се стигнало до ужасното убийство на младия Сарафов - не от чужди, а от свои. Според Караманджуков, Сарафов събрал членски внос в размер на 300 лири, които трябвало да се изпратят в касата на ВМОК, а някой си Георги Кафеджията, уж сподвижник на комитета, извършил юдинското дело - на 10 януари 1901г. убил младия революционер в съня му с кама и откраднал парите.
Следващият водач на пункта в Чепеларе бил старозагорецът Константин Антонов - Сеченката. В памет на покойния Вълчо Сарафов, Сеченката приел името "Вълчо" като свое революционно име. Социалист по убеждение, деспотичен тип с доста авторитарни методи, Антонов скоро се прочул с някои, меко казано, странни действия. По негова заповед и без каквито и да било основания били убити двама комитетски дейци от Устово и един от чепеларските първенци, което пък всяло смут в душите на местните хора. Друго доста противоречиво действие на Антонов било желанието му да наложи волята си и над територии, които били извън обсега на чепеларския революционен пункт и ахъчелебийския край. Така се стигнало до конфликт с дейците на Вътрешната организация, които работели в дедеагачко и гюмюрджинско. Антонов останал в района на Чепеларе и Проглед до 1902г., когато се върнал в Стара Загора, организирал нова дружина в революционния пункт в Хасково и оттам навлязъл в Гюмюрджинско.
Така в неразбории се родили и укрепнали тайните комитети в Беломорска Тракия и Родопите. Цяло чудо е, че при тези неблагоприятни външни и вътрешни фактори, в родопските села се създали и просъществували революционните ядра, които вярно работили за организацията, служили като куриери и водачи на четите, делили от сиромашкия си залък, за да събират пари за общото дело и дори се включили в организирането на Илинденско-Преображенското въстание!
По много задълбочен начин авторът описва структурата на организацията в Родопите и в Беломорието. Компетентният му поглед върху събитията идва и от това, че голяма част от информацията е събрана благодарение на личните му наблюдения при обиколките на селата в Западна Тракия. Представени са следните революционни райони: Ахъчелебийски /Смолянско/, Даръдерски /Златоградско/, Ксантийски, Гюмюрджински, Дедеагачки /там е родният край на Капитан Петко войвода/, както и комитетите в Софлийско и Ортакьойско /Ивайловградско/. Добре описана е и ролята на пунктовете в южна България, от където са минавали връзките на свободната родина и поробените земи - това са пунктовете в Чепеларе, Проглед, Хасково, Любимец.
През лятото на 1901г. Караманджуков организирал една сериозна обиколка из беломорските села. С дружина от 12 души той посетил гюмюрджинските села Дерекьой, Кушланли, Хаджилар, Чадърли, Сачанли, Манастир. Навсякъде били добре приети и заклели нови членове. С края на лятото четата се върнала в село Проглед, където бил един от важните пунктове в Родопите. През ноември същата година Караманджуков започнал повторна експедиция и отново посетил някои селища.
През втората половина на 1902г. гореспоменатият Константин (Вълчо) Антонов тръгнал от Хасково с 10-членна екипирана чета. На 16 август минали р.Арда, а пътят им към гюмюрджинските села Манастир и Сачанли бил през източнородопските селища Попово, Дутли и Аврен. Спрете за малко! Прочетохте ли? Споменава се село Дутли, а това всъщност е нашето Черничево!

Черничево в редиците на ТМОРО:

"Нашето изложение за Гюмюрджинско, казва Христо Караманджуков, не би било пълно, ако не кажемъ нѣколко думи за с.с. Авренъ и Дутли (Дунята), наистина, административно числящи се към Кушукавашка околия, но въ духовнопросветно и революционно отношение, повече минаваха към Гюмюрджинска околия. Участието на тия села въ общобългарското дѣло за освобождение, особено в революционните борби, бе явен риск за тѣх, защото това сѫ, може би, единственитѣ български села по българскитѣ земи, изобщо, обградени с големи пластове турски и българомохамедански маси, които всѣки мигъ можеха да ги задушатъ, или затриятъ, без да усѣти това даже и Господъ. Но духътъ е страшно нѣщо. За неговия стремежъ нѣма прегради."

"...Видни деятели от това село бѣха: Петко Милчевъ, Киро Гиневъ, Гиню Костовъ Гинювски, Никола п.Стояновъ, Георги Младеновъ, Гого Киревъ. Въ Дутли парично най-вече помагаше учителѣт Кръстю Балабановъ, емигрантъ отъ България. Мнозина будни и заслужили хора отъ това село и отъ с. Авренъ бидоха избити презъ време на турскитѣ жестокости извършени презъ 1913 год. при Гюмюрджинската турска република."

