В памет на Младен Калеев

автор: Georgi Stankov

В една от предишните публикации видях коментар от г-н Колев, който е служил в застава "Младен Калеев" в началото на 70-те години на 20в. Все още на входа на Черничево стои ръждясалата табела с надпис "Тук всяка къща е застава и всеки жител - граничар"[1]. Което си е вярно, защото в началото на 50-те години гръцките диверсанти няколко пъти са прониквали на територията на страната или пък са се опитвали да установят контакт с местните жители - естествено, не за да защитават демокрацията, защото самата Гърция по това време съвсем не е била демократична страна.

Това ме мотивира да публикувам снимките на паметника, издигнат в чест на лейтенант Младен Калеев близо до селото. От това, което съм чувал, Младен Георгиев Калеев е роден в с.Рогозен, Врачанско, в Северна България. Бил е партизанин през 40-те години, а  когато БКП взема властта, станал граничар и комадир на граничната застава в Черничево. Понеже бил семеен, със съпругата си живеели при дядо и баба (колко пъти съм влизал в тяхната стая). Баща ми си спомня, че наричал качамака "мамалига" (влашка дума, която използват северняците). Броени дни преди да загине, в Крумовград се родила единствената му дъщеря - Зоя. В този момент л-т Калеев бил в по служба в близкото село Аврен (там било комендантството на няколкото околни застави, но командирът излязъл в отпуска и се налагало Калеев да го замества) и веднага, щом се освободил и се върнал в Черничево, влязъл в "хоремаг"-а и почерпил всички. Казал: "Кой каквото е пил дотука, нищо да не плаща - аз плащам. И кой каквото ще си поръчва - пак на моята сметка!" Радостта му била голяма, защото преди това около 12 години с жена му били семейство, но нямали деца.

Няколко дни по-късно загинал в престрелка с гръцки диверсанти. Те влезли на няколко километра в нашата територия, което си било явна провокация. Когато местни овчари докладвали на Калеев за диверантите, той тръгнал с няколко войници да ги открие и задържи. В едно длче близо до Бяла река попаднали в гръцката засада и започнали ожесточена престрелка. Един диверсант, качен на дърво, уцелил командира и той загинал на място. Младен Калеев е погребан в родния си край.

По-късно вдовицата на кап.Калеев посещавала Черничево - минели се, не минели няколко години и отивала да види познатите си черничевци там, като не пропускала да посети и хазяите и да влезе стаичката - тяхното последно семейно глездо, в което заченали и дъщеря си, ... Какво ли й е било на сърцето, когато влизала в тази стаичка?

Черничевци уважавали Калеев като човек и командир, а гибелта му прибавила и допълнителна светлина около личността му. В духа на идеологизмите от "Студената война", в него управляващите видели добър пример модел за младежите: комунист, герой, добър човек. Така заставата получила неговото име. Цели 4 паметни знака е имало в негова чест: плоча на лобното му място в деренцето, друга плоча край пътя към селото (на снимките), голям бюст пред новото училище и барелеф на фасадата заставата (вече липсва). Неслучайно и селският събор от онова време се провежда около датата на неговата смърт. Иначе по-рано черничевци са правели два събора, според вероизповеданието - на Гергьовден и на Байряма.[2]

Според спомените на баща ми, загинал е на около 40-годишна възраст.
Снимките, които съм правил на паметника, са две. На едната в гръб е баща ми, който оставя диво цвете на паметната плоча. Надписът гласи: "Тук на 21.8.1952 година при изпълнение на служебния си дълг загинаха в жесток бой с враговете на НРБ граничарите: лейтенант Младен Георгиев Калеев и редника Илия Райков Русев". Баща ми обясни, че всъщност лобното им място е на около километър навътре в гората, където също има паметна плоча. Загиналият млад войник Илия Русев е родом от с.Крум, Димитровградско. (Допълнение от 27.08.2011г.: След дискусия в секцията за коментари допълвам, че е по-вероятно името на Русев да е сгрешено на паметника. Изглежда, че имената му са Илия Стоянов Русев).
Днес дъщерята на лейтенант Младен Георгиев Калеев - Зоя живее и работи в София, където е учител по физическо възпитание в 8 СОУ.

