Georgi Stankov

28 януари 2020

"Магията Черничево" (епизод от предаването "В кадър", 2016)

Макар и заснет много набързо, почти без план и сценарий, този епизод от предаването "В кадър" на телевизия "Еском" допринесе за кампанията, която водихме през 2016 г. за набиране на средства за ремонт на църквата "Св.Атанасий" в Черничево. 



Епизодът беше излъчен на 4 юли 2016 г., а ето и историята зад него. През 2016 г. един малък инициативен комитет започна кампания за събиране на средства, с които да се ремонтира покривът на селската църква в Черничево, Крумовградско. Като част от инициативния комитет, посветих пет месеца от живота си на тази кампания. Събираха се пари, но не стигаха. Веднъж с няколко души говорихме какво още можем да направи, че да стигнем до повече души, да привлечем повече подкрепа. Тогава Стефан Стоянов каза, че хасковската кабелна телевизия "Еском" има мрежа и в Кърджали и ще е добре, ако разпространим информация за кампанията чрез нея. За щастие познавам двама от собствениците на телевизията и говорих с единия. Той веднага откликна и ме свърза с Мария Ламбрева, автор и водещ на предаването "В кадър." Мария имаше много сгъстена програма, затова разполагахме с по-малко от ден да пътуваме в двете посоки, да посетим различни места в и около селото и да снимаме. Мария се оказа сърцата и издържлива личност и стоически понесе натоварването. Оператор беше моят стар приятел Илия Илиев (в надписите погрешно е написано, че оператор е Павел Одаджиев. Вероятно е грешка при монтажа, иначе и с Павката се знаем, понеже навремето учихме заедно в "Паисий").

И така, в рамките на ден минахме два пъти пътя между Хасково и Черничево, посетихме долмените на Хамбардере и се изкатерихме на Клисесърт с Никола Стаматов, слязохме до Ликууто вризче, където записаха селския кмет Иван Иванов, отидохме до Джамийската махала, където Мария интевюира Юсеин Бънчев, влязохме в старата черква, където записаха и Добра Анадолиева и за капак снимахме женската фолклорна група, чийто ръководител Милка Стаматова разказа малко и за етнографията на селото. Накрая трябваше да си тръгнем дори по-рано от предвиденото, защото Мария и Илия научиха, че е починал болният им колега Георги Христов. Въпреки, че Жоро отдавна беше болен и това тъжно събитие се очакваше, разбираемо е, че и двамата се разстроиха. Какви снимки повече да правишв такава ситуация?!

Не мога да преценя какъв ефект е оказало излъчването на филма по "Еском" на нашата кампания, но е факт, че получихме едно анонимно дарение, с което стана възможно да се направи ремонт на покрива. Дали дарителят е гледал филма, дали от другаде е научил за нас - не знам. По телефона той изрично пожела да не споменавам името му и аз, развълнуван, че накуп някой дава 7000 лева, напълно изключих да питам как е разбрал за инициативата. Но както се казва, неведоми са пътищата Господни.

"Химитлийската афера" или как през 1915 година баба ми Стойка осиротяла съвсем

На източната страна на паметника на загиналите от Черничево има една странна категория, която още като по-млад ме учудваше. Пише за загинали през някакво си "Химитлийско въстание" от 1915 година. 

Чудех се какво е това въстание или брожение най-напред заради това, че в него е убит единият ми прадядо - Георги Павлов Арнаудов. Майка му Стойка била убита през 1913 година от башибозуците. Година по-късно жена му Тянка починала при раждането на последното им дете Павел. Представяте си - през 1915 година дядо бил на 32 години и вдовец с 4 деца, най-голямото от които на 6 години, а най-малкото - кърмаче. Георги и баща му Павел извикали с тях да живее едната му сестра, която също останала вдовица през 1913 година и имала едно дете. 