За Черничево е казано това! "Духът е голямо нещо. За неговия стремеж няма прегради."
-----------------------------------------------

Използван източник: "Западнотракийските българи в своето културно-историческо минало, с особен поглед към тяхното политико-революционно движение", издание на Тракийския Върховен Изпълнителен Комитет, София, печатница Б.А.Кожухаров, 1934.

-----------------------------------------------
Пълният текст на спомените на Христо Караманджуков "Родопа през Илинденско-Преображенското въстание" може да прочетете онлайн в двата сайта "Книги за Македония": www.promacedonia.org и www.kroraina.com .

Експонати от Черничево в градския музей на Крумовград

автор: Georgi Stankov

Попадна ми една малка книжка от 1974г., наречена просто "Музейна сбирка Крумовград". Тя накратко разказва историята на района и представя по-важните археологически находки, съхранявани в музея на Крумовград. Автор на текста е известният по онова време археолог Иван Балкански.
В книгата са отпечатани снимки на експонати от крумовградския край, включително и от Черничево, включени в експозицията на музея и разкриващи материалната му култура от древността до средата на XXв.
Добре представена е епохата на Средновековието. Например може да се видят монети от една голяма находка от общо 40 сребърни монети от времето на българския цар Иван Александър и сина му Михаил, намерени в старото Градище. Днес съкровището се съхранява в Археологическия музей в София, но все пак са оставени няколко монети, които да напомнят, че са открити в района на Черничево. Сред находките от Средните векове, които са в каталога на сбирката, също така може да се видят глинени питоси, намерени в средновековното селище на два километра северозападно от селото, както бронзови накити от средновековния некропол, известен като "Дунино гробе" /да си спомним, че старото име на селото е Дуня!/.
За любителите на етнографията ще са интересни женските носии от Черничево.
Девойката вляво е облечена в лятната носия, назована "сая" /или още "сеге"/. Девойката отдясно е облечена пък в зимната носия - "гриш", който се прави от вълна. И двете носии са украсени с везмо. Чорапите са с водоравни шарки, а престилката към зимното облекло с топлите си цветове на квадрати ми напомня за престилките в Средните Родопи.
От леля Мария Габрова, родена през 1933г., която сега живее в Хасково, разбрах че в дясно на снимката е нейната по-малка сестра - Пенка Гинева Кьосева /по мъж Енчева/, родена през 1944г. и дългогодишна учителка в Пловдив. Пременената със саята вляво се казва Вълка.

- - - - -
Бележки, извадени от съдържанието на книгата:
* Музейната сбирка на Крумовград е открита на 24 юли 1971г.
* Питосът е голяма керамична делва с конусовидно дъно, служеща за съхраняване на жито и други храни. Единият питос, намерен в Черничево, е висок 100см., с диаметър на дъното 11см., и на отвора 38см. Другият е висок 120см., дъното му е широко 10см., а устието - 60см.
* Гробовете в средновековния некропол "Дунино гробе" са с разположение изток - запад, датирани са от XII-XIIIв. от р.Хр.

За това как един латински крал поискал да завладее българските земи, но вместо това загубил главата си и кралството си

автор: Georgi Stankov

Българите в Родопите много пъти с гордост са заявявали своето българско чувство и принадлежността си към Родината. Един от случаите, в които жителите на Южните Родопи са подкрепили своята страна и народ, е по време на българо-латинската война, водена от цар Калоян.

През пролетта на 1201 година Западна Европа била обзета от трескаво вълнение. По призива на папа Инокентий III за освобождение на Светите земи и гроба Господен, хиляди кръстоносци от днешните Франция, Италия и Фландрия се стекли за нов поход на изток. Водач на този Четвърти поред кръстоносен поход станал авторитетният Бонифаций, маркиз на Монферат. Той бил, по думите на съвременника му Вилардуен, един от най-добрите рицари на света.

