Georgi Stankov

25 януари 2022

Дракус

Към края на миналата година ми попадна една симпатична карта, която споделих във Facebook - Карта на митологичните същества на България. Не ми е известно кой е авторът. 

Картата първо е интересна като познавателно средство за българския фолклор, и второ, за мен представлява интерес като  родопчанин и черничевец заради онова странно същество, наречено дракус. А дракусът е част нематериалното културно и духовно наследство на Черничево. 


От семейното предание знам, че когато дядо Станко закачал баба Стойка, ако тя не харесвала шегата, го пустосвала с "Дракус с дракус!". Така че дракус е дума, която със сигурност се е използвала в Черничево. Георги Захманов в отговор заяви: "Дракус си е дракус в жялата Родопа!"  Йондер от Измир, който е потомък на българи-мюсюлмани, забегнали в Турция през Балканските войни на турбулентния 20 век, също потвърди това: "И мен баба ми ме плашеше с дракус. ( молчи ша дойде дракус ! )" 


И накрая ще споделя един разказ на Николай Хайтов, посветен на дракуса. 



Старото време преспокойно би могло да се нарече „времето на дракусите“ — ония тъмни рожби на човешкото суеверие и страх, които пълнеха въображението на малки и големи. Детето още е пеленаче, когато започват да го сплашват с дракусите. Рече ли, сиромашкото, да направи крачка, бдителната баба го сепне и стресне:

„Недей, баба, дракусът жа та фане! Върни са, баба, дракусът жа та улови!… Мълчи, баба, дракусът жа дойде!…“ И така още с майчиното мляко малките селянчета постепенно навлизат в тъмния свят на дракусите, който все повече се разширява и все по-страшен става.

Какво е всъщност „дракус“? Една котка прескача един умрял и — ето ти дракус. Човек, ако е убит и непогребан — ето дракус, злобен, недоволен дух, който излиза през нощта и прави своите бели… Превъплъщенията му са най-различни: понякога той приема човешки образ, но винаги остава нещо, което го издава — вместо две дупки на носа например той има само една… Понякога става турчин, друг път — невяста, трети път се появява като голо детенце… превръща се на тазия (хрътка), на щене, което невинно се плете в краката на човека, докато човекът го срита и разсърди. Понякога става „вървилник“, който се търкаля по улиците и когото стигне — тежко му, „нещастникът пада, повръща кръв и скоро ще умре“.

Един от дракусите в моето село Яврово се наричаше „тъпанчето“. То излизаше, както всички дракуси, посред нощ, в „тъмнинето“, обикаляше запустелите и тъмни сокаци и похлопваше с палките върху едно „тъпанче“, докато връхлети на някой пиян. Един пиян му разритал палките, ала на заранта повърнал кръв и скоро след това умрял.

Имаше дракуси, които излизаха на обед, лятно време, когато хората са на работа из къра. Това бе гайтанкиният пръч, който имаше гнездо в дуварите на старата гайтанкина къща (пръч и гнездо! — ако и това не е фантазия). Пръчът, за разлика от други лоши дракуси, се задоволяваше да бута малките деца и да сърди по този начин бабите. Това беше всъщност един добродушен дракус, за когото съжаляваше цялата махала след развалянето на гайтанкината къща, защото нямаше вече с какво да плашат малките деца.

Силен и страшен дракус бе „духът“, който се появяваше само веднъж в годината през нощта след празника „Здраве“, когато се колеше курбан в училищния двор. Тези, дето го бяха виждали, казваха, че той се явявал като бик с прави големи рога, с по една свещ на всеки рог, вървял по улиците с наведена глава, страшно ревял. (Свещеният бик на римляните бе достигнал до нас по кой знае какви пътища в моето село, за да се превърне в „дух“.)

Във всеки дол, във всяка пропаст имаше свърталище на дракуси; в Батив дол се криеше един много опасен дракус, опасен, защото беше невидим. Той причакваше закъснелите пазаргати и се покачваше на мулетата им отгоре, „възседле“ (въз седлото). Мулетата пъшкаха по нанагорнището закъм село, облени в бяла пяна, задъхани, с превити гръбнаци, а след тях, занемели от ужас, вървяха с „пияни стъпки“ техните стопани. Ако сайбият на мулето рече да подвикне на животното или нещо да продума, невидимият дракус му взимаше гласа и здравето. Единственото спасение от дракусите беше да се мълчи и да се чака някой параклис, защото при наближаването на параклиса дракусът слизаше от мулето и изчезваше с тъжната закана: „Аах, аз смятах тебе да изям, ама ти мене изяде!“ Може би тъкмо за това цялото село е обградено с параклиси: Свети Георги, Свети Илия, Света Мина, Свети Димитър, Света Троица, Свети Петър и т.н. На всеки път, на всеки изход или вход, на всяко пътче или пътека, на всеки баир или баирчинка стърчаха белокаменни параклиси, за да бранят селото от тъмните сили на нощта.

Пълни бяха и таваните с дракуси. То пък явровските тавани се правеха като че нарочно за свърталища на дракуси. Гредите на потона (салона) — открити, оттам нагоре се виждаха плочите. Кой каквото имаше да хвърли, мяташе го там. Скъсани цървули, стари пушки, кожи, проядени рога, черепи за плашила и какво ли не. И през най-ясните слънчеви дни в тия скришни тавански хралупи беше непрогледна тъмнина. Стопаните отбягваха да се покачват там, децата само като погледнеха нагоре, тръпнеха. Там се гонеха котките през март, въдеха се цели дивизии мишки и плъхове, скриптяха, скърцаха и шибаха тавана с опашките си. Това тъмно и страшно място обитаваше и дракусът. Той ходеше невидим по гредите и гредите пукаха, дращеше с нокти, стъпваше с тежки стъпки, слизаше в зимника и яхваше мулето, което стопаните намираха заранта скъсало оглавника, запотено. И докато всичките тези тайнствени шумове огласяваха старата и тъмна къща, кучето не смееше да лае, занемяваха и хората, чак до „първи петли“, когато свършваше царството на дракусите. Тогава всички дракуси се разлетяваха насам-нататък и изчезваха яко дим, за да се появят на другата вечер същите звуци, които пълнеха тъмнината със страх и напрежение и караха децата да треперят под завивките. И въпреки това всяка вечер те молеха бабите да им разказват за дракуси. Разказите бяха страшни и малките трепереха от ужас, но не се отказваха от страшните приказки, защото в страшното има и нещо привлекателно за човешката душа, има нещо драматично, което ненаситно се поглъща от детските сърчица. По този начин, от малки още, децата заживяваха със страшните, невидимите обитатели, слушаха приказки, а след това сами разказваха, а други, с по-голямо въображение, измисляха нови приказки, за да увеличат броя на дракусите, числото на страхотиите.

Затова, мръкваше ли се, всичко лягаше заедно с кокошките и светлините изгасваха…

Какво друго имаше в селските души?

