През пролетта на 1201 година Западна Европа била обзета от трескаво вълнение. По призива на папа Инокентий III за освобождение на Светите земи и гроба Господен, хиляди кръстоносци от днешните Франция, Италия и Фландрия се стекли за нов поход на изток. Водач на този Четвърти поред кръстоносен поход станал авторитетният Бонифаций, маркиз на Монферат. Той бил, по думите на съвременника му Вилардуен, един от най-добрите рицари на света.
На картината - избирането на Бонифаций за лидер на кръстоносната войска. Обърнете внимание на червено-белия флаг - това е знамето на маркизите Монферат Походът започнал през 1204г. Скоро излезли наяве скритите приоритети на кръстоносците. Те забравили за какво са тръгнали и водени от разни кроежи и алчност, започнали война с Ромейската империя - Византия. На 12 април 1204г. превзели Константинопол - столицата на света, вторият Рим. И създали своя държава - Латинската империя.
За няколко месеца мощната латинска армия завладяла Тракия, Епир, Тесалия, Южна Македония, Пелопонес и егейските острови. Очаквало се, че Бонифаций Монфератски ще стане император на новата държава, но отново тънките задкулисни сметки на някои рицари за власт и богатство объркали плановете. Старият венецианският дож Енрико Дандоло имал други намерения и успял да наложи младия граф Балдуин Фландърски за владетел на империята. Бонифаций се задоволил с титлата "крал на Солун".
На картината - превземането на Цариград, миниатюра от 13в., неизвестен авторБългарският цар Калоян първом опитал с добро да се спогоди с латинците. Някъде в Тракия той се срещнал с видния рицар Пиер дьо Брашо и предложил да се разберат човешки и да сключат договор. Нямало резултат. После царят проводил пратеничество, което също предложило мир и приятелство. Рицарите обаче имали други мисли в главите си. Вашият господар е незаконен владетел, казали те на пратениците, защото е бунтовник и е отнел земя от ромеите насилствено, с бунт. Сега ние владеем Константинополската империя и нейните бивши владения също ни се полагат.
Калоян отговорил с достойнство, че владее земите си с по-голямо право, отколкото те владеят Константинопол; защото той освободил земята, която неговите предци били загубили, а те завладели Константинопол, който дори най-малко не им принадлежал.
През ноември 1204г. българският цар в писмо предупредил и папа Инокентий III: "За латинците, които навлязоха в Константинопол, съобщавам на ваша светлост да им пишете да стоят далече от моето царство - така моето царство няма да им стори никакво зло".
Думите на Калоян са показателни - в тях е есенцията на българщината през вековете: "Чуждата земя не щем, своята не ще дадем!"
Така или иначе, българите осъзнавали, че с новите съседи няма да се разберат като хора.
И войната започнала.
На 14 април 1205г., една година след като тържествувала в превзетия и ограбен Цариград, кръстоносната армия била разбита при Одрин. През юни 1205г. последвала нова българска победа при Сяр. На 31 януари 1206г. българите победили кръстоносците и при Русион. При едно кратко сражение през февруари 1206г. край Родосто, венецианците панически избягали. Тракия, Южна Македония
и Северните Родопи били освободени, като оцелял само един латински отряд, който доста месеци стоял обсаден в Станимака /Асеновград/. През цялата следваща година имало множество маневри и преследвания между българи и латинци, но така и не се стигнало до решително сражение.
(Гербът с трите лъва е български герб, а гербът с кръстовете е на латинската империя)И сега идва ред да разкажем за славните подвизи на южнородопските българи в тази война.
Във войната латинците понесли тежки загуби. Загубили императора си Балдуин, стотици рицари, хиляди войници. Загубили и престижа си. Трябвало да се направи ответен удар срещу българите.
Към края на лятото на 1207г. солунският крал Бонифаций Монфератски изпратил вестители до император Анри Фландърски - новият господар на Константинопол.