--------------------------------------
Допълнение от 17.06.2010г.:

Добавяме портрет на лейт. Младен Калеев от албум на Гранични войски, 1978г.




Намеря ли снимки на Калеев и повече информация около инцидента, при който е загинал, своевременно ще ги публикувам. 











- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -- - - - - -  

Допъленение от 2013г.: 
Записах спомените на баща си на видео. Част от разказа е за Калеев: 


Бележки:
[1] надписът вече е махнат (2014г.)
[2] в началото общоселският събор се провеждал на Чобановите чаири. Започвал с посещение на паметника край пъта и голям курбан. След построяването на новото училище, съборът се прави в неговия двор.

Пет народни песни от Черничево

автор: Georgi Stankov

През месец юли 2003г. записах пет народни песни, които ми изпя Маринка Георгиева Петкова от с.Черничево. Тя е родена през 1920г. и е съпруга на Иван Николов Петков /всеизвестен сред черничевци като "Вазов"/ от Гиньовския род.

Еничери събират български деца

Яничери ходят, майко,
от село на село,
мъжки рожби сбират
от наш'те българи,
да ги правят, майко,
зли еничери.


Две майки берат разделно биле, за да разделят децата си
/хороводна/

Мари девойко, /2
мари църнока девойко,
Що ми ни думаш, ни вряваш,
ни с църни очи погляваш?
Дал' ти са от мед устата,
от бял трендафил лицето, /2
от черноок невен очите?
- Юначе, лудо, делийо,
как да ти думам и врявям*,
га няма да се вземеме,
га твойта майка и мойта
първички две братовчедки,
пък ние с тебе вторички.
Тие по двора ходеха,
разделно биле беряха, /2
тебе и мене деляха.
Затуй ти ни думам, ни врявам,
ни с черни очи поглявам.


Кольо е станал хайдутин

Кольо е бягом избягал
в гъстата гора зелена,
в хайдушката дружина.
Майка на Коля думаше:
- Коле ле, един на майка,
върни се, Коле, завърни
в наш'то село голямо,
в наш'та къща хубава.
Твойте, Коле, акрани*,
фрит* се главиха и жениха.
- Мале ле, мила Кольова,
недей ми дума главилка*,
главилка, още женилка.
Мойто сърце е юнашко,
юнашко, мале, хайдушко.
Докат' свобода не дойде,
я в село няма да дойдам,
ни да се главям, ни женям.


Мома Руса чака либето си 9 години

Руса мома точеше
на два бистри гераня*.
Със кофа ги налива,
със сълзи ги долива.
През път пътник замина,
на враня коня яхаше,
той на Руса думаше:
- Що 'ода точиш и плачиш,
със кофа ги наливаш,
със сълзи ги доливаш?
- Пътниче, още друмниче,
кат' ме питаш, ще кажам.
Я имам любе каипта*,
сега ми девет години,
ни самичък дохуда*,
ни хабери изпрата.
- Да го видиш, Русе ле,
можеш ли го позна?
- Познавам го, познавам,
той бе личен - приличен,
морна цоха носеше,
кирли калпак до плешка
и врана коня яхаше.
- Я съм ти, Русе, същият,
твойто първо венчило,
отори порти да влязна,
нов живот ще заживеем!


Майка и два близнака

Хранила майка, гледала,
два сина, до два близнака.
Храни ги майка, гледала,
големи момци станали,
за млади, майчо, невести.
Че ги майка изпрати
в далечно село голямо,
хубави моми да гледат
за млади, майчо, невести.
Ходили и върнали се,
майка им ги вънка чакаше
и насреща ги питаше:
- Синове, до два близнака,
найдохте ли си ликата,
ликата и приликата?
- Найдохме, майчо, найдохме,
ала са твърде далече.
- Синове, до два близнака,
га са ви лика, сино льо
и са ви на сърце легнали,
немойте гледа далеко.
Майка е коня хранила
като силните вятрове.
Довеще майка две снахи,
люшнеще майка две люлки.

Речник:
врявам - говоря
акрани - другари
фрит - всички
главилка - годеж
геран - кладенец
каипта - избягал
дохуда - дохожда, идва

Местни избори 2007г.