На картината - избирането на Бонифаций за лидер на кръстоносната войска. Обърнете внимание на червено-белия флаг - това е знамето на маркизите Монферат

Походът започнал през 1202г. Скоро излезли наяве скритите приоритети на кръстоносците. Те забравили за какво са тръгнали и водени от разни кроежи и алчност, започнали война с Ромейската империя - Византия. На 12 април 1204г. превзели Константинопол - столицата на света, вторият Рим. И създали своя държава - Латинската империя.
За няколко месеца мощната латинска армия завладяла Тракия, Епир, Тесалия, Южна Македония, Пелопонес и егейските острови. Очаквало се, че Бонифаций Монфератски ще стане император на новата държава, но отново тънките задкулисни сметки на някои рицари за власт и богатство объркали плановете. Старият венецианският дож Енрико Дандоло имал други намерения и успял да наложи младия граф Балдуин Фландърски за владетел на империята. Бонифаций се задоволил с титлата "крал на Солун".

На картината - превземането на Цариград, миниатюра от 13в., неизвестен автор

Българският цар Калоян първом опитал с добро да се спогоди с латинците. Някъде в Тракия той се срещнал с видния рицар Пиер дьо Брашо и предложил да се разберат човешки и да сключат договор. Нямало резултат. После царят проводил пратеничество, което също предложило мир и приятелство. Рицарите обаче имали други мисли в главите си. Вашият господар е незаконен владетел, казали те на пратениците, защото е бунтовник и е отнел земя от ромеите насилствено, с бунт. Сега ние владеем Константинополската империя и нейните бивши владения също ни се полагат.
Калоян отговорил с достойнство, че владее земите си с по-голямо право, отколкото те владеят Константинопол; защото той освободил земята, която неговите предци били загубили, а те завладели Константинопол, който дори най-малко не им принадлежал.
През ноември 1204г. българският цар в писмо предупредил и папа Инокентий III: "За латинците, които навлязоха в Константинопол, съобщавам на ваша светлост да им пишете да стоят далече от моето царство - така моето царство няма да им стори никакво зло".
Думите на Калоян са показателни - в тях е есенцията на българщината през вековете: "Чуждата земя не щем, своята не ще дадем!"
Така или иначе, българите осъзнавали, че с новите съседи няма да се разберат като хора.

И войната започнала.

На 14 април 1205г., една година след като тържествувала в превзетия и ограбен Цариград, кръстоносната армия била разбита при Одрин. През юни 1205г. последвала нова българска победа при Сяр. На 31 януари 1206г. българите победили кръстоносците и при Русион. При едно кратко сражение през февруари 1206г. край Родосто, венецианците панически избягали. Тракия, Южна Македония и Северните Родопи били освободени, като оцелял само един латински отряд, който доста месеци стоял обсаден в Станимака /Асеновград/. През цялата следваща година имало множество маневри и преследвания между българи и латинци, но така и не се стигнало до решително сражение.
(Гербът с трите лъва е български герб, а гербът с кръстовете е на латинската империя)

И сега идва ред да разкажем за славните подвизи на южнородопските българи в тази война.Във войната латинците понесли тежки загуби. Загубили императора си Балдуин, стотици рицари, хиляди войници. Загубили и престижа си. Трябвало да се направи ответен удар срещу българите.
Към края на лятото на 1207г. солунският крал Бонифаций Монфератски изпратил вестители до император Анри Фландърски - новият господар на Константинопол.
Солунският крал предложил на цариградския император заедно със свитите си да се срещнат на реката, течаща край Кипсела. Двамата владетели прекарали два хубави дни, с трабадури и поети. Поговорили си за семействата си и роднините си, радвали се на изискана рицарска компания, която явно им липсвала в дивите балкански земи, пълни с опасни и невъзпитани български селяци. На раздяла Бонифаций и Анри се договорили през октомври да се срещнат с целите си войски и да се насочат към Одрин, за да нападнат Калоян.
Бонифаций замислял да завладее българските земи... Да, но си направил сметката без кръчмар. Родопчани не били съгласни с него.
Връщайки се към своите владения, Бонифаций отишъл в град Месинопол /в развалини край днешния Комотини, или Гюмюрджина/, където останал пет дни. След това местните гърци помолили маркиза да се насочи на север, към Месинополската планина /днес Гюмюрджински снежник/, намираща се на един ден път от града. Каква е била целта на похода, не е известно, но като се знае вечната любов на гърците към българите, може да предположим, че е бил наказателна акция против непокорните и твърдоглави българи.
Маркизът навлязъл в Южните Родопи. Летописецът Вилардуен не споделя с нас какво са правили кръстоносците в българските села. Когато решили да си тръгват към Месинопол, обаче, "местните българи" се събрали и нападнали отряда им. От всички страни към латините се посипали стрели и копия. Както подобава на един доблестен рицар, Бонифаций се нахвърлил върху нападателите, но нашите не отстъпили. Българите устояли на облечените в желязо рицари. В боя една стрела ранила Бонифаций под плешката и той започнал да губи кръв. При тази гледка хората му загубили дух и се обезсърчили, а българите атакували още по-мощно. За да спасят живота си, повечето от уплашените латинци изоставили ранения си водач, както и честта си на бойното поле. Само неколцина останали с него и били убити.
Това се случило на 4 септември , лето господне 1207-мо.
Главата на Бонифаций, маркиз Монфератски и крал на Солун, сюзерен на константинополския император Анри, била отсечена и изпратена от родопчани на българския цар Йоаница /Калоян/.