Солунският крал предложил на цариградския император заедно със свитите си да се срещнат на реката, течаща край Кипсела. Двамата владетели прекарали два хубави дни, с трабадури и поети. Поговорили си за семействата си и роднините си, радвали се на изискана рицарска компания, която явно им липсвала в дивите балкански земи, пълни с опасни и невъзпитани български селяци. На раздяла Бонифаций и Анри се договорили през октомври да се срещнат с целите си войски и да се насочат към Одрин, за да нападнат Калоян.
Бонифаций замислял да завладее българските земи... Да, но си направил сметката без кръчмар. Родопчани не били съгласни с него.
Връщайки се към своите владения, Бонифаций отишъл в град Месинопол /в развалини край днешния Комотини, или Гюмюрджина/, където останал пет дни. След това местните гърци помолили маркиза да се насочи на север, към Месинополската планина /днес Гюмюрджински снежник/, намираща се на един ден път от града. Каква е била целта на похода, не е известно, но като се знае вечната любов на гърците към българите, може да предположим, че е бил наказателна акция против непокорните и твърдоглави българи.
Маркизът навлязъл в Южните Родопи. Летописецът Вилардуен не споделя с нас какво са правили кръстоносците в българските села. Когато решили да си тръгват към Месинопол, обаче, "местните българи" се събрали и нападнали отряда им. От всички страни към латините се посипали стрели и копия. Както подобава на един доблестен рицар, Бонифаций се нахвърлил върху нападателите, но нашите не отстъпили. Българите устояли на облечените в желязо рицари. В боя една стрела ранила Бонифаций под плешката и той започнал да губи кръв. При тази гледка хората му загубили дух и се обезсърчили, а българите атакували още по-мощно. За да спасят живота си, повечето от уплашените латинци изоставили ранения си водач, както и честта си на бойното поле. Само неколцина останали с него и били убити.
Това се случило на 4 септември , лето господне 1207-мо.
Главата на Бонифаций, маркиз Монфератски и крал на Солун, сюзерен на константинополския император Анри, била отсечена и изпратена от родопчани на българския цар Йоаница /Калоян/.
Заключение:Тази история свидетелства за здравия народностен дух на "местните българи", живеещи около Гюмюрджински снежник, в Южните Родопи. Най-вероятно това са били обикновени селяни - овчари и ловци, които се събрали като народно опълчение, за да дадат отпор на чуждоземния нашественик.
През средновековието
трима чуждоземни владетели - нашественици са намерили смъртта си по нашите земи. Първият е ромейският император Никифор Геник - същият, който в Плиска газил малки деца с рала, и чиято глава после Крум Страшни направил на чаша. Вторият е император Балдуин Фландърски - надменният рицар, който не искал мир с българите и затова свършил живота си като Калоянов пленник в Търново. Третият е крал Бонифаций Монфератски, който бил надвит от българските селяни в Родопите. Дори само заради този факт, трябва да отдадем заслуженото на родопчани!
За Бонифаций още приживе били писани сонети и възхвали. Прославен е в писма и спомени на хората от неговия антураж. Например провансалският трабадур Rembo de Vaqueiras доста добре си преживявял покрай него, посвещавайки му стихове и песни.
(на картината вляво - поетът Рембо, който живял в двора на Бонифаций и се препитавал като негов придворен трабадур)А за българите, с които се е бил, никой нищо не е писал. Не се знае от кои села са били, не е известно и кой ги е предвождал. Знаем, че преди това дълго време /близо 130 години/ нашите в Южните Родопи не били част от българската държава. Управлявали ги чужди хора, ромеи, които надменно ги назовавали с грозни и презрителни епитети. Присмивали им се, че миришат на овча кожа и че са безписмени. Но те пазели рода си и знаели на чия страна са. И го показали в най-точния момент. Осем века по-късно, в днешните модерни времена, има на какво да се научим от тях, нали?
Това писание е в тяхна памет!
Използван източник: електронното издание на мемоарите Завладяването на Константинопол от френския летописец и участник в събитията Жофроа дьо Вилардуен.
Картините са взети от англоезичната Уикипедия.
Снимката, която виждате, ми беше изпратена от Стефан Димов Стоянов от Кърджали. Чешмата е построена от баща му Димо, който е потъмък на стария черничевски род Толоеви и днес също живее в Кърджали. 
