Georgi Stankov

09 октомври 2019

Страници от възрожденската история на с.Черничево, Крумовградско

Източник: сп. "Родопи", 2019, кн 3-4, с. 35-42.
Автор: доц.д-р Георги Митринов

Резюме: Публикацията е посветена на интересни архивни документи от началото на ХХ век, свързани с историята на християнското население в източнородопското с. Черничево, Крумовградско – избор на нов общински съвет на християнската общност в селото, както и документ за доброволно приобщаване на местните българи патриаршисти към своите събратя екзархисти. Вторият документ, озаглавен Съгласително, е особено ценен, тъй като подобни запазени документи са рядкост в българските възрожденски архиви. Разгледан е ценен антропонимен материал от началото на ХХ век, което дава възможност да се възстанови частично антропонимикона на християнската група в селото.

Ключови думи: Възраждане, Източни Родопи, гъркоманство, Българска екзархия, антропонимия.

Противостоянието и борбата между българите християни, обособени в две противопоставящи се групи – екзархисти и патриаршисти (гъркомани) - през Възраждането, е твърде изострено в някои райони на българската етническа територия. Това особено важи за българите християни в южните краища на българското етническо землище, където гръцкото влияние е било много силно. В архивите на Българската екзархия има запазени документи за българското население в Македония и Тракия, особено за периода от края на XIX и началото на ХХ в., до Балканската война от 1912 г. В тях се разкриват титаничните борби, водени между българите християни от двете групи в едно селище или в един район. Налице са обемисти преписки, водени с българската църковна институция по повод затварянето на църкви от страна на официалната османска власт, в угода на малцинство българи патриаршисти, противопоставящи се на своите еднородни братя екзархисти. Множество документи свидетелстват за преследването и физическото унищожение на българи екзархисти, противопоставящи се открито на гърцизирането. Но като цяло са рядкост писмените сведения за помирението между двете групи източноправославни българи и за приобщаването на българи патриаршисти към групата на местните българи екзархисти по села и райони. 

В историческата ни литература, посветена на темата, има не малко публикации за борбата между гъркомани и екзархисти в Егейска Македония, в Западна и Източна Тракия, както и в Родопите. Показателен е примерът с титаничните борби между еднородните братя българи екзархисти и патриаршисти в едно от най-големите български села в Сярско – Горно Броди. Там, по гъркомански доноси много привърженици на Екзархията били осъждани на затвор или на заточение в Мала Азия. Стигало се до кръвопролития и убийства (Баждаров 1929: 33-66). За противостоянието в Среднородопието важни свидетелства са книгите „Портрет на гръцкото фенерско духовенство и коварните му дела против българите в Родопите” (Родопски 1887) и „Спомени за страшната пролет в Ахъчелеби през 1876 година” (Попконстантинов 1884). В първата е представена борбата между българите екзархисти и патриаршисти в с. Долно Райково, Ахъчелебийско и в отделни други села в Среднородопието. Във втората е показана дейността на патриаршисткия гръцки наместник в Среднородопието по време на Априлското въстание от 1876 г., срещу българщината. 

За гъркоманството в Източните Родопи се откриват откъслечни сведения в отделни публикации. В тая част на планината също е имало противопоставяне между българи екзархисти и патриаршисти, при което се е стигало до крайности. В архивите на Българската екзархия са запазени документи от преписка по повод затварянето на църквата в с. Драбишна, Ортакьойско (дн. Ивайловградско), в угода на шепа гъркомани в селото. Според други източници, от 123 семейства местни българи християни, 116 семейства се отказват от Гръцката патриаршия и преминават към Българската екзархия в края на XIX в. (Бечева 2010: 47). За немалък период църквата в селото е била затворена. Но така и не се стига до разбирателство между местните българи християни. 

Интерес представляват два архивни документа, осветляващи отношенията между българите християни от двете групи в източнородопското село Дутли, Ортакьойско (дн. Черничево, Крумовградско) от края на XIX и началото на XX век. Дутли с народно местно име Дунята е едно от старите български села в Източните Родопи. Засвидетелствано е в османски данъчни регистри от XVII в. (1614 г.) под името Давудлу хан, като вакъф на Мурад II. Селото спада към Димотишка каза и е с 18 християнски семейства (Грозданова 1989: 466). Българите християни в двете съседни източнородопски села Аврен и Дутли (Черничево), дн. Крумовградско, оцеляват след помюсюлманчванията и се съхраняват през вековете в съжителство със своите братя българи, приели мюсюлманството. А в края на XIX и в началото на XX век се включват в борбата за приобщаване към Българската екзархия и за отхвърляне зависимостта от Гръцката патриаршия. Първият от откритите архивни документи за с. Дутли представлява протокол от избора на общинари към българската християнска общност в селото с датировка 1900 г. и включва антропонимия – имената на кмета, на стареите и на по-първите хора от селото, както и имената на новоизбраните общинари.