автор: Georgi Stankov

Местните избори в Черничево отминаха.

В страницата на Централната комисия за местни избори могат да се видят резултатите.
На първия тур от изборите, който се състоя на 28 октомври, няма излъчен победител. Четиримата издигнати кандидати получават следните гласове при 269 действителни бюлетини /представени са по реда на номерата в интегралната бюлетина/:
№2. Асен Ангелов Гуджев /Българска социалистическа партия/ - 94 гласа или 34.94%.
№3. Валентин Атанасов Карапачов /Движение за права и свободи/ - 69 гласа или 25,65%.
№8. Кольо Иванов Стаматов /коалиция "Конституционен форум за Крумовград": ГЕРБ, Демократи за силна България, Национално движение Симеон Втори, Атака/ - 37 гласа или 13,75%.
№9. Стоян Илиев Чавдаров /инициативен комитет/ - 69 гласа или 25,65%.

Прави впечатление, че кандидатът на ДПС взема доста проценти, въпреки че в селото няма ни един турчин... Радващото обаче е, че останалите кандидати, взети заедно, получават значително повече гласове. От четиримата на балотаж отиват първите трима. Причината за това необичайно събитие е, че никой не е получил над 50% от гласовете, а освен това двама души имат равен брой гласове на второто място.

И така, на 4 ноември черничевци гласуваха повторно. Ето резултатите при 297 действителни бюлетини:
Асен Ангелов Гуджев /БСП/ - 137 гласа или 46,13%.
Валентин Атанасов Карапачов /ДПС/ - 81 гласа или 27, 27%.
Стоян Илиев Чавдаров /инициативен комитет/ - 79 гласа или 26,60%.

Така досегашният кмет Асен Гуджев ще има още един кметски мандат.

И малко "жълти" нюанси в предизборната битка:
Оказва се, че според Комисията по досиетата кандидатите на БСП и ДПС в близкото соц-минало са били сътрудници на Държавна сигурност. Асен Гуджев се радвал на творчески псевдоним "Радой", а Валентин Карапачов се подвизавал под името "Ясен". Малко цитати от пресата: тук и тук.

Черничево по времето на Момчил юнак

автор: Georgi Stankov

Звездата на легендарния български войвода проблясва за кратко по време на византийската гражданска война /1341-1347г./ между Йоан VI Кантакузин (Ιωάννης ΣΤ΄ Καντακουζηνός) и малолетния Йоан V Палеолог (Ιωάννης Ε' Παλαιολόγος) и неговия първи министър Алексий Апокавк. Накратко, войната избухва заради желанието на Кантакузин да стане император. Константинополската аристокрация обаче не била особено благосклонна към това му желание. В крайна сметка претендентът се настанил в Димотика /крепост край река Марица, съвсем близо до Източните Родопи/ и повел акции срещу цариградското правителство. Към войските му се присъединил с дружината си и Момчил - български авантюрист, който като младеж се прочул със склонността си към плячкосване и за последно служил в двора на сръбския цар Стефан Душан. Основният военен съюзник на ромея обаче бил емирът на селджукските турци Умур бег - господар на Смирна /днес Измир/.

