Георги Дренски: Спомен за Черничево

Днес Георги Дренски живее в Англия, но преди повече от 20 години съдбата го срещнала с Черничево. Като всеки човек, който се е докоснал до нашия родопски край, той отнесъл със себе си чудни детски спомени за селото и хората. Ето какво разказа Георги за читателите на блога:


Живях там със семейството ми в периода 87-90 година. Родителите ми работеха като медици в местната болница. Идваха хора от околните села. Майка ми беше зъболекар и беше вечно затрупана от пациенти. Баща ми беше доктор.

Беше сладък комунизъм, човече. Имахме прости детски мечти, телевизията почваше късно следобяд. Като нямаше телевизия - четях книги... много книги. В училището бяхме 10 деца в класа и всички ни държаха изкъсо. В първите години имахме само 1 учител - даскал Манолов. Бивш старшина... Такива му бяха и методите, де... като на военен. Имаше яка дрянова пръчка... Не помня вече в чия глава я потроши, но училищният майстор му направи нова - изработена на струг, изрисувана педантично с пирограф и заострена на върха. Имахме следобеден режим, за който даскала следеше стриктно. От 2 до 4 след училище нямахме работа навън... Учителският блок знаеш е срещу здравната служба... нямаше мърдане. А са те видели да се шляеш следобяда - на другия ден си на дъската да даваш обяснения... Нямаше тън мън... Ходеше се под строй в столовата, в голямото междучасие се строявахме във фоайето, пеехме песни, класът с най-чиста и подредена стая получаваше знаменце... Училището имаше овощна градина, работилница, столова и място за животни зад столовата... мисля че хранеха прасета с отпадъците от храната...Караха ни да правиме суровачки... такива, народни, с пуканки, ошав, вълна... не от ония боклуци със станиол по тях, дето продаваха на битаците...

Лятото имахме норматив - да береш билки... мисля, че шипки беряхме... Аз отделно се напъвах да бера дни розови цветчета... мисля, че слез му викаха... Сушен чинеше баснословните 33 лева за кило суха билка... Цяло лято се напъвах по ливадите... изкарах 27 лева от туй нещо... 3-4 клас хлапе съм бил...

Помня всичките ми суъченици... поименно. Някои вече ги издирих тук... Помня всяка пътека, всички сокаци, както им викаха, училището, младежкия дом , кметството, стопанските дворове, поляните с дивите череши, новия тогава асфалт по пътя за село Благун, военния и учителския блок, детската градина, заставата, язовира, стадиона насред селото, пансиона за деца на центъра и двора му с лъвовете, загледани някъде в далечината... Не слизах от колелото, което дядо ми ми беше купил. Колко съм падал с това колело... Коленете ми бяха вечно обелени... Лятото правехме какво ли не - играехме футбол на игрището, ходехме на риба, правехме си лъкове, майсторяхме едно скривалище в храстите над бунището близо до учителския блок... Ходил съм да нижа тютюн... ей така, от любопитство. Беше ми интересно... Всичките ми спомени от това време са така живи в главата ми... сякаш е било вчера. А откак се преместих в града, животът почна да тече бързо... нямаше време да се загледам в нещо... всичко ставаше набързо, претупано, без старание. И затова често си мисля за времето в това малко село... какво беше, какво е станало с хората, как изглежда всичко сега... Иска ми се да ида, но и ме е страх... Страх ме е, че няма да видя една позната физиономия... страх ме е, че нищо от това, което помня, не е същото... Не бяхме войници, но дисциплината беше войнишка... такъв беше и надписа на входа на селото... Тук всяка къща е застава и всеки жител граничар.

След 3 години живот в това село, нашите най-накрая се решиха и на второ дете. Голяма работа беше. Много се радвах тогава.