Религия? О, не! Страхове, страхове, страхове и пак страхове: страх от прегрешенията, страх от небесното възмездие, от адовите мъки, от строгостта на бога и светиите…

Християнската етика и хуманност така и не докоснаха първичните души на моите съселяни: съветите на Христа, ако те ударят по едната буза, да си подложиш и другата, ако имаш две ризи, дай едната на ближния… Когато проповядвал своето учение, Христос като че ли не е правил сметка за обикновения човек, който е трябвало да се бори в живота с нокти и ръце, и всяко отпускане е можело да свърши с унищожение в жестоката битка с хората и с природата. Тъкмо с природата, с разрушителните природни сили, с които християнството не е могло, нито е имало намерението да се бори. А разрушителните стихии са били постоянни врагове на селянина: градушката, кишата, сушата опропастявали неговото жито, неговия хляб, неговото грозде. Ветровете изтърсвали зърната от класовете, вълците изяждали овцете и всякакви още наистина безброй опасности стряскали беззащитния нашенец на всяка крачка. Той се борел криво-ляво с вълците, слагал плашила по лозята и по нивите, чукал с тенекии и тъпани, за да плаши „дивотината“, дето му е яла царевицата, но с градушката, с кишата и сушата не е могъл да се бори, та се обърнал за помощ към старите небесни сили — към дъбовете и към изворите, към „сладките и медените“ духове, които пращали болестите.

Ето защо 22 от всичките 115 празника, които се празнуваха някога в моето село (без неделите), бяха посветени на молебствия за здравето, 37 — на плодородието, 18 — на градушките, 11 — на вълците, 3 — на мишките, 3 — на бълхите, 2 — на змиите, и т.н., и т.н. до числото 115.

Това са неговите врагове и страхове, отразени в празниците. Това са главните негови заплахи: бълхите, змиите, които го стряскат на всяка крачка, вълците, които го дебнат. Вие не знаете какво нещо са били на времето вълците, когато на цели глутници са обсаждали зимните кошари с овцете и козите! Какво викане е падало, какви страхове са брали сиромасите овчари.

Дори мишките са имали свои празници — „мишетини“, защото мишките цели врати изяждаха, за да проникнат в къщите, цели сюрии диви полски мишки налитаха, за да опустошат оскъдното селско имане.

На това отгоре и турците! Добре че те не са били в моето, а в съседното село Куклен. Между тях имало и кротки хора, но е имало и бабаити, каскънджии и мераклии за български жени. Да отидеш на пазар е било цяло приключение, защото е трябвало да прекосиш през чаршията на Куклен, да слезеш от мулето и със свалена гугла смирено да минеш, раздавайки поклони и метани на всяка крачка на този и онзи ага с чалма. Пази боже да си по-докаран в облеклото, да си с опнати потури или с бели навои и черни върви! Или пък да кривнеш гугла! Веднага мярката ти е взета, каскънджиите-бабаити ще се съберат, ще те причакат и ще ти вземат и жената, и здравето, а пък ти върви да се оплакваш комуто си щеш.

Хайде от бабаитите ще бягаш да ги не срещнеш, но от данъците им къде ще бягаш? Данък след данък, харач, джизие, беглик и какво ли не. Дойде арнаутинът да ги събира, нямаш и — хайде в избата, а отгоре с вряла вода ще те поливат, докато ужасените близки хлопат от порта на порта да дирят на болката ти лек, т.е. пари, за да платят „данука“ и да отърват нещастната ти кожа… Плащаш криво-ляво данъка, залагаш овце и говеда, а след това започваш да се отплащаш на благодетеля, който в тежките минути ти е наброил парите за „данука“. Плащаш, плащаш, а то няма наплащане. Кози даваш, брави (овце) даваш, жито даваш, а и все не стига и няма край. И заживяваш с тревогата за следващия данък.

Такава е била съдбата на моите съселяни, мачкани от дивотията, немотията, страха… И се чудим на това отгоре: защо живели те на три часа път от Пловдив, виждали всеки ден как хората се обличат, в какви паници се хранят, с какви вилици и лъжици бодат храната, какви отходни места си правят, а в селото нищо не пренесли — нито вилици и лъжици (освен дървените), нито отходни места имат, нито къщите им — къщи, нито знаели две пиперки да попарят и осолят, за да имат през зимата туршия. Нищо-о! Две дървени гаванки: едната за чукане лук, другата за чесън, една копаня, дървени лъжици (за вилици и не помислял никой) — и ето ти живот. Един живот, в който хлябът е всичко! А и хлябът при слабите, остъргани от дъждовете ниви как се вади? Хвърляш крина, а излезе половина, ако нямаш овчици да я наториш, ако не се случи град да я ожули или киша да я скапе… Ако навреме овършееш. Затова хлябът е боготворен. Изпуснеш хляб от софрата — вдигнеш го, целунеш го и веднага искаш прошка: „Да ми прости хлябът!“ Когато кажеш мръсна дума или псувня, пак искаш позволение от хляба: „Да ми прости хлебецът!“ Когато се кълнеш — кълнеш — кълнеш се пак в хляба: „Да ме окьорави хлябът!“ Клетвата става с целуване не на кръста, а на хляба: „Тако ми хлебецът!“, „Хляб да има, а пък другото се носи.“ Паднат ли трохи от софрата, събират се и се изяждат, а не се хвърлят. Ако някой не иска да седне на софрата, казват му: „Да не си по-голям от хляба?“ Хлябът не може да се мачка, да се троши, да се ръфа, да се драще, небрежно да се чупи, грубо да се чепка. Един от къщата само държи хляба, реже го и всекиму го дава в ръката, с благоговение. Хлябът и трохите не могат да се настъпват, не могат да се хвърлят. Мръсни думи пред хляба не могат да се говорят, пред него хората не бива да се карат. Хлябът е господ, той е главната цел, непрестанният, вечният проблем за балканджията. Не случайно и в молитвите е влязъл: „Хляб наш насущни дажд нам днес!…“

Така е с хляба, но и с манджицата не е по-добре. По правило селската манджа е водна. Яхниите са от другия, богатия свят. Селската манджа е водна, за да е бол. Сипва се половин лъжица шарлаган, за да стане „звездалия“ манджа, останалото е вода, лъжици да напълни. Зачаткат ли десет лъжици в гювеча или копанята, където е насипана манджата — тогава ще ти стане ясно, че само чучурът спасява положението. Каша ли е — сипвай вода. Треволякът също влиза в ястията: скрипалец, съвлък, лобода, киселец, само дето бабушка не сме яли и пелин. С малко брашънце я пооваляш, с малко мазнинка я пооблажиш, а че я удавиш сетне с един бакър вода — ето ти „манджа“.