ЦДА Ф1139К, оп. 1, а.е. 32, Одринска митрополия – материали за с. Дутли, Ортакьойско

Л. 67
До Негово Високопряпод.
отца Арх. Софроние, управл.
Одр. Епархия.

Протоколъ

На 17ий Декемврий 1900 год. Въ присъствието на кмета: Гогу Вълчовъ и стареитя: Кирю Гиновъ, Гогу Тодуровъ, Гиню Костовъ, Колю Дап(ин)човъ (Димовъ) (?) и селянитя: Станко Стояновъ, Кирю Стояновъ, Иванъ Калайджиевъ, Танашъ Калайджиевъ, Петку Динк(ч)овъ (Димовъ) (?), Кирю Стояновъ, Иванъ Гинювъ, Колю Поповъ, Стоян Харютювъ (?), Вълчовъ Павель, Дяко Петковъ, Никола Ангеловъ, Георги Младеновъ, Гиню Кировъ, Вълку Гиневъ, Вълчю Стоевъ, Коста Стояновъ, Тодуръ Динч(к)овъ (Динювъ) (?), Петку Милчевъ, Кирю Вълковъ, Вълчю Стояновъ, Янчю Бечевъ, Стоянъ Станковъ и Негово благоговяйство свещ[еник] от[ец] Стоянъ Николовъ, учителя Ив. Стояновъ: видя се за добря и едногласно се изберахъ за общинари сляду[ющитя] лица: Колю Ангеловъ Ангеловъ прядседатель, Бечо Янчевъ касиерь, Станко Стояновъ, Павелъ Вълчовъ, Павелъ Харитовъ, Арнаутъ оглу Павелъ, Георгевъ Дяку (?) питропъ, Поповъ Колю. По поводъ нъ това се састави настоящия протоколъ въ два еднообр[a]зни екзумпляра за потвърждение единия екземпляръ обратно за съхранение въ (?) общинската Архива //

Л. 67б

Имената на общинаритя:

Колю Ангеловъ (+ поставен знак вместо подпис) Бечю Янчевъ касиеръ (+) Станко Стояновъ (+) Павелъ Вълчовъ (Павле Валчов – собственоръчно изписано име като подпис), Павелъ Харитовъ (Павелъ Харитевъ - като подпис), Арнаутлу Павелъ (Αρναυτλυ Παβλη – като подпис), Дяку Георговъ (Δαικυ Γεοργυφ – като подпис), епитропъ, Поповъ Колю (Колю Поповъ - като подпис) 

Истинностьта на горното потвърдява кмета (следва селски печат с османотурска графика)

Селяни: (личен печат с надпис) ΒΟΛΣΤΟ / ΓΕΟΡΓΙ / 1898.
                  

Интерес представляват изписаните имена на избраните общинари. Някои от тях са поставили вместо подпис срещу имената си кръстче, което показва ниска степен на грамотност (Колю Ангеловъ, Бечю Янчевъ касиеръ, Станко Стояновъ). Други са изписали собственоръчно имената си вместо подпис. В случая има различия между изписаните варианти на имената от писаря, изготвил документа, и вариантите, изписани от носителите на имената: Павелъ Вълчовъ (Павле Валчов - като подпис), Павелъ Харитовъ (Павелъ Харитевъ - като подпис); епитропъ, Поповъ Колю (Колю Поповъ - като подпис). Двама от избраните са изписали имената си с гръцка графика, в единия случай по български, а в другия – по небългарски образец: Арнаутлу Павелъ (Αρναυτλυ Παβλη – като подпис), Дяку Георговъ (Δαικυ Γεοργυφ – като подпис). Това показва, че те са владеели широко разпространеното, особено в южните краища на българското езиково землище, писане на български език с гръцка графика, а навярно и писмено са владеели гръцки език. Интерес представлява антропоним Арнаутлу Павли, оформен по небългарски образец, без наставка –ов на презимето. Подобно оформление с турска наставка –li, -lu, по турски образец, за презимена, образувани от народностни имена, ойконими и др., е било характерно за българската антропонимия в Османската империя (Ковачев 1987: 155). Прави впечатление и последователността при изписването на личното име и презимето, която обичайно е: лично име + презиме. Но се открива и последователност презиме + лично име: Вълчовъ Павель; Арнаутъ оглу Павелъ, Георгевъ Дяку (?) питропъ, Поповъ Колю. Все пак примерите са от текста, дело на писар. А в изписаните антропоними като лични имена само един е с такъв словоред: Арнаутлу Павелъ (Αρναυτλυ Παβλη – като подпис). Съставката Арнаутлу на последния антропоним буди интерес и поради произхода си, от съществително арнаутин ’албанец’. Едва ли в случая трябва да търсим албански произход на носителя на името, защото название арнаутин по нашите земи е давано на българи, преселници от югозападните краища на българската етническа територия, граничещи с Арнаутлука, т.е. с райони, населени с албанско население, като преселването се е извършило главно през XVII и XVIII в. Названието е преминало в българския език от турски: arnaut, arnavut ’албанец’ (Илчев 1969; БЕР 1971). 