От спомените на Кантакузин знаем, че когато през 1343г. обсаждал Перитеорион /Перитор, в народните песни "Буруград"/ при него се явили пратеници на крепостите Света Ирина и Повисд в областта Меропа /в Средните Родопи/. По молба на родопските българи да им определи началник, той назначил Момчил за техен управител, защото бил опитен боец и при това - техен сънародник. От родопските села Момчил събрал 5000 пехотинци и 300 конници /на снимката горе - дружината на Момчил в сражение/.
Впоследствие, като се усетил достатъчно силен, Момчил се отметнал от съюза си с претендента Кантакузин и минал на страната на малолетния император Йоан V Палеолог, който му дал титлата деспот.
Неочаквано за Кантакузин и за турците, през 1244г. Момчил се спуснал на юг към егейското пристанище Абдера. Там стоели на котва 15 турски галери. Българите избили стражата и успели да подпалят и унищожат три от корабите. По-късно самият Кантакузин бил в смъртна опасност и можел да загине при едно Момчилово нападение край развалините на стария град Месина, където самозваният имератор бил на разходка със стражата си... Един български меч го ударил по главата, но шлемът устоял.
Интересно, но Кантакузин след това получил послание от Момчил, който му се извинявал за това, че започнал да воюва с него... Тъй като бил останал временно без съюзника си Умур, който воювал в Мала Азия, претендентът нямало какво да направи, освен да се престрои, че е простил на Момчил и му дал титлата севастократор.
Момчил явно осъзнавал, че моментът е на негова страна и започнал набези и срещу двете страни в гражданската война. Така завзел града Ксанти, който станал негова столица, а на изток, както съобщава самият Кантакузин, "стигнал чак до Мора" /област, която е в Източните Родопи и вероятно е идентична с по-рано споменаваната от хронистите област "Ахридос"/. През пролетта на 1345г. обаче 20 000 турски конници начело с Умур бег се върнали на Балканите и се поставили в услуга на самозванеца. Съединените ромейско-турски сили тръгнали на запад, по сведенията на Никифор Григора (Νικηφόρος Γρηγοράς) минали през планината Родопи и стигнали до Перитеорион. Какво точно е станало, не знаем, но преди решителната битка жителите на града отказали да пуснат Момчил да влезе в града и лицемерно обявили "Нека градът бъде награда за победителя". Допуснали само братовчед му Райко с 50 войници. Останалите 5000 българи се изправили срещу 7-8 пъти по-многоброен противник. Така на 7 юли 1345г. в неравна битка загинали Момчил и неговите войници. При вида на мъртвия юнак Кантакузин не сдържал сълзите си. Защото Момчил бил воин с внушителен ръст и огромна сила, смел и своенравен. Вероятно със своята спонтанност и стихийност е бил протовоположността на претендента - хитър и лукав, прецизен, прикрит, чертаещ планове далеч напред - типичният средновековен заговорник.След две години Йоан VI Кантакузин тържествено влязъл в Цариград и станал съимператор на невръстния Йоан V Палеолог /на снимката - Кантакузин като император/. През 1354г. бил принуден да абдикира от вече порасналия Йоан V Палеолог и прекарал остатъка от дните си в манастир, където написал 4-томна История, в която разказва и за Момчил. При смъртта през 1383г. бил безсилен свидетел на това как турците завладяват обширни владения на Балканите.

Къде е мястото на Черничево в тези събития?
Най-напред трябва да отбележим, че византийската гражданска война и намесата на Момчил в нея са сред малкото значителни събития в балканската история, на които черничевци са били преки свидетели, а може би и участници в тях. Самото село най-вероятно е било в пределите на Кантакузиновите владения. Най-близките големи градове са били под негова власт - столицата му Димотика на изток и Кумуцина /днес Комотини, на турски Гюмюрджина/ на югозапад. Момчиловите владения били по на запад - Ксанти, Перитеорион, крепостите на Меропа. Наистина, Кантакузин споменава, че когато се развихрил през пролетта на 1345г., Момчил завладял много крепости и "стигнал чак до Мора", която пък област покрива именно земите на Източните Родопи.
И все пак, най-сигурно изглежда предположението, че районът на Черничево и Аврен, както и близката крепост, са били на подчинение на претендента.

Старата Станкова круша

Незаменима круша. Намира се в двора на старата къща на Станковия род, която вече не съществува. Крушата е висока колкото голям орех, а сам човек със сигурност не може да я обгърне с ръце. На възраст е повече от сто години. Баща ми твърди, че си е същата, каквата е била и преди около 65 години, откогато са най-ранните му спомени, свързани с дървото. Тогава се хващал на един клон /сега е изсъхнал, но още си стои/ и се люлеел на него.

В предния си пост писах, че един българомохамеданин от съседното гръцко село Хадживеран преди 60г. идвал в Черничево при дядо ми Станко. Този човек - Курназов - разбрахме, че днес живее в Гюмюрджина и на възраст е около 90- годишен. Когато срещнал черничевци, ги попитал дали е жив бай Станко и стои ли си още голямата круша в двора му. Ех, бай Станко отдавна вече не е сред нас, но крушата си стои.