И пак не се позволяваше два пъти да нагребваш с лъжицата: „По еднъжкуш, мама, по еднъжкуш! То манджата не е за наядане, ами е за прислаждане…“ — казваше мама. Манджата, значи, не е, за да се наядеш, а да „протъкнеш“ хляба. Тя е само за „прислаждане“.

Картофите се ядяха необелени: „Бели ги, бели, то баща ти е офицерин!“ — скарал се беше Балабанов Алия на сина си, който се опитал да бели варените картофи. Защото тогава се смяташе за разсипия и за грях картофите да се белят. „Че то му е сладкото в люспата бе, хайванин с хайванин!“ — караше се дядо Рангел на своите внуци, когато започваха да издухват и белят опепелените печени картофи. И това не било в „турско“, а преди не повече от три десетилетия в родното ми село, дето е на три часа път от втората столица на България.

Най-голям деликатес по онова време беше „забеленият“ качамак. Трима се събрали, че разговаряли кое ли ще да е най-хубавото нещо на света. Единият рекъл: „Качамак!“ Другият добавил: „Ама да е питен и забелен (мачкан с лъжица и подпържен)!“ А третият, най-взискателният, отишъл най-далече, като забелязал, че може да признае питения и забелен качамак за най-хубавото нещо на света, ако се яде с кисело мляко.

А каква беше сензацията в тия времена? (Говоря за времената около 1928 година.) Това беше валякът… Валякът беше тръгнал от Катуница към Станимака, а оттам се очакваше да дойде и в село. Говореха се големи работи за валяка: как изравнявал пътя, та нищо по него „не висяло и стърчало“, как се търкалял сам, без да го тегли ни вол, ни бивол, ни кон, и комин си имал, и пара пущал, и гърмял, и фучал, и „мажел камъните като масло“. Следеше се пътят на валяка с голямо внимание и вълнението ставаше все по-голямо, колкото повече валякът наближаваше до село. „Минал е Воден!“ — чу се по едно време, а след няколко дни нова, необикновена вест: „Тръгнал е по пътя за Равдин!“.

Идеше, значи, валяк, заедно с него и шосето, а новините ставаха все по-ясни и подробни: Балабанов Васил видял, че имало в него машинист, а след това стана известно, че невероятната машина се движи с огън, затова с машиниста върви огняр. Даже се разбра, че той е от Царцово.

— Не може да бъде! Такъв човек от Царцово да излезе! — усъмняваше се Гурков Спас, който през войната бил взводен подофицер и смяташе, че всичко му е ясно.

— Не може да бъде! — повтаряше той. — От Царцово да излезе такъв човек!

И почваха споровете може ли или не може да излезе от Царцово такъв човек, с какво „върви машината“, колко камъни може дневно да „омачка“ и тъй в тъмния свят на хорските души, населени с духове и дракуси, постепенно влизаше с пушек и тътен валякът, за да разгони мрачните рожби на човешкото въображение и разчисти пътя за НОВОТО.

Четири десетилетия има-няма оттогава и целият тоя свят — материален и духовен — се стопи. Изчезна! На трета страница във вестниците имаше завчера със ситни букви на десетина реда обявено, че е изстрелян двеста и петдесетият или двеста и шестдесетият спътник на Земята — колкото думи и редове бяха отредени в същия вестник за попълването на силажните ями на текезесето в Мулдава.

Машините станаха повече от хората, аеропланите — повече от орлите (къде-къде повече!). По небето изкуствените (бързите) звезди така се смесиха с естествените, че не си вече сигурен коя е изкуствена и коя естествена. Славата на валяците толкова отдавна отгърмя, че нито за тях, нито за тракторите някой благоволява да си спомни, и аз си мисля като какво ли трябва да се случи, за да се изненада и разтърси въображението на днешния човек?

Има сега хора, които едва ли знаят, че се строят на „Въча“ пет язовира наведнъж. И да знаят, пет пари не дават, защото пороят на новостите така ни облъска с новини, че очи не останаха да се загледаш в едно, нито време — да се зачудиш и зарадваш. Уши не останаха да чуваш, глава не стига да събереш онова, дето го чуваш и виждаш!

Профучаха пред очите ни толкова неща, пречупи се една хилядолетна епоха и започна нова, а ние, речи го, не забелязахме.

Спрете и се обърнете, защото смяната на епохата приключва, а такава гледка всякога не може да се види: гайтанкиният пръч, а край него лети „Космос двеста и шейсет“!

28 януари 2020

"Магията Черничево" (епизод от предаването "В кадър", 2016)

Макар и заснет много набързо, почти без план и сценарий, този епизод от предаването "В кадър" на телевизия "Еском" допринесе за кампанията, която водихме през 2016 г. за набиране на средства за ремонт на църквата "Св.Атанасий" в Черничево. 



Епизодът беше излъчен на 4 юли 2016 г., а ето и историята зад него. През 2016 г. един малък инициативен комитет започна кампания за събиране на средства, с които да се ремонтира покривът на селската църква в Черничево, Крумовградско. Като част от инициативния комитет, посветих пет месеца от живота си на тази кампания. Събираха се пари, но не стигаха. Веднъж с няколко души говорихме какво още можем да направи, че да стигнем до повече души, да привлечем повече подкрепа. Тогава Стефан Стоянов каза, че хасковската кабелна телевизия "Еском" има мрежа и в Кърджали и ще е добре, ако разпространим информация за кампанията чрез нея. За щастие познавам двама от собствениците на телевизията и говорих с единия. Той веднага откликна и ме свърза с Мария Ламбрева, автор и водещ на предаването "В кадър." Мария имаше много сгъстена програма, затова разполагахме с по-малко от ден да пътуваме в двете посоки, да посетим различни места в и около селото и да снимаме. Мария се оказа сърцата и издържлива личност и стоически понесе натоварването. Оператор беше моят стар приятел Илия Илиев (в надписите погрешно е написано, че оператор е Павел Одаджиев. Вероятно е грешка при монтажа, иначе и с Павката се знаем, понеже навремето учихме заедно в "Паисий").

И така, в рамките на ден минахме два пъти пътя между Хасково и Черничево, посетихме долмените на Хамбардере и се изкатерихме на Клисесърт с Никола Стаматов, слязохме до Ликууто вризче, където записаха селския кмет Иван Иванов, отидохме до Джамийската махала, където Мария интевюира Юсеин Бънчев, влязохме в старата черква, където записаха и Добра Анадолиева и за капак снимахме женската фолклорна група, чийто ръководител Милка Стаматова разказа малко и за етнографията на селото. Накрая трябваше да си тръгнем дори по-рано от предвиденото, защото Мария и Илия научиха, че е починал болният им колега Георги Христов. Въпреки, че Жоро отдавна беше болен и това тъжно събитие се очакваше, разбираемо е, че и двамата се разстроиха. Какви снимки повече да правишв такава ситуация?!