Снимки имам в училищния двор със Жанчето Куршумова, която също поканих в групата и с някои съученици от училищни тържества...Черно бели , но са ми в България. Като се прибера ще ги потърся... А случки - колкото искаш, бях хлапак и само бели правехме... Сещам се веднъж със сина на горския - Алек се казва момчето и е брат на Жана- излезнали сме зимата... валяха страшни снегове там... и скитахме около старите казани - по пътя за заставата някъде се падаха. Хората бяха изкопали няколко големи ями, които се пълнеха с вода и май после ползваха за напояване... Е тия ями бяха хуубавичко замръзнали нея зима и на цялата скука решихме да им разбиеме леда... Мъчна работа, камъните замръзнали... намерихме 2-3, метнахме ги, ама леда не мърда :D Нямаше повече камънаци и аз викам: чакай, ще събера тия от леда и пак с тях... Голяма глупост, човек :D Хлътнах в ямата и пропаднах до над кръста... добре, че Алек не се паникьоса и ме хвана и издърпа... щях да се удавя като едното нищо... Прибрах се премръзнал и целия мокър... Като се стопли времето и се стопи леда, премерихме колко е дълбока дупката с водата... над 2 метра беше... Щях да оставя кокали в тая заледена дупка... Били сме на по 10-12 години тогава... Приятел, казват, в нужда се познава. Други хора живееха там. По нашия край викаме... планината ражда хора, а полето - тикви.

Как "Черничево" получи признание чак от Варна :)

автор: Georgi Stankov

Няколко предварителни думи:
Текстът по-долу беше публикуван най-напред в блога Листчето на Нела Калова, където малко неочаквано за мен бях отличен като "Kreativ Bloggger" (грешката в първата дума е вярна). Поначало не съм лишен от суетност, пък и кой не обича да го хвалят, но си мислех, че статията не се вписва в концепцията на блога. Познатите ми обаче ме убедиха, че се вписвала... и аз "кандисах." Затова след като станах предновогодишен гост на г-жа Калова :) сега излиза и тук. Но ми хрумна друго: каня всеки, който иска да опише личните си впечатления от Черничево, да ги сподели с нас тук. Блогът е свободно пространство и няма правилен или грешен начин да се изразяваме. Както например Кирил Капустин написа своите спомени за Черничево!
Като се препрочитах, забелязах, че много съм писал за патриотизма и фашизма. Пояснявам, че по това време бях под въздействието на един разговор, в който обяснявах разликите (според мен очевидни) между фашизъм и патриотизъм. Учудих се как има хора, които не ги виждат и са замислих каква може да е причината. Виждаме, как най-близки и свидни за човека ценности като любовта към родината, може да се изкривят уродливо от политици "патриотари." Затова писах повече по това, та дано постепенно отсеем зърното от плявата.
А ето и самият текст:


за рода

Когато карах седмата си година, умря дядо ми Станко. Помня, че на един от помените след това, татко ни отпрати с майка ми и остана сам на гроба. Когато вече излизахме от гробището, се обърнах и видях баща си да пада на колене и да обгръща с ръце гроба.
Остана баба ми. Пишехме й дълги писма, а на последната страница очертавах контурите на дланта си, за да види колко съм пораснал. След четири години и баба отиде при дядо. В един миг след много години, когато се вслушвах във вътрешния си глас, разбрах, че тези спомени са съдбовно важни за мен.
Ходехме все по-рядко в далечното село, в пустата къща.
Тогава какво ме свързва днес с Черничево?
С какво Черничево е толкова силно за мен?
И както и да го мисля, знам, че не са само обраслите с трева гробове, които ме привличат към това село. Думата-връзка е Любов.


за селото

Обичам историята, и то не толкова сухата фактология, а разкриването на човешките съдби. С блога "Черничево" съчетавам интересите си към историята, природата, културната антропология, генеалогията. Колкото и да се смалява, Черничево е живо! То е малко, но жилаво, като дряновете, които растат на воля навсякъде из него. Вървя по улиците на селото, радвам се на всяко малко откритие, на тиклите по покривите на старите къщи, на хвойните по бърчините, на кравешките лайна /нали са черничевски/, на бърканицата на Севда Бостанджиева, на малобройните дечица по улиците. Черничево е селото на селата!

Спомняте ли си от учебниците по история за движението за църковна независимост? За Екзархията? В закътаното родопско село Черничево християните са участвали в това движение.

А за освободителните борби на българите в Македония и Тракия, за ВМОРО? Черничевци са дали своя дял и в това дело.

А разорението на тракийските българи през 1913г.? Черничево е пострадало ужасно тогава, а това е записано за поколенията от Любомир Милетич.

И в двете световни войни Черничево е дало жертви.

Знам едно: за мен Черничево не е на края на България. От Черничево започва България!