Плодовете на това дърво не са от най-големите, но не са и дребни като едни киселяци, коите се срещат по някои планински места. Като ги оставиш да презреят, та чак да загният леко, както се получава с плодовете на мушмулата, стават сладки като мед и направо се топят в устата. Странно е чувството, когато се сетя, че ръцете на прадядо ми Ангел и прабаба ми Златка са събирали плодовете на същото това дърво, както после и ръцете на дядо ми и баба ми, че на това дърво се е люлял баща ми като дете...

Няма друга такава круша в целия този родопски край!

17 и 18 август 2007г. - на събор в Черничево

автор: Georgi Stankov

Сбъдна се едно мое отколешно намерение - да отида на редовния събор, който става в края на месец август в с.Черничево. Тази година беше малко поизтеглен напред - за 17-18.08.2007г. Няма да се спирам на сергиите с дрънкулки за деца и жени, нито на обичайните скари и бира. Ще отбележа само, че музиката беше "на живо", изпълнена от оркестър "Родопска младост" с ръководител Мануш Саръев. Приветствия произнесоха зам.-министърът на регионалното развитие Димчо Михайлевски и кметът на община Крумовград - Себихан Мехмед.

Интересните неща бяха други. Например, изживях голямото удоволствие да видя как потомците на старите християнски и мюсюлмански родове от Черничево заедно играят българско хоро - нещо, които навремето в държавата на шериата е било невъзможно, защото имамите и ходжите са забранявали.

Другото ценно нещо за моя личен интерес беше срещата с роднини - от Хаджимарковския род. Сближихме се със семейството на една моя трета братовчедка, с която имаме общи прапрадядо и баба. Това са Комня, Веселин и Антон Ламбреви от Кърджали.

Това, което обаче най-много ме впечатли, беше присъствието на едно
семейство помаци - гости от Гърция
- оказа се, че били приятели с едно българомохамеданско семейство от Черничево. За хората от някогашното село Хадживиран бях чувал от черничевските овчари, които през последните години, свободни от погледа на граничарите, редовно пасат стадата си покрай границата и така общуват с комшиите. Навремето, през 40-те години на 20в., един овчар от Хадживеран, наречен Курназов, пасял козите и овцете на черничевци. Когато обаче БКП върнала Беломорска Тракия на Гърция и границата изведнъж разделила Родопите от беломорските пасбища, доста добитък /включително и на моя род/ останал в гръцко, в Хадживеран. Това село е на около 5-6 километра от Черничево, ако хванеш напряко през поляните и горичките. Заради границата и липсата на ГКПП, гостите бяха били дългия път до Свиленград и оттам - към Крумовград и Черничево. Днес Хадживиран си има гръцко име - Версини. Местните обаче наричат селото си Аджурен /развалена версия на Хадживеран/.

Кое ме шокира при тази среща? Бяха 5 души - едно цяло семейство от мъж и жена с две дъщери, както и един мъж - женен за сестрата на жената. Първо, облеклото на жените. Като изключим по-малкото момиче, майката и голямата щерка бяха облечени от глава до пети, и на главите си носеха кърпи. Девойката беше много красива. Представете си икона с най-нежното лице на Богородица, с хубави бадемови очи и изписани вежди.

Всъщност, нормално е за едно селце на края на Гърция, където цивилизацията е останала - за добро или за зло - доста встрани, хората да се носят по старите си верски обичаи.
Обаче истинският шок беше от това, че те...

не говореха български.

Или по-точно - разбираха, но не искаха да говорят. Чел съм, че по някаква турско-гръцка спогодба /може би Лозанската?/ мюсюлманите в Гърция минали под общ знаменател и така за всички било договорено учение на турски език. Сега обаче нагледно видях и разбрах за какво става дума. В Гърция пълзи

постепенно потурчване на помаците.

Турция ги "държи" с общата религия, със задължителното обучение на турски език, с претенцията да защитава правата им като мюсюлмани. Мои познати от Черничево ми казаха, че по-младите поколения помаци в Гърция се определят като "турци", а само старите се наричали "ахряни" /това е старото название на родопските българомохамедани/. Всъщност, знае се, че десетилетия наред гръцкото правителство се отнася с помаците като с турци и едва от няколко години се сети да признае с половин уста, че всъщност помаците са славофони, но все още не признава, че говорят български диалект.