Не мога да преценя какъв ефект е оказало излъчването на филма по "Еском" на нашата кампания, но е факт, че получихме едно анонимно дарение, с което стана възможно да се направи ремонт на покрива. Дали дарителят е гледал филма, дали от другаде е научил за нас - не знам. По телефона той изрично пожела да не споменавам името му и аз, развълнуван, че накуп някой дава 7000 лева, напълно изключих да питам как е разбрал за инициативата. Но както се казва, неведоми са пътищата Господни.

"Химитлийската афера" или как през 1915 година баба ми Стойка осиротяла съвсем

На източната страна на паметника на загиналите от Черничево има една странна категория, която още като по-млад ме учудваше. Пише за загинали през някакво си "Химитлийско въстание" от 1915 година. 

Чудех се какво е това въстание или брожение най-напред заради това, че в него е убит единият ми прадядо - Георги Павлов Арнаудов. Майка му Стойка била убита през 1913 година от башибозуците. Година по-късно жена му Тянка починала при раждането на последното им дете Павел. Представяте си - през 1915 година дядо бил на 32 години и вдовец с 4 деца, най-голямото от които на 6 години, а най-малкото - кърмаче. Георги и баща му Павел извикали с тях да живее едната му сестра, която също останала вдовица през 1913 година и имала едно дете. 

Не знаехме за документи около историята на неговата смърт, а само устното предание. Според него дядо Георги бил комита (с други думи член на тайния революционен комитет) и добър приятел на селския учител.  Този учител казвал, че най-голямото му дете е много умно и че той трябва да го води на училище (става дума за баба ми Стойка, която през 1915-а била на 6 години). И Георги го е правил, та един от малкото запазени спомени на баба за баща й е точно как през снега я носи на гръб към училището. Та през лятото на тази злочеста 1915 г. трябвало няколко души да отидат до Гюмюрджина. Мотивите за това пътуване са неясни - според едни да се закупят неща за училището и за учениците. Според други - понеже били чули за турски брожения, искали да отидат в окръжния център, за да научат какво е положението. Не знаем. Но това, което се помни е, че сестрата на Георги опитала да го спре. Казала му "Недей, батенце, отива, снощи бос те сънувах." Какво ще значи да сънуваш някого без обувки? Може би, че не трябва да отива на път? Но дядо, като човек на дълга, казал, че отива. 

И не се върнал. Отново семейното предание разказва, че групата черничевски мъже, сред които учителят и дядо Георги, била нападната от засада от турци. Те успели да хванат почти всички. Дядо и още някои се скрили в едни гъсти хвойни. Обаче турците почнали да измъчват пленниците, включително и дядовия приятел - учителя. Дядо не издържал и излязал от хвойните. Турците хванали и него и също го измъчвали. Захлупили го с някакъв камък от вриз, за да не може да стане, и започнали да му режат ушите, носа, да го кълцат и секат, както им дойде. И така умрял зверски насечен.

Това е стигнало като знание до нас от тези черничевци, които успели да се скрият в хвойните балкана и от далеч гледали мъченията. 

Както казах по-горе, дълги години не знаехме с подробности какви са били тези събития, в които дядо загинал без време и без вина. Но ето какво открих сега за тази история в книгата на Стайко Трифонов "Тракия. Административна уредба, политически и стопански живот, 1912-1915", в която на стр.111-114 се разказва точно за т.нар. "Химитлийска афера". Ето какво пише Трифонов:

През лятото на 1915 г. в Западна Тракия настъпиха събития, оито отново привлякоха вниманието на българската общественост. На 14 и 15 юни се появиха турски чети, които завзеха няколко села и извършиха убийства на български държавни служители. [180] Правителството ги обяви за разбойнически и изнесе сведения, според които в Софлийско се появила една банда от 45 души, с цел грабеж. Административните власти вземали мерки и заловили 20 души ятаци. [181] Те заявиха, че липсват улики четниците да са преминали от турска територия. Като единствен признак за политическата им насоченост се сочеше все пак фактът, че след появяването на чета в с. Химитли, Гюмюрджинско, местните жители се присъединили към нея. Официалната версия беше, че четническото движение се появило само в две села и веднага било потушено. От обвинените 40 души, властите заловили 39, като липсвал само главният водител Дегме Мехмед Хасанов. [182] Населението доброволно предавало оръжието си, за да докаже, че няма лоши намерения. Само в с. Химитли, където на 15 юни се яви четата на Декме Ахмедов, са били предадени 350 пушки. Както депутатите, така и останалите турци се мъчеха да представят станалото за „разбойническа работа”. [183]
Въпреки че в официалната версия имаше известна истина, то тя не беше напълно вярна. Опозицията се възползува от случая и изнесе пред българската общественост нови факти. В. „Дума”, издаван от среди близки на народната партия, писа: „В Гюмюрджинско върлуват турски чети. Те са няколко. Не са разбойнически, но агитационни и терористични, органи на турския революционен комитет. Някои от четите идват от Турция, през Димотишко, а други се рекрутират от местното турско население... Четниците са въоръжени твърде добре, както и турското население. Цялото революционно движение в тоя нов български край се вдъхновява от Цариградския младотурски комитет и се ръководи от негови емисари, които тайно и явно сноват по села и градове. Тайни куриери постоянно минават димотишката и софлийската граници и разнасят новите нареждания на Енверпашовци и Талаатбейовци.” [184]
Опозицията се възползува от безгрижието на българското правителство и му припомни добре познати истини. То бездействувало понеже се крепяло на власт благодарение на мюсюлманските депутати из Гюмюрджинския край. Правителството на България действително се опита в края на 1914 г. да обезоръжи турското население, но „от Стамбул му се намръщиха, посочиха му някакви клаузи от Цариградския договор и то забрави, че е българско правителство.” [185] Най-близко до истината стоеше органът на БРСДП (ш. с), в. „Народ”, който се опита да свърже раздвижването на турците в Западна Тракия с преговорите, които се водеха между турското и българското правителства за поправка на южната граница на България около Марица. В тази връзка, явно по инструкции от Цариград, на 10 юни 1915 г. в Одрин се проведе голям протестен митинг. Няколко дни след него в българска територия преминаха турски емисари, които проведоха съвещание в с. Мехрикос с по-видните жители на селата Кез Веран, Кованлъ, Ешекдере, Коздере, Челеби, Козорен, Мехрикос и Химитли. Тук беше решено на 15 с. м. да се обяви бунт в крайграничните общини на селата Химитли и Мехрикос. [186] И действително на споменатата дата турците започнаха планираната акция. Енергичните действия на българските войски обаче бързо ограничиха и пресякоха бунта. Почти всички участници бяха заловени веднага. Те единодушно се разкайваха, че са били заблудени от младотурски агенти. Българските власти подведоха под съдебна отговорност всичко 119 души. Делото им беше прекратено по закона за амнистията след Първата световна война. [187]
Така наречената „Химитлийска афера” беше политическа маневра на управляващите кръгове в Цариград. Посредством митинга в Одрин и четническото движение в Западна Тракия, те упражняваха натиск върху българското правителство. Не може да се приеме като случайност фактът, че те подозрително съвпадаха с началото на преговорите за поправка на южната българска граница. Правителството на България постави въпроса да му бъдат отстъпени земите на север и запад от линията Мидия—Енос. Турските ръководители се стремяха да ограничат териториалните отстъпки до техния възможен минимум. В тези си домогвания те използуваха като средство за натиск върху България и мюсюлманското население в Гюмюрджински окръг.