Поставеният личен печат след селския печат, оформен с османотурска графика, е с гръцка графика. Може да се предположи, че е на кмета на селото Гогу Вълчов. В случая антропоним ΒΟΛΣΤΟ не съответства на българското лично име Вълчо и презиме Вълчов, но в българските възрожденски лични печати често изписаните лични имена са съкратени или оформени по нетрадиционен начин. А редовна практика е да се изписват само инициали на имената. Подобни несъответствия често се откриват в списъци на българско християнско население, придружени с лични печати, от архива на Българската екзархия. Причините местен българин от с. Дутли, Ортакьойско да притежава личен печат, чийто надпис е оформен с гръцка графика, едва ли са свързани с негови силни прояви на гъркоманство. В Османската империя личният печат е играел роля на подпис. Гръцкият език, за разлика от българския, е бил с широка употреба сред християните в империята, особено в търговските и занаятчийските среди. Вероятно, за да може да го използва при търговски дела с гърци и гъркомани в Беломорието, е приел да бъде оформен надписът му с гръцка графика. 

Вторият документ, озаглавен СЪГЛАСИТЕЛНО, включва кратък текст, според който местните българи екзархисти и патриаршисти се обединяват в усилията си за просперитета на родното село, като загърбват старото разделение, донесло разногласия и вражди в живота на жителите му, източноправославни християни. Подобни запазени текстове са изключителна рядкост, още повече че самото гъркоманство като явление има преди всичко социални корени. Откритият стремеж на отделни българи или на групи българи да се погърчат е свързан с тяхното препитание и с опитите им да добият по-високо положение в определена сфера на обществения живот, като например занаятчийската и търговската дейност. Проспериращите занаятчийски дейности, както и търговската дейност на християните в Османската империя, са били съсредоточени основно в гръцки ръце. Това е било използвано умело от Гръцката патриаршия, за да държи в подчинение и зависимост източноправославното негръцко християнско население на империята. От текста на Съгласителното не става ясно какви са подбудите на местните българи гъркомани в с. Дутли да се приобщят към своите еднородни братя християни екзархисти, загърбвайки покровителството на Гръцката патриаршия, но е факт тая тяхна стъпка към единение. Не е ясно и каква е била ролята на българите екзархисти за това приобщаване, но несъмнено те са направили необходимото.

Л. 68

Съгласително

Доляподписанитя кметове стареи, цър[ковно]-училищни общинари селяни отъ селото Дутли (Ортакьойско) днесъ 1900 година 17 Декемврий събрахме се въ училищното помящение и всички горещо и едногласно се съгласихме въ слядующето: Отъ днесъ ще живяемъ по между си по братски, както и по пряди, като братя по народность и няма да спомянемъ за нищо минало. Ще се трудятъ всички за Цър[ковно] Уч[илищнитя] Работи денонощно. Истинностьта на горното потвърдяваме саморъчно: 

Селяни патриаршисти

Паввел Валчов, Петко Дим(у), Станко Стояновъ, Бечю Янчевъ, Колю Ангеловъ, Дяко Петковъ, Кирю Стоянов, Вълчо Стоев //

Л. 68б

Кметъ Бъл. – (селски печат с османска графика)

личен печат: ΒΟΛΣΤΟ / ГЕОРГI / 1898

личен печат: ГIНIОГΛY / КIРIОY

В документа са поставени отпечатъци на два лични печата. Единият е отбелязан и на първия разгледан документ. Вторият личен печат е с изписано презиме с турска съставка -оглу от тур. oğlu ’син на’ (ТБР 1962). Български презимена със съставка –оглу са били характерни за българската антропонимна система през Възраждането (Илчев 1969: 29; Ковачев 1987: 155). 

Прави впечатление, че имената на доскорошните гъркомани са изписани с кирилска графика и са оформени по български образец. В единичен случай презимето е оформено без наставка –ов:, което е характерно за българския възрожденски антропонимикон (Илчев 1969: 29; Ковачев 1987: 154): Петко Дим(у). 

