Georgi Stankov

19 август 2019

Слядното хоро

Във Фейсбук страницата Илюстрация БѢло море публикуваха много любопитна снимка - тракийски бежанци в Кърджали, наредени за сачанлийско, или по-точно "слѣдно хоро."


Описанието под снимката гласи:

Сачанлийско хоро...

Самодейна група при Тракийското дружество в Кърджали, 1926 г.

През периода 1920 – 1926 г. в Кърджали са настанени 263 семейства от Беломорска Тракия и 12 семейства от Източна Тракия. Те са от селищата Козлукьой, Чадърли, Еникьой, Кушланли, Карачкьой, Дерекьой, Горно Дерекьой, Ходжалар, Каракурджали, Евренкьой, Денизлер, Ерджалъ, Суфлар, Сачанли, Кючюк кьой, Меселим, Чобан кьой, Доган хисар, Макри, Бадома, Калайджидере, Манастир, Ени махле, Терлис, Дедеагач, Гюмюрджина, Ксанти и други. До края на 1930 година в Кърджалийска околия пристигат над хиляда семейства от Беломорска Тракия.
Снимката е експонат на ДА Кърджали.
- - - - - 
Налага се да направя някои разяснения.
Това не е Сачанлийско хоро (по името на село Сачанли, в Беломорска Тракия, от което в Кърджали са дошли доста бежанци). Това е "Слѣдно хоро" - традиционно хоро, което се танцува в Южните Родопи и в някои беломорски села. 

Най-старият писмен източник за това хоро, който ми е известен, е "Разорението на тракийските българи" от акад. Люмобир Милетич и то точно в частта за трагедията на Черничево (на турски Дутлу/Дутли, а иначе със старо българско име Дунята). Ето как се играе слядно хоро: 


Милетич го нарича 
...особенъ  ж а л е н ъ  т а н е ц ъ, което било нѣщо много староврѣмско. Този танецъ въобще по-напрѣдъ се е играелъ само веднѫждъ въ годината. 
Този старинен жален танц, за който пише Милетич, е слядното хоро. "Слядно", защото играчите на хорото се следват един друг: мъжете с поставяне на ръка върху рамото на тези пред тях, а жените - хващайки се през кръста. 

Леля ми Златка (родена през 1932г.) ми разказа, че християните в Черничево играели хорото през Великите пости, на Разпети петък, когато е разпънат Христос. В този ден се тъжи за Христовата смърт и затова не е прието да се играят весели, скокливи хора. Разбира се, и песните, които черничевци пеели на слядното хоро, били жални и бавни (например песента на видеото по-горе е "Стоян лели си думаше").

В "Разорението на тракийските българи" Милетич изброява 90 души от Черничево, избити от башибозуците. От дете на 1 година (Павел, братчето на дядо ми) до старец на 80 години (Славил Дяков, убит в двора на църквата).  Освен това имало множество изнасилвания на жени и девойки. И разбира се - грабежи на всичко, което може да се задигне от домовете на забегналите черничевци. 

След преживения ужас и след страшните загуби черничевци изпитвали толкова силна мъка, че цяла година по-късно, когато ученият писал книгата си, продължавали да играят старинния си жален танец. Само си представете - един танц, който се играел само веднъж годишно, станал постоянен спътник на изтормозените страдалци. Толкова им е било черно пред очите, в душите, че всяка неделя, когато се сбирали на хорището, на сватби и именни дни, вместо да се веселят, те танцували... с наведени очи. 

Разорението от 1913 е най-страшното събитие от новата история на селото (за по-стари времена не мога да кажа, но предполагам, че османското завоевание също е било страховито - тогава са разрушени крепостта и параклисът на Клисесърт). И до днес, ние, потомците на загиналите и оцелелите черничевци, изпитваме силни емоции, когато говорим за онези събития преди 106 години. Остава нещо непреживяно, като продължаващо да кънти далечно, но ясно отчетливо ехо. В моята научна област, психологията, това състояние на неизлекувано минало на една общност от хора се нарича колективна травма.

* * * 
И накрая няколко любопитни факта. 

Първо, защо слядното хоро, което е станало известно на света именно през Черничево, се играе и други села като Сачанли. Причината е, че 
Отъ сѫщия сой сѫ българитѣ и въ Ортакьойското село Нова Махала (близу до Папаскьой), а тъй сѫщо и въ Гюмурджинскитѣ български села Авренъ, Cъчанлѝ и Манастиръ... 
"От същия сой" като черничевци, значи че тези села са от една етнографска група и затова имат много общо и в облеклото, и - както се вижда - в танците. 

Второ, в книгата за с. Сачанли д-р Илия Славков и Боряна Димитрова дават описание на слядното хоро
Напомня робска верига, защото играчите се нареждали един след друг: момчетата отпред, с дясната ръка всеки държал рамото на предния, а момите след тях наредени една след друга так че дясната ръка на следващото момиче, държало лявата на предното. Лявата ръка при момчетата била сложена на хълбока.

При това хоро нямало отсечени стъпки. Краката влачели стъпка по стъпка. Песента е с провлачен такт и също напомня движение на роби във верига. На това хоро се пеели песните: „Илю пуд смоква сидеше. . .”, „Пръстен ми падна, убава Стано льо. . .”. Хорото се играело само на Великден.
Трето, интересна подробност за слядното хоро е, че Филип Кутев го използвал като основа за един "мъжки танц" в спектакъла си "Българе глава дигнале".

Няма коментари:

LinkWithin

Blog Widget by LinkWithin