И така, благодарение на тази информация разбираме повече за ситуацията. Преди сключването на някакво договорно споразумение между България и Османската империя, с цел психологически натиск над нашето правителство, османските власти подбуждат безредици в Беломорието. Изпращат свои въоръжени чети и активират ядрата си в някои от най-мракобесните със злодействата си през 1913 г. села: Мерикос, Химитли и др. На 15 юни започват "въстание" и убиват не само държавните служители, а всички българи християни, които хванат, дори да са невъоръжени мъже. За няколко дни властите успяват да обезвредят, заловят и обезоръжат извергите. Но само след 4 години всичките 119 катили са амнистирани по закона за амнистията след Първата световна война.
И така са си отишли нашите хора. Бог да ги прости!

След като прочетох написаното, използвах картите на Гугъл, за да си представя вероятния маршрут на нашите жервти. Село Черничево е подчертано с червено горе вдясно - то е изходната точка на пътуването на убитите черничевци. Окръжният център Комотини (Κομοτηνή, Гюмюрджина) е долу вдясно - той е бил крайната точка, към която се пътували. Значи посоката на движението била югозапад. Има два варианта за пътуване. В единия вариант черничевци са поели по един стар път на юг, към съседното село Хадживиран (по нашенски Аджурен, на гръцки днес Вирсини, Βυρσίνη), и след това се отклонили към Химитли (днес на гръцки е Органи, Οργάνη) - оградено в червено. В другия вариант са тръгнали на заад към близкото село Аврен и след това са поели на юг към Химитли. Там попаднали на злодеите, които ги убили. Другото се, което оградих в червено е някогашното Мерикос (днес на гръцки Кехрос, Κέχρος), което е било другият център на аферата и което още през 1913 г. се прочуло с изключителната жестокост на местните "бабаити" над българите в региона. 


-------------------------------------------------------------------------------- 

За библиографско цитиране: 
Трифонов, Ст. (1992). Тракия. Административна уредба, политически и стопански живот, 1912-1915. Тракийска фондация „Капитан Петко войвода”, Хасково.

09 октомври 2019

Страници от възрожденската история на с.Черничево, Крумовградско

Източник: сп. "Родопи", 2019, кн 3-4, с. 35-42.
Автор: доц.д-р Георги Митринов

Резюме: Публикацията е посветена на интересни архивни документи от началото на ХХ век, свързани с историята на християнското население в източнородопското с. Черничево, Крумовградско – избор на нов общински съвет на християнската общност в селото, както и документ за доброволно приобщаване на местните българи патриаршисти към своите събратя екзархисти. Вторият документ, озаглавен Съгласително, е особено ценен, тъй като подобни запазени документи са рядкост в българските възрожденски архиви. Разгледан е ценен антропонимен материал от началото на ХХ век, което дава възможност да се възстанови частично антропонимикона на християнската група в селото.

Ключови думи: Възраждане, Източни Родопи, гъркоманство, Българска екзархия, антропонимия.

Противостоянието и борбата между българите християни, обособени в две противопоставящи се групи – екзархисти и патриаршисти (гъркомани) - през Възраждането, е твърде изострено в някои райони на българската етническа територия. Това особено важи за българите християни в южните краища на българското етническо землище, където гръцкото влияние е било много силно. В архивите на Българската екзархия има запазени документи за българското население в Македония и Тракия, особено за периода от края на XIX и началото на ХХ в., до Балканската война от 1912 г. В тях се разкриват титаничните борби, водени между българите християни от двете групи в едно селище или в един район. Налице са обемисти преписки, водени с българската църковна институция по повод затварянето на църкви от страна на официалната османска власт, в угода на малцинство българи патриаршисти, противопоставящи се на своите еднородни братя екзархисти. Множество документи свидетелстват за преследването и физическото унищожение на българи екзархисти, противопоставящи се открито на гърцизирането. Но като цяло са рядкост писмените сведения за помирението между двете групи източноправославни българи и за приобщаването на българи патриаршисти към групата на местните българи екзархисти по села и райони. 

В историческата ни литература, посветена на темата, има не малко публикации за борбата между гъркомани и екзархисти в Егейска Македония, в Западна и Източна Тракия, както и в Родопите. Показателен е примерът с титаничните борби между еднородните братя българи екзархисти и патриаршисти в едно от най-големите български села в Сярско – Горно Броди. Там, по гъркомански доноси много привърженици на Екзархията били осъждани на затвор или на заточение в Мала Азия. Стигало се до кръвопролития и убийства (Баждаров 1929: 33-66). За противостоянието в Среднородопието важни свидетелства са книгите „Портрет на гръцкото фенерско духовенство и коварните му дела против българите в Родопите” (Родопски 1887) и „Спомени за страшната пролет в Ахъчелеби през 1876 година” (Попконстантинов 1884). В първата е представена борбата между българите екзархисти и патриаршисти в с. Долно Райково, Ахъчелебийско и в отделни други села в Среднородопието. Във втората е показана дейността на патриаршисткия гръцки наместник в Среднородопието по време на Априлското въстание от 1876 г., срещу българщината. 

За гъркоманството в Източните Родопи се откриват откъслечни сведения в отделни публикации. В тая част на планината също е имало противопоставяне между българи екзархисти и патриаршисти, при което се е стигало до крайности. В архивите на Българската екзархия са запазени документи от преписка по повод затварянето на църквата в с. Драбишна, Ортакьойско (дн. Ивайловградско), в угода на шепа гъркомани в селото. Според други източници, от 123 семейства местни българи християни, 116 семейства се отказват от Гръцката патриаршия и преминават към Българската екзархия в края на XIX в. (Бечева 2010: 47). За немалък период църквата в селото е била затворена. Но така и не се стига до разбирателство между местните българи християни. 

Интерес представляват два архивни документа, осветляващи отношенията между българите християни от двете групи в източнородопското село Дутли, Ортакьойско (дн. Черничево, Крумовградско) от края на XIX и началото на XX век. Дутли с народно местно име Дунята е едно от старите български села в Източните Родопи. Засвидетелствано е в османски данъчни регистри от XVII в. (1614 г.) под името Давудлу хан, като вакъф на Мурад II. Селото спада към Димотишка каза и е с 18 християнски семейства (Грозданова 1989: 466). Българите християни в двете съседни източнородопски села Аврен и Дутли (Черничево), дн. Крумовградско, оцеляват след помюсюлманчванията и се съхраняват през вековете в съжителство със своите братя българи, приели мюсюлманството. А в края на XIX и в началото на XX век се включват в борбата за приобщаване към Българската екзархия и за отхвърляне зависимостта от Гръцката патриаршия. Първият от откритите архивни документи за с. Дутли представлява протокол от избора на общинари към българската християнска общност в селото с датировка 1900 г. и включва антропонимия – имената на кмета, на стареите и на по-първите хора от селото, както и имената на новоизбраните общинари.