Включеният в двата писмени документа антропонимен материал дава важни сведения за християнското население на с. Дутли от началото на ХХ век. Посочени са стареите, кметът, както и представители на местната интелигенция. В кратките текстове, както и при антропонимите, се откриват диалектни особености. Най-често се среща краесловна редукция на гласна о в у при личните имена (Гогу, Дяку, Вълку, Петку) и по-рядко в средисловие: Тодур, Тодуров. Но се откриват и примери без редукция, особено във втория документ: Вълчо, Дяко, Петко, Станко. Въобще налице е непоследователност, като някои антропоними са оформени изцяло без редукция: Дяко Петков, Коста Стоянов, Станко Стоянов, Стоян Станков. Понякога краесловната редукция е свързана с мекост на предходната съгласна, също характерна за местните рупски говори: Бечю, Вълчю, Гиню, Колю, Кирю; Гинюв, Динюв. 

При лично име Танаш се открива фонетична замяна с > ш, характерна за българските говори в Среднородопието и в Западна Тракия (Бояджиев 1991: 57).

Интерес представлява обликът на презиме Харютюв вм. Харитюв с наличие на лабиализация на и в у, характерна за тракийските говори в Беломорието (Бояджиев 1991: 47).

Откриват се характерни за местната антропонимна система съкратени мъжки лични имена: Бечю – от Бето от Бе-ло, Бе-ро и –то по Ми-то (Заимов 1988) или от Белчо, Берчо, Бенчо с изпадане на съгласната пред ч (Илчев 1969), а е възможен произход и от Печо ум. от Пето с –чо, скъсено от Пет-ко или от Пет-ър (Заимов 1988); Дяко – от Дяло, съкр. от Не-дялко (Заимов 1988); Гиню – от Гино от Гин с –о- по Драго, Добро, XVI в. (Заимов 1988), съкр. от Гергин, Драгин и др. (Илчев 1969).

В текста на първия документ е отбелязана аористна глаголна форма избераха се (едногласно се избераха). Подобни аористни глаголни форми от типа зъберахъ, удерахъ, приберахъ са характерни за тракийските говори в Гюмюрджинско, Дедеагачко, Софлийско, Димотишко (Бояджиев 1991: 87).

Прави впечатление употребата на термин епитроп ’църковен настоятел’ и на диалектния му облик питроп, характерен за местните говори. 

Изпратеният документ до Одринската българска митрополия е последван от отговор на църковната институция.

Л. 69

№ 136 / 20-1-901

До Г-да Кметоветя и 
старяйшинитя 
въ с. Дутли

Возлюблени ми Хр. Чеда, 
Г-да кметове и стареи

Въ отговоръ на писмото Ви отъ 17-ий м.м. Декемврий, съобщаваме Ви, че утвърдяваме ново избранитя Г-да общинари и Ви пожелаваме братско съгласие и добъръ успяхъ въ ръководение църковно-училищнитя работи въ Богохранимото ни село. При това най-сърдечно Ви съра(д)ваме (?) за гдято сте тури[ли] край на недоразуменията // ви, като сте се съгласиле по братски да живяете като братия по народностъ и вяра и Всеблаги Богъ да Ви укряпи въ това братско съгласие.

Представените по-горе писмени документи дават нови сведения за възрожденската история на с. Дутли, Ортакьойско (дн. Черничево, Крумовградско). Въпреки, че местното християнско население е било по-малобройно, в сравнение с българите, изповядващи мюсюлманска религия, които са преобладавали в Източните Родопи, наред с турците в околните селища, то не е изоставало от общите процеси, протичащи из българските земи, останали след Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) в рамките на Османската империя. Дутлийци се включват в борбата за църковна независимост, като отхвърлят зависимостта си от Гръцката патриаршия. Важно е да се отбележи, че местните българи екзархисти успяват да привлекат своите съселяни патриаршисти да се приобщят към Българската екзархия. Не става ясно как се е стигнало до това обединение, какви са били факторите, накарали местните българи патриаршисти да направят това, но обединението е факт. Засега няма открит подобен документ от друго селище в Източните Родопи. Това е една светла страница в историята на старото българско родопско село Дутли (дн. Черничево, Крумовградско), прибавяща нови щрихи към богатата му, но неописана досега подробно, за жалост, история. 




Л И Т Е Р А Т У Р А

Баждаров 1929: Баждаров, Г. Горно Броди. София.

Бояджиев 1991: Бояджиев, Т. Българските говори в Западна (Беломорска) и Източна (Одринска) Тракия. София. УИ „Св. Климент Охридски”.