за блога и за патриотизма

Заради всичко това, а и за останалото, което е свързано със селото - корен на рода ми, започнах блога "Черничево". Това май беше първият краеведски блог, или поне не бях виждал друг, а после Ани направи "Проглед". Не знам дали съм патриот. Преди време Лидия ми каза, че съм единственият патриот, който й допада, а аз познавам мнозина свестни хора. Да си "патриот" и да имаш националното знаме у дома си, не значи непременно да си фашист, да мразиш турците или да си мазен депутат - педофил, избран от листата на "А..ка". За мен народността е възможен начин за самоопределение, както може да се идентифицираш с някакъв музикален стил, носейки дрехи от съответната мода. В действията ми ме водят вътрешните ми убеждения и вярата ми, а тях не бих нарекъл фашистки. Господ ми е дал 10 заповеди, които да пазя според силите си, а това, което е социално-желателно според мнозинството в днешно време, не ми е най-важното. Добре, аз може и да нямам моралното право да се гордея с подвизите на дедите си... все пак не съм ги направил лично аз. Но имам право да мисля за България като за общност, към която принадлежа и която може да има обща воля да определя съдбата си днес и в бъдеще.
Да приемам, че съм българин, да се самоопределям като такъв и да показвам уважение към нещата, които сплотяват мен и останалите, които се самоопределят като българи, не е фашизъм. Пък дали е патриотизъм - не знам.
Знам, че т.нар. "патриоти" са нормални хора, които могат да обичат децата без да ги делят на "свои" и "чужди", създават живот с любов, имат мнение за кича в архитектурата , когато заиграва с историята, страдат от всяка поредна глупост в родината, даже иронично й се присмиват ... защото я обичат...

Какво ми носи писането в блога?

1 - Удоволствието да творя и създавам. Като сталкер, се впуснах в територия, която, колкото и да опознавам, си остава наразкриваема напълно. Там е пачата на вещицата, там е и голото теме на комара... но там е и кълбото! И това кълбо е, което ме кара да си казвам "Мамка му, имаше смисъл да се ровя и да напиша тази статия, ето че някой е прочел и ми е писал мейл след това!" А иначе "Черничево" беше създаден и продължава да се развива по принципа "Мисли глобално, действай локално." Обичам красотата в това да откривам вселенски истини в една малка точка от света, да виждам голямата история на страната и народа си през малката съдба на малкото ми село. Обичам да пиша за блога си. Тогава чувствам спокойствие, уют, радост и благост. Това състояние желая да предам на хората, четящи моя блог, да ги направя съпричастни на търсенията и откритията си.

2 - Радостта да преоткривам собствената си идентичност в корените си, в задочните срещи с предците ми, в истинската среща с близките си. Преди две години срещнах една моя трета братовчедка по някаква съребрена линия, която живее в Кърджали. Нейният син Антон е четвърти братовчед на племенника ми Ангел и вече начертах ново разклонение в родословието ни. Както знаем от "Властелинът на пръстените", за хобитите, удобно поседнали в уютните си дупки, изследването на книгите с родословия е любимо занимание, наред с яденето. Така и аз ям охотно, пия червено вино и правя родословни дървета.

3 - Щастието да срещам съмишленици, с които сме открили някои общи ценности. Без съмненение, повечето потребители на интернет ще намерят този блог за безинтересен и скучен, в най-добрия случай - за странен. За мое щастие, блогът ми намери своята аудитория. Това го казвам не от суета, че съм направил нещо кой знае какво. Споделям го от радост, че има хора, с които можем да говорим за общи неща. При това много от тях са млади хора, като Валентин Стойчев или Кристина Раева. По света има стотици хора, чиито сърца трепват при произнасянето на името Черничево. Появиха се и редовни читатели, които нямат кръвна връзка с нашия край - например от Чирпан, Варна, София, Бургас, Пловдив, Хелзинки, Амстердам...


за "Криейтив блогърс"

Да си креативен, освен многото възможни дефиниции, за мен значи да блогваш по начин, различен от масовите блогове. Не че в масовата култура няма и хубави неща, но се намират като игла в купа сено.

Моите "креативни блогъри" са моите "братя по оръжие":

1 - Historian, който прави блога История на Македония . Малцина знаят името и лицето на този скромен човек, който анонимно и без корист създава и обогатява най-богатата енциклопедия с редки материали за миналото на българщината в Македония.

2 - Петър Станчев с чудесния блог Напред и нагоре, в който споделя своите пътеписи и вълнения от странстванията си из България. Петър е първокурсник по журналистика в СУ, а през лятото завърши НГДЕК.