ЦДА Ф1139К, оп. 1, а.е. 32, Одринска митрополия – материали за с. Дутли, Ортакьойско

Л. 67
До Негово Високопряпод.
отца Арх. Софроние, управл.
Одр. Епархия.

Протоколъ

На 17ий Декемврий 1900 год. Въ присъствието на кмета: Гогу Вълчовъ и стареитя: Кирю Гиновъ, Гогу Тодуровъ, Гиню Костовъ, Колю Дап(ин)човъ (Димовъ) (?) и селянитя: Станко Стояновъ, Кирю Стояновъ, Иванъ Калайджиевъ, Танашъ Калайджиевъ, Петку Динк(ч)овъ (Димовъ) (?), Кирю Стояновъ, Иванъ Гинювъ, Колю Поповъ, Стоян Харютювъ (?), Вълчовъ Павель, Дяко Петковъ, Никола Ангеловъ, Георги Младеновъ, Гиню Кировъ, Вълку Гиневъ, Вълчю Стоевъ, Коста Стояновъ, Тодуръ Динч(к)овъ (Динювъ) (?), Петку Милчевъ, Кирю Вълковъ, Вълчю Стояновъ, Янчю Бечевъ, Стоянъ Станковъ и Негово благоговяйство свещ[еник] от[ец] Стоянъ Николовъ, учителя Ив. Стояновъ: видя се за добря и едногласно се изберахъ за общинари сляду[ющитя] лица: Колю Ангеловъ Ангеловъ прядседатель, Бечо Янчевъ касиерь, Станко Стояновъ, Павелъ Вълчовъ, Павелъ Харитовъ, Арнаутъ оглу Павелъ, Георгевъ Дяку (?) питропъ, Поповъ Колю. По поводъ нъ това се састави настоящия протоколъ въ два еднообр[a]зни екзумпляра за потвърждение единия екземпляръ обратно за съхранение въ (?) общинската Архива //

Л. 67б

Имената на общинаритя:

Колю Ангеловъ (+ поставен знак вместо подпис) Бечю Янчевъ касиеръ (+) Станко Стояновъ (+) Павелъ Вълчовъ (Павле Валчов – собственоръчно изписано име като подпис), Павелъ Харитовъ (Павелъ Харитевъ - като подпис), Арнаутлу Павелъ (Αρναυτλυ Παβλη – като подпис), Дяку Георговъ (Δαικυ Γεοργυφ – като подпис), епитропъ, Поповъ Колю (Колю Поповъ - като подпис) 

Истинностьта на горното потвърдява кмета (следва селски печат с османотурска графика)

Селяни: (личен печат с надпис) ΒΟΛΣΤΟ / ΓΕΟΡΓΙ / 1898.
                  

Интерес представляват изписаните имена на избраните общинари. Някои от тях са поставили вместо подпис срещу имената си кръстче, което показва ниска степен на грамотност (Колю Ангеловъ, Бечю Янчевъ касиеръ, Станко Стояновъ). Други са изписали собственоръчно имената си вместо подпис. В случая има различия между изписаните варианти на имената от писаря, изготвил документа, и вариантите, изписани от носителите на имената: Павелъ Вълчовъ (Павле Валчов - като подпис), Павелъ Харитовъ (Павелъ Харитевъ - като подпис); епитропъ, Поповъ Колю (Колю Поповъ - като подпис). Двама от избраните са изписали имената си с гръцка графика, в единия случай по български, а в другия – по небългарски образец: Арнаутлу Павелъ (Αρναυτλυ Παβλη – като подпис), Дяку Георговъ (Δαικυ Γεοργυφ – като подпис). Това показва, че те са владеели широко разпространеното, особено в южните краища на българското езиково землище, писане на български език с гръцка графика, а навярно и писмено са владеели гръцки език. Интерес представлява антропоним Арнаутлу Павли, оформен по небългарски образец, без наставка –ов на презимето. Подобно оформление с турска наставка –li, -lu, по турски образец, за презимена, образувани от народностни имена, ойконими и др., е било характерно за българската антропонимия в Османската империя (Ковачев 1987: 155). Прави впечатление и последователността при изписването на личното име и презимето, която обичайно е: лично име + презиме. Но се открива и последователност презиме + лично име: Вълчовъ Павель; Арнаутъ оглу Павелъ, Георгевъ Дяку (?) питропъ, Поповъ Колю. Все пак примерите са от текста, дело на писар. А в изписаните антропоними като лични имена само един е с такъв словоред: Арнаутлу Павелъ (Αρναυτλυ Παβλη – като подпис). Съставката Арнаутлу на последния антропоним буди интерес и поради произхода си, от съществително арнаутин ’албанец’. Едва ли в случая трябва да търсим албански произход на носителя на името, защото название арнаутин по нашите земи е давано на българи, преселници от югозападните краища на българската етническа територия, граничещи с Арнаутлука, т.е. с райони, населени с албанско население, като преселването се е извършило главно през XVII и XVIII в. Названието е преминало в българския език от турски: arnaut, arnavut ’албанец’ (Илчев 1969; БЕР 1971). 

Поставеният личен печат след селския печат, оформен с османотурска графика, е с гръцка графика. Може да се предположи, че е на кмета на селото Гогу Вълчов. В случая антропоним ΒΟΛΣΤΟ не съответства на българското лично име Вълчо и презиме Вълчов, но в българските възрожденски лични печати често изписаните лични имена са съкратени или оформени по нетрадиционен начин. А редовна практика е да се изписват само инициали на имената. Подобни несъответствия често се откриват в списъци на българско християнско население, придружени с лични печати, от архива на Българската екзархия. Причините местен българин от с. Дутли, Ортакьойско да притежава личен печат, чийто надпис е оформен с гръцка графика, едва ли са свързани с негови силни прояви на гъркоманство. В Османската империя личният печат е играел роля на подпис. Гръцкият език, за разлика от българския, е бил с широка употреба сред християните в империята, особено в търговските и занаятчийските среди. Вероятно, за да може да го използва при търговски дела с гърци и гъркомани в Беломорието, е приел да бъде оформен надписът му с гръцка графика. 