Бечева 2010: Бечева, Н. Местните имена в Ивайловградско. Велико Търново. Издателство „Фабер”.

Грозданова 1989: Грозданова, Ел. Българската народност през XVII век. Демографско изследване. София, Наука и изкуство.

Заимов 1988: Заимов, Й. Български именник. София, Издателство на БАН.

Илчев 1969: Илчев, Ст. Речник на личните и фамилните имена у българите. София. Издателство на БАН.

Ковачев 1987: Ковачев, Н. Българска ономастика. София, Наука и изкуство.

Попконстантинов 1884: Попконстантинов, Хр. Спомени за страшната пролет в Ахъчелеби през 1876 година. Пловдив.

Родопски 1887: Родопски, С. М. Портрет на гръцкото фенерско духовенство и коварните му дела против българите в Родопите. Пловдив.

19 август 2019

Слядното хоро

Във Фейсбук страницата Илюстрация БѢло море публикуваха много любопитна снимка - тракийски бежанци в Кърджали, наредени за сачанлийско, или по-точно "слѣдно хоро."


Описанието под снимката гласи:

Сачанлийско хоро...

Самодейна група при Тракийското дружество в Кърджали, 1926 г.

През периода 1920 – 1926 г. в Кърджали са настанени 263 семейства от Беломорска Тракия и 12 семейства от Източна Тракия. Те са от селищата Козлукьой, Чадърли, Еникьой, Кушланли, Карачкьой, Дерекьой, Горно Дерекьой, Ходжалар, Каракурджали, Евренкьой, Денизлер, Ерджалъ, Суфлар, Сачанли, Кючюк кьой, Меселим, Чобан кьой, Доган хисар, Макри, Бадома, Калайджидере, Манастир, Ени махле, Терлис, Дедеагач, Гюмюрджина, Ксанти и други. До края на 1930 година в Кърджалийска околия пристигат над хиляда семейства от Беломорска Тракия.
Снимката е експонат на ДА Кърджали.
- - - - - 
Налага се да направя някои разяснения.
Това не е Сачанлийско хоро (по името на село Сачанли, в Беломорска Тракия, от което в Кърджали са дошли доста бежанци). Това е "Слѣдно хоро" - традиционно хоро, което се танцува в Южните Родопи и в някои беломорски села. 

Най-старият писмен източник за това хоро, който ми е известен, е "Разорението на тракийските българи" от акад. Люмобир Милетич и то точно в частта за трагедията на Черничево (на турски Дутлу/Дутли, а иначе със старо българско име Дунята). Ето как се играе слядно хоро: 


Милетич го нарича 
...особенъ  ж а л е н ъ  т а н е ц ъ, което било нѣщо много староврѣмско. Този танецъ въобще по-напрѣдъ се е играелъ само веднѫждъ въ годината. 
Този старинен жален танц, за който пише Милетич, е слядното хоро. "Слядно", защото играчите на хорото се следват един друг: мъжете с поставяне на ръка върху рамото на тези пред тях, а жените - хващайки се през кръста. 

Леля ми Златка (родена през 1932г.) ми разказа, че християните в Черничево играели хорото през Великите пости, на Разпети петък, когато е разпънат Христос. В този ден се тъжи за Христовата смърт и затова не е прието да се играят весели, скокливи хора. Разбира се, и песните, които черничевци пеели на слядното хоро, били жални и бавни (например песента на видеото по-горе е "Стоян лели си думаше").

В "Разорението на тракийските българи" Милетич изброява 90 души от Черничево, избити от башибозуците. От дете на 1 година (Павел, братчето на дядо ми) до старец на 80 години (Славил Дяков, убит в двора на църквата).  Освен това имало множество изнасилвания на жени и девойки. И разбира се - грабежи на всичко, което може да се задигне от домовете на забегналите черничевци. 

След преживения ужас и след страшните загуби черничевци изпитвали толкова силна мъка, че цяла година по-късно, когато ученият писал книгата си, продължавали да играят старинния си жален танец. Само си представете - един танц, който се играел само веднъж годишно, станал постоянен спътник на изтормозените страдалци. Толкова им е било черно пред очите, в душите, че всяка неделя, когато се сбирали на хорището, на сватби и именни дни, вместо да се веселят, те танцували... с наведени очи. 

Разорението от 1913 е най-страшното събитие от новата история на селото (за по-стари времена не мога да кажа, но предполагам, че османското завоевание също е било страховито - тогава са разрушени крепостта и параклисът на Клисесърт). И до днес, ние, потомците на загиналите и оцелелите черничевци, изпитваме силни емоции, когато говорим за онези събития преди 106 години. Остава нещо непреживяно, като продължаващо да кънти далечно, но ясно отчетливо ехо. В моята научна област, психологията, това състояние на неизлекувано минало на една общност от хора се нарича колективна травма.