И резултатът е видим - пораженията върху самовъзприемането на тракийските помаци са жестоки. От едни просто дълбоко вярващи мюсюлмани /в което няма лошо/, се превръщат в турци! Като ги питах дали знаят стари народни песни /защото ревностно търся и записвам такива/, главата на гостуващото семейство ми каза:

"Стари песни нема."

Въсщност има стари песни, но са на изчезване. Емо е мой много добър познат черничевец /самият той е българомохамеданин/, който е ходил в гръцка Тракия и ми каза, че по тамошните помашки села само старите мъже пеели местните песни, наследени от дядовци и прадядовци. Младите карали предимно на турски и загърбвали едновремешните обичаи.

Пък какви турци са, можете да прецените сами - дори оригиналното турско име на селото си Хадживеран са го нагодили към езика си, та е станало Аджурен...

За моя баща беше интересно да разбере, дали гостите познават Курназови, които едно време гледали животните на Черничево. Този Курназов, който е бил овчар, веднъж вдигнал малкия ми баща и го сложил на гърба на един голям еркеч... Та това беше един от вълнуващите детски спомени на баща ми. И виж ти, оказа се, че Курназови са се преместили в Гюмюрджина /Комотини/ и един от тях бил на около 90 години. Той питал Емо жив ли е още бай Станко, който едно време бил мюдюрин /кмет/ на селото. Питал също

дали си стои старата круша до къщата на бай Станко...

А тя наистина си е там все още дава плод! Беше приятно, че някой някъде още помни дядо ми...

Помолих гостите от Хадживеран да ги снимам, но бащата не се съгласи, особено за дъщерите му /а Ви уверявам, по-голямата е приказна красавица. Право е казано, че хубавият кон и под съдран чул се познава/. Затова снимах само баджанака му - Мехмед /на снимката долу/. Той е дружелюбен 34-годишен българин /е, надали се осъзнава като такъв/, който е женен, има четири дъщери и работи като строител. Макар че е родом от Хадживеран, сега се е преместил в по-южно село, където има повече работа /този процес на икономическа миграция е доста засилен в крайните северни села на Тракия/. Общителен и сладкодумен, Мехмед свободно се впусна с разговор с мен и /като изключим нововъведените научно-технически термини, различните културни натрупвания и липсата на познания за книжовния български език у него и за местния диалект - у мен/ може да се каже, че добре се разбирахме! Както самият Мехмед каза,

"трябват две месечини да се разбираме съвсем добре".

Сиреч, с малко практика, приказката ни ще тръгне като по вода.
Проблемът е, че тази практика не е само до него и мен, тя е необходима хиляди помаци, които живеят в Гърция и са под заплахата да загубят езика на дедите си... и с това окончателно да се потурчат... за съжаление. Тези тъжни мисли се виеха в главата ми, наред с радостното вълнение от срещата със загубените и забравени наши сънародници - мюсюлмани.

Долмените в местността "Хамбардере" край Черничево

(Забележка: Оригиналната статия е от 2007. В края на 2014г. добавих още снимки и видео.)

Когато заговорим за тракийска древност, Черничево има особено място в разговора. В една своя книжка археологът Николай Овчаров посочи района на Черничево като място на едни от най-старинните останки на тракийската материална култура. Вярно, Черничево няма рисувани гробници, златни съкровища и монументални комплекси. Но си има долмени, и то какви! Какво знаем за тях?

На Първия международен симпозиум "Севтополис", провел се в гр.Казанлък от 4 до 8 юни 1993г. под надслов "Надгробните могили в Югоизточна Европа", българският учен доц. Георги Нехризов представя доклада "Могилните некрополи в Източните Родопи". Според автора, в Източните Родопи са обособени три зони с долмени - северна, централна и южна, - "отличаващи се по степента на наситеност с надгробни могили и хронологическите рамки на използването им."

Долмен от Хамбардере. Моя фотография от юли 2006г.