3 - Петър Добрев, мислещ на глас За българските работи е човекът, чието име ще изплува в съзнанието ми без колебание, ако ме попитат "Кой според теб има качества да стане новият Симеон Радев?" Това - заради статии като тази.

4 - Анна Койчева, която от Англия направи втория известен ми краеведски блог - Проглед .

5 - Templar, който доказва, че моралната сила на консерватизма превъзхожда всички изчанчени моди в съвремието, събрани на куп.

6 - Един завет - друг анонимен и безкористен блог, посветен на българските военни традиции.

Два спомена и една перспектива за Черничево от Кирил Капустин

Представих ви чудесните фотографии, които г-н Кирил Капустин е направил и публикувал в сайта Images from Bulgaria през лятото на 2006г. Днес той разказва пред читателите на блога "Черничево" спомените си от двете си посещения в селото, както и виждането си за неговото развитие.

Спомени за Черничево:

Обичам Родопите още от дете. Всяка моя ваканция минаваше в Крумовград - имам баба там. Вече нямам летни ваканции, но при всеки удобен случай ходя до Крумовград, за да си почина от лудницата тук... :)

1996г.
В Черничево попаднах за първи път през далечната 1996 година. Тогава с един мой приятел от Крумовград - казваше се Руси - решихме за разнообразие да се включим в бригада на горското стопанство за маркиране на дърветата за подборна сеч в граничната зона до с.Черничево. Работата се състоеше да тичаме от дърво до дърво и с блажна боя да рисуваме "Х"-ове с чертички на почти всяко дърво. Това ставаше под зоркия контрол на двама горски пазачи. От време на време попадахме на табелки с надпис "ВНИМАНИЕ: МИНИ!" /все пак работихме зад кльона/, но според горските всичко беше наред, защото мините "отдавна са изгърмели - те кат' минат прасетата и ги вдигат". Както и да е, все още разполагам с всичките си крайници.
С Руси живяхме в сградата на горското в селото, до площада. Имахме си касетофон тип "лего" /купчинка ел.части, които като се наредят и почват да свирят/ и 2 касетки с "Хиподил" - какво повече му трябва на човек... В стаята ни нощуваше и колония прилепи, които оакваха целия под, а самите те оставаха чисти. Я опитайте Вие така надолу с главата, де? Как го правеха - това си остава загадка за мен и до ден днешен.
В селото се запознах с много интересни хора. Дали обаче заради злоупотребата с алкохол в местната дискотека - гараж, или просто заради многото изминали години, не мога да си спомня нито едно име. Въпреки това добре си спомням за две момчета от Крумовград - единият живееше в къща точно до пощата и май учеше в спортно училище в Кърджали - гребната им база. Другият беше с избит преден зъб и условна присъда за опит за убийство или побой. Може и за двете. :)

2006г.
Второто ми ходене до селото бе точно след 10 години - практически на същата дата, но през 2006г. Бяхме двамата с приятелката ми Ели, отидохме с кола. Нямах проблем с намирането на селото - все пак ходил съм вече там, макар и преди години, макар и с морска болест по завоите... Направи ми впечатление, че селото е много пусто и някак "мъртво". Времето е спряло, нещата не са се променили, просто сградите са станали по-разрушени. Нямяхме водач и затова обикаляхме сами наоколо. Исках да снимам вътре в някоя от изоставените къщи, но ми беше неудобно.

Перспективи
Мисля, че точно в това "спряло време" в селото се крие и потенциала му. На хората все повече и повече ще им писва от лъскави курорти, претъпкани плажове и т.н. Все повече хора ще търсят друг вид туризъм - етно или селскостопански туризъм. Чужденци са готови да плащат много пари, само за да попаднат на място, където да докоснат наистина дивата природа или видят определен вид растение/животно. Има хора, готови да дадат пари. Въпросът е обаче, има ли хора от селото, готови да ги вземат? Ако отговорът е "да", тогава:
- има ли място, където туристите да отседнат в селото? Лукс не е необходим, достатъчни са елементарни жизнени условия - стая с легло, баня, ресторант /механа/...
- Има ли кой да се грижи за тях? Ако туристът си тръгне щастлив - сигурно е, че пак ще се върне, а и ще доведе други. Професията на човека тук се нарича "аниматор".
- Какво ще предложим на посетителите? Например - идват 4 човека за 3 дни - каква е програмата за тези 3 дни?
- Каква реклама ще се прави на възможностите за туризъм в селото?