Не знаехме за документи около историята на неговата смърт, а само устното предание. Според него дядо Георги бил комита (с други думи член на тайния революционен комитет) и добър приятел на селския учител.  Този учител казвал, че най-голямото му дете е много умно и че той трябва да го води на училище (става дума за баба ми Стойка, която през 1915-а била на 6 години). И Георги го е правил, та един от малкото запазени спомени на баба за баща й е точно как през снега я носи на гръб към училището. Та през лятото на тази злочеста 1915 г. трябвало няколко души да отидат до Гюмюрджина. Мотивите за това пътуване са неясни - според едни да се закупят неща за училището и за учениците. Според други - понеже били чули за турски брожения, искали да отидат в окръжния център, за да научат какво е положението. Не знаем. Но това, което се помни е, че сестрата на Георги опитала да го спре. Казала му "Недей, батенце, отива, снощи бос те сънувах." Какво ще значи да сънуваш някого без обувки? Може би, че не трябва да отива на път? Но дядо, като човек на дълга, казал, че отива. 

И не се върнал. Отново семейното предание разказва, че групата черничевски мъже, сред които учителят и дядо Георги, била нападната от засада от турци. Те успели да хванат почти всички. Дядо и още някои се скрили в едни гъсти хвойни. Обаче турците почнали да измъчват пленниците, включително и дядовия приятел - учителя. Дядо не издържал и излязал от хвойните. Турците хванали и него и също го измъчвали. Захлупили го с някакъв камък от вриз, за да не може да стане, и започнали да му режат ушите, носа, да го кълцат и секат, както им дойде. И така умрял зверски насечен.

Това е стигнало като знание до нас от тези черничевци, които успели да се скрият в хвойните балкана и от далеч гледали мъченията. 

Както казах по-горе, дълги години не знаехме с подробности какви са били тези събития, в които дядо загинал без време и без вина. Но ето какво открих сега за тази история в книгата на Стайко Трифонов "Тракия. Административна уредба, политически и стопански живот, 1912-1915", в която на стр.111-114 се разказва точно за т.нар. "Химитлийска афера". Ето какво пише Трифонов:

През лятото на 1915 г. в Западна Тракия настъпиха събития, оито отново привлякоха вниманието на българската общественост. На 14 и 15 юни се появиха турски чети, които завзеха няколко села и извършиха убийства на български държавни служители. [180] Правителството ги обяви за разбойнически и изнесе сведения, според които в Софлийско се появила една банда от 45 души, с цел грабеж. Административните власти вземали мерки и заловили 20 души ятаци. [181] Те заявиха, че липсват улики четниците да са преминали от турска територия. Като единствен признак за политическата им насоченост се сочеше все пак фактът, че след появяването на чета в с. Химитли, Гюмюрджинско, местните жители се присъединили към нея. Официалната версия беше, че четническото движение се появило само в две села и веднага било потушено. От обвинените 40 души, властите заловили 39, като липсвал само главният водител Дегме Мехмед Хасанов. [182] Населението доброволно предавало оръжието си, за да докаже, че няма лоши намерения. Само в с. Химитли, където на 15 юни се яви четата на Декме Ахмедов, са били предадени 350 пушки. Както депутатите, така и останалите турци се мъчеха да представят станалото за „разбойническа работа”. [183]
Въпреки че в официалната версия имаше известна истина, то тя не беше напълно вярна. Опозицията се възползува от случая и изнесе пред българската общественост нови факти. В. „Дума”, издаван от среди близки на народната партия, писа: „В Гюмюрджинско върлуват турски чети. Те са няколко. Не са разбойнически, но агитационни и терористични, органи на турския революционен комитет. Някои от четите идват от Турция, през Димотишко, а други се рекрутират от местното турско население... Четниците са въоръжени твърде добре, както и турското население. Цялото революционно движение в тоя нов български край се вдъхновява от Цариградския младотурски комитет и се ръководи от негови емисари, които тайно и явно сноват по села и градове. Тайни куриери постоянно минават димотишката и софлийската граници и разнасят новите нареждания на Енверпашовци и Талаатбейовци.” [184]
Опозицията се възползува от безгрижието на българското правителство и му припомни добре познати истини. То бездействувало понеже се крепяло на власт благодарение на мюсюлманските депутати из Гюмюрджинския край. Правителството на България действително се опита в края на 1914 г. да обезоръжи турското население, но „от Стамбул му се намръщиха, посочиха му някакви клаузи от Цариградския договор и то забрави, че е българско правителство.” [185] Най-близко до истината стоеше органът на БРСДП (ш. с), в. „Народ”, който се опита да свърже раздвижването на турците в Западна Тракия с преговорите, които се водеха между турското и българското правителства за поправка на южната граница на България около Марица. В тази връзка, явно по инструкции от Цариград, на 10 юни 1915 г. в Одрин се проведе голям протестен митинг. Няколко дни след него в българска територия преминаха турски емисари, които проведоха съвещание в с. Мехрикос с по-видните жители на селата Кез Веран, Кованлъ, Ешекдере, Коздере, Челеби, Козорен, Мехрикос и Химитли. Тук беше решено на 15 с. м. да се обяви бунт в крайграничните общини на селата Химитли и Мехрикос. [186] И действително на споменатата дата турците започнаха планираната акция. Енергичните действия на българските войски обаче бързо ограничиха и пресякоха бунта. Почти всички участници бяха заловени веднага. Те единодушно се разкайваха, че са били заблудени от младотурски агенти. Българските власти подведоха под съдебна отговорност всичко 119 души. Делото им беше прекратено по закона за амнистията след Първата световна война. [187]
Така наречената „Химитлийска афера” беше политическа маневра на управляващите кръгове в Цариград. Посредством митинга в Одрин и четническото движение в Западна Тракия, те упражняваха натиск върху българското правителство. Не може да се приеме като случайност фактът, че те подозрително съвпадаха с началото на преговорите за поправка на южната българска граница. Правителството на България постави въпроса да му бъдат отстъпени земите на север и запад от линията Мидия—Енос. Турските ръководители се стремяха да ограничат териториалните отстъпки до техния възможен минимум. В тези си домогвания те използуваха като средство за натиск върху България и мюсюлманското население в Гюмюрджински окръг.