Заключение:
Тази история свидетелства за здравия народностен дух на "местните българи", живеещи около Гюмюрджински снежник, в Южните Родопи. Най-вероятно това са били обикновени селяни - овчари и ловци, които се събрали като народно опълчение, за да дадат отпор на чуждоземния нашественик.
През средновековието трима чуждоземни владетели - нашественици са намерили смъртта си по нашите земи. Първият е ромейският император Никифор Геник - същият, който в Плиска газил малки деца с рала, и чиято глава после Крум Страшни направил на чаша. Вторият е император Балдуин Фландърски - надменният рицар, който не искал мир с българите и затова свършил живота си като Калоянов пленник в Търново. Третият е крал Бонифаций Монфератски, който бил надвит от българските селяни в Родопите. Дори само заради този факт, трябва да отдадем заслуженото на родопчани!
За Бонифаций още приживе били писани сонети и възхвали. Прославен е в писма и спомени на хората от неговия антураж. Например провансалският трабадур Rembo de Vaqueiras доста добре си преживявял покрай него, посвещавайки му стихове и песни.

(на картината вляво - поетът Рембо, който живял в двора на Бонифаций и се препитавал като негов придворен трабадур)

А за българите, с които се е бил, никой нищо не е писал. Не се знае от кои села са били, не е известно и кой ги е предвождал. Знаем, че преди това дълго време /близо 130 години/ нашите в Южните Родопи не били част от българската държава. Управлявали ги чужди хора, ромеи, които надменно ги назовавали с грозни и презрителни епитети. Присмивали им се, че миришат на овча кожа и че са безписмени. Но те пазели рода си и знаели на чия страна са. И го показали в най-точния момент. Осем века по-късно, в днешните модерни времена, има на какво да се научим от тях, нали?
Това писание е в тяхна памет!


Използван източник: електронното издание на мемоарите Завладяването на Константинопол от френския летописец и участник в събитията Жофроа дьо Вилардуен.

Картините са взети от англоезичната Уикипедия.

Разорението на тракийските българи през 1913г.

автор: Georgi Stankov


Класическа книга, написана от академик Любомир Милетич и издадена от Българската академия на науките. Плод на личните му срещи и анкети със стотици пострадали българи от Източна и Западна Тракия, трудът "Разорението на тракийските българи през 1913г." е документално четиво, което задълбочено изследва и представя жестокостите, на които са подложени тракийските българи през лятото на 1913г. от страна на башибозука. Целта на добросъвестния учен не е да търси сензации или да разпалва вражди, а да открие истината и да я предаде на потомството.
Има подробно описание на зверствата, на които са подложени християните в Черничево. Авторът коректно казва, че не е посетил лично селото, поради неговата отдалеченост, а е потърсил информация от К.Нефтянов - управител на земеделската банка в Ортакьой /днес Ивайловград/, който отишъл на място. В книгата селото е посочено с официалното си османско име, което е носело по това време - Дутли /знае се още и като Дутлу/. В текста по-нататък също се споменава и за бежанци от с.Дуня, но Милетич не е знаел, че става дума пак за същото село /защото Дуня или Дунята е старото българско име на Черничево/.
Посочени са поименно над 90 българи, избити от башибозука. Какво да кажа... тук са няколко души от моя род - дядо Ангел, чичо Павел, баба Стойка... и още. Дядо ми Станко тогава бил 6-годишен и по-късно разказвал, че край една река башибозуците стреляли по него и му викали "гяурско копеле"...
Задължителна книга за всеки, който се интересува от миналото на българския народ!

Източник: "Разорението на тракийските българи през 1913г." от акад.Любомир Милетич, Българска академия на науките, София, Държавна печатница, 1918 г.; II фототипно издание, Културно-просветен клуб "Тракия" - София, 1989 г., София