Благодаря на Кирил Капустин, че отдели от времето си, за да направи този банер "Черничево" (88х31 пискела), който всеки желаещ ще може да постави на своята уеб страница!

Блог "Черничево" е готов да публикува спомените на всеки местен жител или гост на селото, който желае да ги сподели с читателите.

17 и 18 август 2007г. - на събор в Черничево

автор: Georgi Stankov

Сбъдна се едно мое отколешно намерение - да отида на редовния събор, който става в края на месец август в с.Черничево. Тази година беше малко поизтеглен напред - за 17-18.08.2007г. Няма да се спирам на сергиите с дрънкулки за деца и жени, нито на обичайните скари и бира. Ще отбележа само, че музиката беше "на живо", изпълнена от оркестър "Родопска младост" с ръководител Мануш Саръев. Приветствия произнесоха зам.-министърът на регионалното развитие Димчо Михайлевски и кметът на община Крумовград - Себихан Мехмед.

Интересните неща бяха други. Например, изживях голямото удоволствие да видя как потомците на старите християнски и мюсюлмански родове от Черничево заедно играят българско хоро - нещо, които навремето в държавата на шериата е било невъзможно, защото имамите и ходжите са забранявали.

Другото ценно нещо за моя личен интерес беше срещата с роднини - от Хаджимарковския род. Сближихме се със семейството на една моя трета братовчедка, с която имаме общи прапрадядо и баба. Това са Комня, Веселин и Антон Ламбреви от Кърджали.

Това, което обаче най-много ме впечатли, беше присъствието на едно
семейство помаци - гости от Гърция
- оказа се, че били приятели с едно българомохамеданско семейство от Черничево. За хората от някогашното село Хадживиран бях чувал от черничевските овчари, които през последните години, свободни от погледа на граничарите, редовно пасат стадата си покрай границата и така общуват с комшиите. Навремето, през 40-те години на 20в., един овчар от Хадживеран, наречен Курназов, пасял козите и овцете на черничевци. Когато обаче БКП върнала Беломорска Тракия на Гърция и границата изведнъж разделила Родопите от беломорските пасбища, доста добитък /включително и на моя род/ останал в гръцко, в Хадживеран. Това село е на около 5-6 километра от Черничево, ако хванеш напряко през поляните и горичките. Заради границата и липсата на ГКПП, гостите бяха били дългия път до Свиленград и оттам - към Крумовград и Черничево. Днес Хадживиран си има гръцко име - Версини. Местните обаче наричат селото си Аджурен /развалена версия на Хадживеран/.

Кое ме шокира при тази среща? Бяха 5 души - едно цяло семейство от мъж и жена с две дъщери, както и един мъж - женен за сестрата на жената. Първо, облеклото на жените. Като изключим по-малкото момиче, майката и голямата щерка бяха облечени от глава до пети, и на главите си носеха кърпи. Девойката беше много красива. Представете си икона с най-нежното лице на Богородица, с хубави бадемови очи и изписани вежди.

Всъщност, нормално е за едно селце на края на Гърция, където цивилизацията е останала - за добро или за зло - доста встрани, хората да се носят по старите си верски обичаи.
Обаче истинският шок беше от това, че те...

не говореха български.

Или по-точно - разбираха, но не искаха да говорят. Чел съм, че по някаква турско-гръцка спогодба /може би Лозанската?/ мюсюлманите в Гърция минали под общ знаменател и така за всички било договорено учение на турски език. Сега обаче нагледно видях и разбрах за какво става дума. В Гърция пълзи

постепенно потурчване на помаците.

Турция ги "държи" с общата религия, със задължителното обучение на турски език, с претенцията да защитава правата им като мюсюлмани. Мои познати от Черничево ми казаха, че по-младите поколения помаци в Гърция се определят като "турци", а само старите се наричали "ахряни" /това е старото название на родопските българомохамедани/. Всъщност, знае се, че десетилетия наред гръцкото правителство се отнася с помаците като с турци и едва от няколко години се сети да признае с половин уста, че всъщност помаците са славофони, но все още не признава, че говорят български диалект.