* * * 
И накрая няколко любопитни факта. 

Първо, защо слядното хоро, което е станало известно на света именно през Черничево, се играе и други села като Сачанли. Причината е, че 
Отъ сѫщия сой сѫ българитѣ и въ Ортакьойското село Нова Махала (близу до Папаскьой), а тъй сѫщо и въ Гюмурджинскитѣ български села Авренъ, Cъчанлѝ и Манастиръ... 
"От същия сой" като черничевци, значи че тези села са от една етнографска група и затова имат много общо и в облеклото, и - както се вижда - в танците. 

Второ, в книгата за с. Сачанли д-р Илия Славков и Боряна Димитрова дават описание на слядното хоро
Напомня робска верига, защото играчите се нареждали един след друг: момчетата отпред, с дясната ръка всеки държал рамото на предния, а момите след тях наредени една след друга так че дясната ръка на следващото момиче, държало лявата на предното. Лявата ръка при момчетата била сложена на хълбока.

При това хоро нямало отсечени стъпки. Краката влачели стъпка по стъпка. Песента е с провлачен такт и също напомня движение на роби във верига. На това хоро се пеели песните: „Илю пуд смоква сидеше. . .”, „Пръстен ми падна, убава Стано льо. . .”. Хорото се играело само на Великден.
Трето, интересна подробност за слядното хоро е, че Филип Кутев го използвал като основа за един "мъжки танц" в спектакъла си "Българе глава дигнале".

02 юни 2018

Описание на Черничево в "Мастанлийски окръжен вестник", 1928г.

По време на изследователските си търсения за миналото на Черничево, преди години изчетох цялото течение на сп."Родопи", съхранявано в библиотеката в Хасково, намерих важна книга и в Народната библиотека "Иван Вазов" в Пловдив, стигнах по един повод и до Народната библиотека в София. Публикациите в този блог почт изцяло са плод на личните ми проучвания - на оригинални статии, книги на просветни и революционни дейци от началото на 20 век, спомени, дори старо издание на БАН с народни песни от 30-те години на 20 век.

Отделно от това, което сам си намирах, до мен стигаше и информация и по други пътища - чрез лични срещи, чрез онлайн кореспонденция и т.н. Така преди няколко години ми предадоха писмо, адресирано от журналиста и общественик Кирил Попгеоргиев до директора на черничевското училище Цано Лазаров.

Кирил Попгеоргиев не е случаен човек - както сам споменава в писмото си, той е син на свещеника Георги Стоянов - родом от Аврен, но служил известно време в Черничево и след това в Кърджали. Благодарение на отец Георги Стоянов до нас е стигнала историята как през лятото на 1889г. източнородопските села се отделили от Вселенската патриаршия и се присъединили към Българската екзархия. Описал съм тази история още през 2009г. в публикацията си "Отделянето на Черничево от Цариградската патриаршия".

През 1981г. Кирил Попгеоргиев научил, че се готви честване на 100-годишнината на училището в Черничево и решил да сподели с местния училищен директор Лазаров някои сведения - две свои статии и една статия от 1928г. от учителя П. Ризов в "Мастанлийски окръжен вестник" (Мастанли е тогавашното име на Момчилград). Именно последната статия Попгеоргиев препечатал на новобългарски (с правописните правила, въведени през 1945г.) в писмото, което пратил на Цано Лазаров.

Сканирах целия текст на писмото и го споделям с вас. Това е вероятно най-старото описание на бита и манталитета на черничевци. Някои констатации не са особено приятни. Например:

Жените селянки не отстъпват по нищо на своите мъже - неуки, невежествени. ... Изобщо както в полската и в домакинската работа се влага повече мускулна сила, отколкото разум и научните познания.
... Въпреки тази привидна религиозност, селяните проявяват недружелюбност един към друг. Рядко човек ще види засмени и весели лица и открити сърца. Населението е недоверчиво и с ирония посреща съветите на учителя, агронома и лекаря. 

Цялата статия си заслужава четенето!