Вторият документ, озаглавен СЪГЛАСИТЕЛНО, включва кратък текст, според който местните българи екзархисти и патриаршисти се обединяват в усилията си за просперитета на родното село, като загърбват старото разделение, донесло разногласия и вражди в живота на жителите му, източноправославни християни. Подобни запазени текстове са изключителна рядкост, още повече че самото гъркоманство като явление има преди всичко социални корени. Откритият стремеж на отделни българи или на групи българи да се погърчат е свързан с тяхното препитание и с опитите им да добият по-високо положение в определена сфера на обществения живот, като например занаятчийската и търговската дейност. Проспериращите занаятчийски дейности, както и търговската дейност на християните в Османската империя, са били съсредоточени основно в гръцки ръце. Това е било използвано умело от Гръцката патриаршия, за да държи в подчинение и зависимост източноправославното негръцко християнско население на империята. От текста на Съгласителното не става ясно какви са подбудите на местните българи гъркомани в с. Дутли да се приобщят към своите еднородни братя християни екзархисти, загърбвайки покровителството на Гръцката патриаршия, но е факт тая тяхна стъпка към единение. Не е ясно и каква е била ролята на българите екзархисти за това приобщаване, но несъмнено те са направили необходимото.

Л. 68

Съгласително

Доляподписанитя кметове стареи, цър[ковно]-училищни общинари селяни отъ селото Дутли (Ортакьойско) днесъ 1900 година 17 Декемврий събрахме се въ училищното помящение и всички горещо и едногласно се съгласихме въ слядующето: Отъ днесъ ще живяемъ по между си по братски, както и по пряди, като братя по народность и няма да спомянемъ за нищо минало. Ще се трудятъ всички за Цър[ковно] Уч[илищнитя] Работи денонощно. Истинностьта на горното потвърдяваме саморъчно: 

Селяни патриаршисти

Паввел Валчов, Петко Дим(у), Станко Стояновъ, Бечю Янчевъ, Колю Ангеловъ, Дяко Петковъ, Кирю Стоянов, Вълчо Стоев //

Л. 68б

Кметъ Бъл. – (селски печат с османска графика)

личен печат: ΒΟΛΣΤΟ / ГЕОРГI / 1898

личен печат: ГIНIОГΛY / КIРIОY

В документа са поставени отпечатъци на два лични печата. Единият е отбелязан и на първия разгледан документ. Вторият личен печат е с изписано презиме с турска съставка -оглу от тур. oğlu ’син на’ (ТБР 1962). Български презимена със съставка –оглу са били характерни за българската антропонимна система през Възраждането (Илчев 1969: 29; Ковачев 1987: 155). 

Прави впечатление, че имената на доскорошните гъркомани са изписани с кирилска графика и са оформени по български образец. В единичен случай презимето е оформено без наставка –ов:, което е характерно за българския възрожденски антропонимикон (Илчев 1969: 29; Ковачев 1987: 154): Петко Дим(у). 

Включеният в двата писмени документа антропонимен материал дава важни сведения за християнското население на с. Дутли от началото на ХХ век. Посочени са стареите, кметът, както и представители на местната интелигенция. В кратките текстове, както и при антропонимите, се откриват диалектни особености. Най-често се среща краесловна редукция на гласна о в у при личните имена (Гогу, Дяку, Вълку, Петку) и по-рядко в средисловие: Тодур, Тодуров. Но се откриват и примери без редукция, особено във втория документ: Вълчо, Дяко, Петко, Станко. Въобще налице е непоследователност, като някои антропоними са оформени изцяло без редукция: Дяко Петков, Коста Стоянов, Станко Стоянов, Стоян Станков. Понякога краесловната редукция е свързана с мекост на предходната съгласна, също характерна за местните рупски говори: Бечю, Вълчю, Гиню, Колю, Кирю; Гинюв, Динюв. 

При лично име Танаш се открива фонетична замяна с > ш, характерна за българските говори в Среднородопието и в Западна Тракия (Бояджиев 1991: 57).

Интерес представлява обликът на презиме Харютюв вм. Харитюв с наличие на лабиализация на и в у, характерна за тракийските говори в Беломорието (Бояджиев 1991: 47).

Откриват се характерни за местната антропонимна система съкратени мъжки лични имена: Бечю – от Бето от Бе-ло, Бе-ро и –то по Ми-то (Заимов 1988) или от Белчо, Берчо, Бенчо с изпадане на съгласната пред ч (Илчев 1969), а е възможен произход и от Печо ум. от Пето с –чо, скъсено от Пет-ко или от Пет-ър (Заимов 1988); Дяко – от Дяло, съкр. от Не-дялко (Заимов 1988); Гиню – от Гино от Гин с –о- по Драго, Добро, XVI в. (Заимов 1988), съкр. от Гергин, Драгин и др. (Илчев 1969).

В текста на първия документ е отбелязана аористна глаголна форма избераха се (едногласно се избераха). Подобни аористни глаголни форми от типа зъберахъ, удерахъ, приберахъ са характерни за тракийските говори в Гюмюрджинско, Дедеагачко, Софлийско, Димотишко (Бояджиев 1991: 87).

Прави впечатление употребата на термин епитроп ’църковен настоятел’ и на диалектния му облик питроп, характерен за местните говори. 

Изпратеният документ до Одринската българска митрополия е последван от отговор на църковната институция.

Л. 69

№ 136 / 20-1-901

До Г-да Кметоветя и 
старяйшинитя 
въ с. Дутли

Возлюблени ми Хр. Чеда, 
Г-да кметове и стареи

Въ отговоръ на писмото Ви отъ 17-ий м.м. Декемврий, съобщаваме Ви, че утвърдяваме ново избранитя Г-да общинари и Ви пожелаваме братско съгласие и добъръ успяхъ въ ръководение църковно-училищнитя работи въ Богохранимото ни село. При това най-сърдечно Ви съра(д)ваме (?) за гдято сте тури[ли] край на недоразуменията // ви, като сте се съгласиле по братски да живяете като братия по народностъ и вяра и Всеблаги Богъ да Ви укряпи въ това братско съгласие.

Представените по-горе писмени документи дават нови сведения за възрожденската история на с. Дутли, Ортакьойско (дн. Черничево, Крумовградско). Въпреки, че местното християнско население е било по-малобройно, в сравнение с българите, изповядващи мюсюлманска религия, които са преобладавали в Източните Родопи, наред с турците в околните селища, то не е изоставало от общите процеси, протичащи из българските земи, останали след Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) в рамките на Османската империя. Дутлийци се включват в борбата за църковна независимост, като отхвърлят зависимостта си от Гръцката патриаршия. Важно е да се отбележи, че местните българи екзархисти успяват да привлекат своите съселяни патриаршисти да се приобщят към Българската екзархия. Не става ясно как се е стигнало до това обединение, какви са били факторите, накарали местните българи патриаршисти да направят това, но обединението е факт. Засега няма открит подобен документ от друго селище в Източните Родопи. Това е една светла страница в историята на старото българско родопско село Дутли (дн. Черничево, Крумовградско), прибавяща нови щрихи към богатата му, но неописана досега подробно, за жалост, история. 