И резултатът е видим - пораженията върху самовъзприемането на тракийските помаци са жестоки. От едни просто дълбоко вярващи мюсюлмани /в което няма лошо/, се превръщат в турци! Като ги питах дали знаят стари народни песни /защото ревностно търся и записвам такива/, главата на гостуващото семейство ми каза:

"Стари песни нема."

Въсщност има стари песни, но са на изчезване. Емо е мой много добър познат черничевец /самият той е българомохамеданин/, който е ходил в гръцка Тракия и ми каза, че по тамошните помашки села само старите мъже пеели местните песни, наследени от дядовци и прадядовци. Младите карали предимно на турски и загърбвали едновремешните обичаи.

Пък какви турци са, можете да прецените сами - дори оригиналното турско име на селото си Хадживеран са го нагодили към езика си, та е станало Аджурен...

За моя баща беше интересно да разбере, дали гостите познават Курназови, които едно време гледали животните на Черничево. Този Курназов, който е бил овчар, веднъж вдигнал малкия ми баща и го сложил на гърба на един голям еркеч... Та това беше един от вълнуващите детски спомени на баща ми. И виж ти, оказа се, че Курназови са се преместили в Гюмюрджина /Комотини/ и един от тях бил на около 90 години. Той питал Емо жив ли е още бай Станко, който едно време бил мюдюрин /кмет/ на селото. Питал също

дали си стои старата круша до къщата на бай Станко...

А тя наистина си е там все още дава плод! Беше приятно, че някой някъде още помни дядо ми...

Помолих гостите от Хадживеран да ги снимам, но бащата не се съгласи, особено за дъщерите му /а Ви уверявам, по-голямата е приказна красавица. Право е казано, че хубавият кон и под съдран чул се познава/. Затова снимах само баджанака му - Мехмед /на снимката долу/. Той е дружелюбен 34-годишен българин /е, надали се осъзнава като такъв/, който е женен, има четири дъщери и работи като строител. Макар че е родом от Хадживеран, сега се е преместил в по-южно село, където има повече работа /този процес на икономическа миграция е доста засилен в крайните северни села на Тракия/. Общителен и сладкодумен, Мехмед свободно се впусна с разговор с мен и /като изключим нововъведените научно-технически термини, различните културни натрупвания и липсата на познания за книжовния български език у него и за местния диалект - у мен/ може да се каже, че добре се разбирахме! Както самият Мехмед каза,

"трябват две месечини да се разбираме съвсем добре".

Сиреч, с малко практика, приказката ни ще тръгне като по вода.
Проблемът е, че тази практика не е само до него и мен, тя е необходима хиляди помаци, които живеят в Гърция и са под заплахата да загубят езика на дедите си... и с това окончателно да се потурчат... за съжаление. Тези тъжни мисли се виеха в главата ми, наред с радостното вълнение от срещата със загубените и забравени наши сънародници - мюсюлмани.

Въведение

автор: Georgi Stankov

Аз съм Георги Станков, живея в Хасково и за първи път през живота си пиша в блог. /Грешка: всъщност за първи път създавам и пиша в такъв вид блог, иначе съм драсвал по нещо в yahoo страницата си/. 

Благодаря на всички, които са проявили интерес и са се зачели в него. Откривам блога, в който ще публикувам текстове за село Черничево, общ.Крумовград, обл.Кърджали. Това е село в Източните Родопи, с богата и славна история, която заслужава да остане за поколенията. Интересът ми към Черничево не е случаен. При наличието на хиляди села в България, има сал една причина да се спра точно на това селце на края на България: от там започва историята на рода ми. Там почиват костите на моите деди. Ако не бяха те, днес нямаше да съм такъв такъв, какъвто съм. Голяма част от моята лична идентичност отразява родовата ми история и идентичност, предадена чрез родовото предание. 

От близо четири години се занимавам с търсене и съхраняване на малкото, което е останало от миналото на Черничево. Чета стари списания, стари книги, търся най-възрастните жители на селото или такива, които са напуснали родното си място и са се пръснали по белия свят. За съжаление, редица важни събития са заглъхнали и базвъзвратно са изчезнали заедно с хората, които са ги преживели. Други, покрити от праха на времето, са се запазили в откъслечни и неясни спомени от разказите на баби и дядовци. Събирам ги, както и мравката събира трохи. Ще създам няколко категории, в които ще публикувам информацията. Целта ми е постепенно да изградя една възможно най-пълна и подредена база данни за Черничево.