Кирил Попгеогиев Стоянов пише до Цано Лазаров from Georgi Stankov

Резюме на статията:

Бит: черничевци живеели в къщи, на които долният етаж бил обор за животни, а горният бил жилище на хората (потвърждавам: старата ни къща до Станковата круша е била такава). На жилищния етаж имало голяма стая с огнище - там се готвело през повечето време, това била един вид всекидневната на семейството. До всекидневната имало стая, служеща за склад. Осветлението както за животните, така и за хората било недостатъчно.
Домовете се зидали предимно от местен ломен камък, от същия тип камъни правели и плочите (тиклите) за покрива.
Основните храни били: царевичен (качамак, според мен) и ръжен хляб, каша от царевично брашно и ошаф (сушени плодове).
Гледали се малоразмерни крави, които не давали много мляко, нямало коне и биволи, товарните животни били магарета и катъри. Из горите имало много диви свине, които допълвали менюто на местните християни (ако са ловци).
Основните отглеждани растителни култури: местни сортове плодни дръвчета с малки на размер плодове, но пък с голям добив; царевица, ръж, малко черници (заради бубите) и малко тютюн (значи преди 90 години все още тютюнът е нямал това стопанско значение, което имал в по-късни години!); някога имало лозя, към момента на писане на статията били занемарени и силно намалели.
Прането се правело на реката, в големи корита, в които се смесвали всички дрехи.
Песните били по-монотонни, без особено веселие; рядко се играели и хора. Като цяло, това допълва образа на черничевци като мрачни, затворени хора.

История: споменава се разорението от 1913г., при което селяните били принудени да бягат и след това "намерели всичко съсипано, разграбено и отвлечено" от башибозука. От тогава (15 години след събитията) местните жители не могли да възвърнат предишното си благосъстояние. Според автора, в околностите на селото няма никакви старини, освен един каменен мост на реката, който бил разрушен. Всъщност мостът е от османско време, но нищо не е посочено за долмените, за разрушения параклис на Клисе сърт, за останките от крепостта.

Природа: камък за строителен материал; желязна руда;  вълци, лисици, сърни, диви свине; пепелянки, усойници, смокове; костенурки.

29 март 2016

Инициатива за ремонтиране на църквата "Свети Атанасий" в с.Черничево

Фейсбук групата "Черничево" започва кампания за събиране на средства, с които да ремонтираме църквата "Св. Атанасий." Вярваме, че щом е за църквата, заедно можем да се справим.

Сегашното положение на храма е тревожно - покривът тече от няколко години, а оградата се руши. 

Църквата трябва да оцелее - наследили сме я от хората преди нас, длъжни сме да я предадем на хората след нас. Тя не е само за едно поколение. През 19-и век животът не е бил по-хубав, по-богат и по-спокоен, но дедите ни са имали силен дух и здрава вяра. Затова храмът не е само Божи дом - той е и паметник на духа. Понякога си казвам, че ако оставим този паметник да падне, ще поругаем паметта на предците си, и в такива моменти ми става болно. Но после си казвам, че няма да позволим това да се случи. 

Тази снимка показва част от щетите: оградата
се руши, но по-лошото е,  че покривът протече
 и водата се стича и по стените
И може би това е значението на наближаващия Великден за нас - да осъзнаем, че сме благословени с трудностите, изпитанията и предизвикателствата, защото те изграждат характера и извисяват духа. Пред очите ми минават лица и имена на обикновени черничевци, които скромно и без приказки постоянно вършат работа - за едно, за друго, за трето. Сега заедно трябва да свършим нещо голямо. Очакваме помощта на всички, които милеят за тази светиня. Вярваме в тях, вярваме във всеки от вас. Можем да успеем!

Повече за църквата: тук

ИНИЦИАТИВНА ГРУПА ЗА РЕМОНТ НА ЦЪРКВАТА "СВ. АТАНАСИЙ" - С.ЧЕРНИЧЕВО 

Сметка в Първа ивестиционна банка: 
IBAN: BG87FINV91501014826722 
BIC: FINVBGSF (необходим за преводи от чужбина)
Титуляр на сметката: Георги Станков 
Основание: дарение църква

Координатори, които ще събират дарения в брой по места: 

Кърджали: 
Георги Чакъров (0887 009957) и Стефан Стоянов (0888 302763)

Крумовград: 
Петранка Балабанова (0885 291950) 

Пловдив: 
Иван Узунов (0887  710221) 

Хасково: 
Георги Станков (0886 824918)

09 септември 2015

Омачът и сиренето от Черничево влязоха в световния каталог Ark of Taste

От 2007г. досега този блог и Фейсбук групата постигнаха много. Преди всичко - изградиха истинска общност от черничевци наблизо и далеч. На второ място, направиха Черничево по-известно, отколкото е било преди. На трето място - станаха платформа за споделяне на богата и разнообразна информация, свободно достъпна за всеки, който се интересува. И резултатите говорят сами: един обикновен краеведски блог вече има 67 000 посещения от десетки страни. Затова мисля, че е време Черничево здраво да стъпи на световната карта. Трябва повече народи по света да научат за това чудно място. Но как да стане това? Ето един от начините: 

Рецептите за омач и сирене от Черничево вече фигурират в международния каталог Ark of Taste.