Л И Т Е Р А Т У Р А

Баждаров 1929: Баждаров, Г. Горно Броди. София.

Бояджиев 1991: Бояджиев, Т. Българските говори в Западна (Беломорска) и Източна (Одринска) Тракия. София. УИ „Св. Климент Охридски”.

Бечева 2010: Бечева, Н. Местните имена в Ивайловградско. Велико Търново. Издателство „Фабер”.

Грозданова 1989: Грозданова, Ел. Българската народност през XVII век. Демографско изследване. София, Наука и изкуство.

Заимов 1988: Заимов, Й. Български именник. София, Издателство на БАН.

Илчев 1969: Илчев, Ст. Речник на личните и фамилните имена у българите. София. Издателство на БАН.

Ковачев 1987: Ковачев, Н. Българска ономастика. София, Наука и изкуство.

Попконстантинов 1884: Попконстантинов, Хр. Спомени за страшната пролет в Ахъчелеби през 1876 година. Пловдив.

Родопски 1887: Родопски, С. М. Портрет на гръцкото фенерско духовенство и коварните му дела против българите в Родопите. Пловдив.

19 август 2019

Слядното хоро

Във Фейсбук страницата Илюстрация БѢло море публикуваха много любопитна снимка - тракийски бежанци в Кърджали, наредени за сачанлийско, или по-точно "слѣдно хоро."


Описанието под снимката гласи:

Сачанлийско хоро...

Самодейна група при Тракийското дружество в Кърджали, 1926 г.

През периода 1920 – 1926 г. в Кърджали са настанени 263 семейства от Беломорска Тракия и 12 семейства от Източна Тракия. Те са от селищата Козлукьой, Чадърли, Еникьой, Кушланли, Карачкьой, Дерекьой, Горно Дерекьой, Ходжалар, Каракурджали, Евренкьой, Денизлер, Ерджалъ, Суфлар, Сачанли, Кючюк кьой, Меселим, Чобан кьой, Доган хисар, Макри, Бадома, Калайджидере, Манастир, Ени махле, Терлис, Дедеагач, Гюмюрджина, Ксанти и други. До края на 1930 година в Кърджалийска околия пристигат над хиляда семейства от Беломорска Тракия.

Снимката е експонат на ДА Кърджали.
- - - - - 
Налага се да направя някои разяснения.
Това не е Сачанлийско хоро (по името на село Сачанли, в Беломорска Тракия, от което в Кърджали са дошли доста бежанци). Това е "Слѣдно хоро" - традиционно хоро, което се танцува в Южните Родопи и в някои беломорски села. 

Най-старият писмен източник за това хоро, който ми е известен, е "Разорението на тракийските българи" от акад. Люмобир Милетич и то точно в частта за трагедията на Черничево (на турски Дутлу/Дутли, а иначе със старо българско име Дунята). Ето как се играе слядно хоро: 


Милетич го нарича 
...особенъ  ж а л е н ъ  т а н е ц ъ, което било нѣщо много староврѣмско. Този танецъ въобще по-напрѣдъ се е играелъ само веднѫждъ въ годината. 
Този старинен жален танц, за който пише Милетич, е слядното хоро. "Слядно", защото играчите на хорото се следват един друг: мъжете с поставяне на ръка върху рамото на тези пред тях, а жените - хващайки се през кръста. 

Леля ми Златка (родена през 1932г.) ми разказа, че християните в Черничево играели хорото през Великите пости. Тя си спомни за слядно хоро на Велики петък, когато е разпънат Христос. В този ден се тъжи за Христовата смърт и затова не е прието да се играят весели, скокливи хора. Разбира се, и песните, които черничевци пеели на слядното хоро, били жални и бавни (например песента на видеото по-горе е "Стоян лели си думаше"). Когато попитах за това и Милка Стаматова, която е ръководител на черничевската женска група за автентичен фолклор, тя уточни, че в случая със слядното хоро "веднъж в годината" не значи само един път, а само един период - Великите пости. За първи път хорото се играе на Сирни Заговезни, а за последно - на обяд на Великден. Следобяда вече започвали бързите хора. 

В "Разорението на тракийските българи" Милетич изброява 90 души от Черничево, избити от башибозуците. От дете на 1 година (Павел, братчето на дядо ми) до старец на 80 години (Славил Дяков, убит в двора на църквата).  Освен това имало множество изнасилвания на жени и девойки. И разбира се - грабежи на всичко, което може да се задигне от домовете на забегналите черничевци. 

След преживения ужас и след страшните загуби черничевци изпитвали толкова силна мъка, че цяла година по-късно, когато ученият писал книгата си, продължавали да играят старинния си жален танец. Толкова им е било черно пред очите, в душите, че всяка неделя, когато се сбирали на хорището, на сватби и именни дни, вместо да се веселят, те танцували... с наведени очи. 

Разорението от 1913 е най-страшното събитие от новата история на селото (за по-стари времена не мога да кажа, но предполагам, че османското завоевание също е било страховито - тогава са разрушени крепостта и параклисът на Клисесърт). И до днес, ние, потомците на загиналите и оцелелите черничевци, изпитваме силни емоции, когато говорим за онези събития преди 106 години. Остава нещо непреживяно, като продължаващо да кънти далечно, но ясно отчетливо ехо. В моята научна област, психологията, това състояние на неизлекувано минало на една общност от хора се нарича колективна травма.

* * * 
И накрая няколко любопитни факта. 

Първо, защо слядното хоро, което е станало известно на света именно през Черничево, се играе и други села като Сачанли. Причината е, че 
Отъ сѫщия сой сѫ българитѣ и въ Ортакьойското село Нова Махала (близу до Папаскьой), а тъй сѫщо и въ Гюмурджинскитѣ български села Авренъ, Cъчанлѝ и Манастиръ... 
"От същия сой" като черничевци, значи че тези села са от една етнографска група и затова имат много общо и в облеклото, и - както се вижда - в танците. 

Второ, в книгата за с. Сачанли д-р Илия Славков и Боряна Димитрова дават описание на слядното хоро
Напомня робска верига, защото играчите се нареждали един след друг: момчетата отпред, с дясната ръка всеки държал рамото на предния, а момите след тях наредени една след друга так че дясната ръка на следващото момиче, държало лявата на предното. Лявата ръка при момчетата била сложена на хълбока.

При това хоро нямало отсечени стъпки. Краката влачели стъпка по стъпка. Песента е с провлачен такт и също напомня движение на роби във верига. На това хоро се пеели песните: „Илю пуд смоква сидеше. . .”, „Пръстен ми падна, убава Стано льо. . .”. Хорото се играело само на Великден.
Трето, интересна подробност за слядното хоро е, че Филип Кутев го използвал като основа за един "мъжки танц" в спектакъла си "Българе глава дигнале".

LinkWithin

Blog Widget by LinkWithin