Към южния район спада и нашето славно село Черничево, както и в селата Руса, Катрония и Кила, намиращи се в най-северните кътчета на Гърция. Районът, посочва Г. Нихризов, подобно на другите два, е изграден "изцяло от метаморфни скали - гнайси, шисти, амфиболити, които са значително тектонски напукани. Климатът е много добре изразен континентално-средиземноморски със зимен максимум на валежите." 

Същият долмен, декември 2014г. 

Стилистично некрополите в българската част са идентични на некрополите в гръцката част на южните Родопи. "Долмените са изградени от по четири плочи-шисти и са били покрити с друга, те са еднокамерни, в отделни случаи с оформено преддверие, при някои върху пода също е поставена плоча. Някои от тях имат малък отвор, изсечен странично на източната къса страна."

Също така, в някои от тях са намерени парчета от керамика и други археологически находки. Смята се, че се некрополите в южните Родопи са изградени през края на първия и през втория период на ранножелязната епоха (това значи, че са над 3000-годишни! Те са връстници минимум на Троянската война, а вероятно и на времето на Орфей).

И най-важното: според г-н Нехризов, долмените в най-северните части на Гърция и в района на Черничево са особен тип тракийски долмени, които се отличават от тези в по-северните части на Родопите, в Сакар и в Странджа. Той смята, че има основание да се говори за обособяването на източнородопските долмени в отделен тип на тракийските долмени. Според мен, най-вероятно в тази част на Родопите е живяло отделно тракийско племе, което е създало своя по-особена конструктивна традиция в изграждането на долмени.

Пълният текст на доклада е достъпен тук.

С бр.65 на Държавен вестник от 1994г., археологическият обект "Некропол от долмени - м.Хамбардере" е обявен за паметник на културата от национално значение. 

Фотографиите в статията са от м."Хамбардере." Посетих я през лятото на 2006г. и направих няколко снимки. На горната снимка ясно се вижда страничният отвор, за който споменава Нехризов. 

Повече мои снимки на долмените: 

Най-запазеният долмен, фотография от декември 2014г. 

И за финал: видео от Хамбардере, записано през декември 2014г.:

Една ценна австро-унгарска карта

автор: Georgi Stankov

В навечерието на Първата световна война Австро-унгарската армия разполагала с превъзходни топографски карти на източна и централна Европа, в които естествено попадат и българските земи.

Ето една такава карта от 1907г.: ВИЖ (и ако искаш - изтегли!). Картата е много подробна, а има и още едно преимущество - разделена е на части и всеки може да си изтегли тази част, която го интересува. Това, което ни интересува нас, е частта от картата, озаглавена Xanthi (Ксанти). Там е включен районът на Южните Родопи, влючително и с.Черничево.

общ изглед на района Ксанти

За да се ориентирате по-добре, запомнете следното:
Черничево е наречено Dautli (Dudli), на няколко километра западно е съседното българско село Аврен (Akviran). Селата са в посока север-североизток от Гюмюрджина (Gumuldzina).

*************************************************************

Разорението на тракийските българи през 1913г.

автор: Georgi Stankov


Класическа книга, написана от академик Любомир Милетич и издадена от Българската академия на науките. Плод на личните му срещи и анкети със стотици пострадали българи от Източна и Западна Тракия, трудът "Разорението на тракийските българи през 1913г." е документално четиво, което задълбочено изследва и представя жестокостите, на които са подложени тракийските българи през лятото на 1913г. от страна на башибозука. Целта на добросъвестния учен не е да търси сензации или да разпалва вражди, а да открие истината и да я предаде на потомството.
Има подробно описание на зверствата, на които са подложени християните в Черничево. Авторът коректно казва, че не е посетил лично селото, поради неговата отдалеченост, а е потърсил информация от К.Нефтянов - управител на земеделската банка в Ортакьой /днес Ивайловград/, който отишъл на място. В книгата селото е посочено с официалното си османско име, което е носело по това време - Дутли /знае се още и като Дутлу/. В текста по-нататък също се споменава и за бежанци от с.Дуня, но Милетич не е знаел, че става дума пак за същото село /защото Дуня или Дунята е старото българско име на Черничево/.
Посочени са поименно над 90 българи, избити от башибозука. Какво да кажа... тук са няколко души от моя род - дядо Ангел, чичо Павел, баба Стойка... и още. Дядо ми Станко тогава бил 6-годишен и по-късно разказвал, че край една река башибозуците стреляли по него и му викали "гяурско копеле"...
Задължителна книга за всеки, който се интересува от миналото на българския народ!