Ark of Taste е проект на световноизвестното движение Slow Food. Каталогът представлява списък на уникални, но застрашени от изчезване в модерния свят местни храни, кулинарни практики, породи животни и растителни сортове. Храните, включени в списъка, трябва да бъдат културно или исторически свързани с конкретен район, местност, културна общност или традиционна технология за производство. Комисия, излъчена от Фондация Slow Food, отсява заявките за включване. Ark of Taste буквално се превежда като "ковчег на вкуса", което е пряка аналогия с Ноевия ковчег - нещото, което спасява живота по време на потопа. Ark of Taste има за цел в ерата на глобализацията да съхрани наследството на традиционните местни култури по света, които днес отстъпват на Fast Food-модата, масовото производство и образците от рекламите и филмите. Бира вместо айрян - натам вървим още от времето на хайтовия разказ "Когато светът си събуваше потурите."

От сайта на Ark of Taste можете да се запознаете със съкровищата в Ноевия ковчег на храната по света. И разбира се, можете да посетите картата на България, където вече има омач и сирене от Черничево. Увовлетворението ми е огромно!

Ето го и пълните текстове за омача и сиренето на английски език в Ark of Taste:


Omach is type of handmade pasta found in the area of Chernichevo in the Eastern Rhodope, in southern Bulgaria. The product is made from wheat flour and water. After mixing the dough, it is pinched and rolled between the hands until unevenly shaped, small, bite-sized pieces (about 1-2 cm) are formed. The pasta can then be used fresh or dried for later use. The name comes from the word омачквам, which is the local word meaning “to knead” or “puddle.” Omach is related to trienica/триеница (which comes from the word трия meaning “rub”), a similar product popular in the Thracian Valley and Ludogorie region.



Omach is typically served in a type of stew with water, olive or sunflower oil or butter, onion, red pepper powder and salt. White brined cheese and bread may also be added. Omach, along with other forms of pasta, has been a staple food in Bulgaria for centuries. It was traditional prepared as Lenten fare, as well as in poor times as breakfast or as the main dish of the day. Cooking dishes into hot soups, stews or gruel was the typical Bulgarian way of cooking pastas and flours in medieval times. Today, omach is still not sold commercially, and is mainly prepared for personal or family use. It is being replaced, however, by industrially made and imported pastas. The traditional product is regarded as old-fashioned and looked down upon, especially by younger generations.

CHERNICHEVO CHEESE 


In the village of Chernichevo, in the Kardzhali province in the Eastern Rhodope Mountains in southern Bulgaria, a semi-hard cheese is made following a traditional production method that does not include rennet. The cheese may be made with cow or sheep’s milk, which is coagulated only with airan, a product made from kiselo mljako (Bulgarian yogurt) made from cream and water. Kiselo mljako, meaning, “sour milk,” is a fermented product containing the well-known bacterium Lactobacillus bulgaricus. This traditionally produced yogurt becomes sour several days after preparation. The more acidic the airan, the easier it is to produce the coagulation of the curd for the cheese, and the stronger the flavor. 

When making the Chernichevo cheese, coagulation occurs almost instantly when airan is added, and then the fresh cheese curd is strained and washed. The curd is kneaded, salted, formed into small cakes and pressed under a stone. The finished cheese is kept refrigerated and dry until consumption. From about four liters of milk, about 200-300 grams of cheese can be produced. Production quantities, however, depends on the diet of the dairy animals. When pastures are richer, a larger quantity of higher quality cheese may be produced. 

Production of rennet-less cheese is quite rare in Bulgaria. It provides an advantage, because cheesemakers to not have to acquire or store animal rennet, and airan is quite popular and widely accessible, rendering production of this cheese relatively easy and affordable. Dairy production and animal husbandry are important industries in the Rhodope Mountains, and local people were famous for their herding abilities and the possession of flocks of hundreds of animals (mainly sheep). In the times of the Ottoman Empire they were primary suppliers of meat and milk products for the Tzarigrad (the King’s city, modern day Istanbul). 

Nowadays village communities little left to show for that legacy, after the wars in the beginning of 20th century and the later Communist rule which nationalized agriculture system. People of Chernichevo Village, mostly seniors, keep several animals mainly for private use, and so this particular rennet-less cheese cannot be found for commercial sale. Today, a regular supply of industrially produced cheeses has affected younger consumers’ preferences. Younger generations do not appreciate the taste of some of the local “old-fashioned” products. There is fear that this cheesemaking process and the final product will be lost if not passed on to younger producers.

LinkWithin

Blog Widget by LinkWithin