И така, благодарение на тази информация разбираме повече за ситуацията. Преди сключването на някакво договорно споразумение между България и Османската империя, с цел психологически натиск над нашето правителство, османските власти подбуждат безредици в Беломорието. Изпращат свои въоръжени чети и активират ядрата си в някои от най-мракобесните със злодействата си през 1913 г. села: Мерикос, Химитли и др. На 15 юни започват "въстание" и убиват не само държавните служители, а всички българи християни, които хванат, дори да са невъоръжени мъже. За няколко дни властите успяват да обезвредят, заловят и обезоръжат извергите. Но само след 4 години всичките 119 катили са амнистирани по закона за амнистията след Първата световна война.
И така са си отишли нашите хора. Бог да ги прости!

След като прочетох написаното, използвах картите на Гугъл, за да си представя вероятния маршрут на нашите жервти. Село Черничево е подчертано с червено горе вдясно - то е изходната точка на пътуването на убитите черничевци. Окръжният център Комотини (Κομοτηνή, Гюмюрджина) е долу вдясно - той е бил крайната точка, към която се пътували. Значи посоката на движението била югозапад. Има два варианта за пътуване. В единия вариант черничевци са поели по един стар път на юг, към съседното село Хадживиран (по нашенски Аджурен, на гръцки днес Вирсини, Βυρσίνη), и след това се отклонили към Химитли (днес на гръцки е Органи, Οργάνη) - оградено в червено. В другия вариант са тръгнали на заад към близкото село Аврен и след това са поели на юг към Химитли. Там попаднали на злодеите, които ги убили. Другото се, което оградих в червено е някогашното Мерикос (днес на гръцки Кехрос, Κέχρος), което е било другият център на аферата и което още през 1913 г. се прочуло с изключителната жестокост на местните "бабаити" над българите в региона. 


-------------------------------------------------------------------------------- 

За библиографско цитиране: 
Трифонов, Ст. (1992). Тракия. Административна уредба, политически и стопански живот, 1912-1915. Тракийска фондация „Капитан Петко войвода”, Хасково.

LinkWithin

Blog Widget by LinkWithin