Източник: "Разорението на тракийските българи през 1913г." от акад.Любомир Милетич, Българска академия на науките, София, Държавна печатница, 1918 г.; II фототипно издание, Културно-просветен клуб "Тракия" - София, 1989 г., София

Коза

автор: Georgi Stankov

Домашната коза (Capra Hircus) е ценно животно за хората в Черничево. От козите местните жители в продължение на векове добиват мляко и млечни продукти, месо, кожа и др. Козето сирене е нещо много вкусно и днес несправедливо е подценявано от някои придирчивци, защото уж миришело странно. Чунким френското мухлясало сирене не мирише, но за него се плащат луди пари! Както и да е. Козли (като този на снимкато долу) също са се намирали, тъй като и те имали своя роля, но броят им е бил значително по-малък...
Някои от тях били скопявани /т.нар. еркечи/ и ставали доста едри, та на тях се падала честта да носят най-големите чанове начело на стадото.

Шипка

автор: Georgi Stankov

Шипката (Rosa canina) е вид диворастяща роза, която отлично
се е приспособила към климата на Източните Родопи.
Храстът расте на воля в гори, из поляни, край реки и ниви до 2000 метра надморска височина и, предпазен от своите тънки и остри бодли, понякога достига внушителни размери - до 3-4 метра.
Черничевци берат плодовете на шипката и ги сушат за чай.

Дрян

автор: Georgi Stankov

Дрянът (Cornus mas) от веки веков е сред най-разпространените дървета в Черничево. Плодовете му се ядат сурови, варят се или се сушат, а дървесината със своята здравина и устойчивост е била незаменима при изработката на различни дървени вещи /например на кавали и дървените части на гайдите/, както и на вярното оръжие на овчаря - гегата!

Хвойна

автор: Georgi Stankov

Хвойните /на латински Juniperus/ са род вечнозелени иглолистни храсти от семейство Кипарисови.
В района на Черничево има изобилие от т.нар. обикновена /или синя/ хвойна - Juniperus communis.
Колко красиви и благоуханни са!
Няма как да не се похваля, че преди две години успях да пресадя една малка хвойна в двора си в Хасково.

Въведение

автор: Georgi Stankov

Аз съм Георги Станков, живея в Хасково и за първи път през живота си пиша в блог. /Грешка: всъщност за първи път създавам и пиша в такъв вид блог, иначе съм драсвал по нещо в yahoo страницата си/. 

Благодаря на всички, които са проявили интерес и са се зачели в него. Откривам блога, в който ще публикувам текстове за село Черничево, общ.Крумовград, обл.Кърджали. Това е село в Източните Родопи, с богата и славна история, която заслужава да остане за поколенията. Интересът ми към Черничево не е случаен. При наличието на хиляди села в България, има сал една причина да се спра точно на това селце на края на България: от там започва историята на рода ми. Там почиват костите на моите деди. Ако не бяха те, днес нямаше да съм такъв такъв, какъвто съм. Голяма част от моята лична идентичност отразява родовата ми история и идентичност, предадена чрез родовото предание. 

От близо четири години се занимавам с търсене и съхраняване на малкото, което е останало от миналото на Черничево. Чета стари списания, стари книги, търся най-възрастните жители на селото или такива, които са напуснали родното си място и са се пръснали по белия свят. За съжаление, редица важни събития са заглъхнали и базвъзвратно са изчезнали заедно с хората, които са ги преживели. Други, покрити от праха на времето, са се запазили в откъслечни и неясни спомени от разказите на баби и дядовци. Събирам ги, както и мравката събира трохи. Ще създам няколко категории, в които ще публикувам информацията. Целта ми е постепенно да изградя една възможно най-пълна и подредена база данни за Черничево.