За съжаление все още няма публикувани цялостни научни изследвания за говора на с. Черничево, Крумовградско, но все пак той е подробно проучен, като данни за него са включени в мащабното диалектоложко проучване Български диалектен атлас (БДА), т. 1, Югоизточна България, Ч. І Карти; Ч. ІІ Коментари (С., 1964). В атласа подробно са разгледани фонетичните, морфологичните, синтактичните и някои лексикални особености на говора. Според данните, публикувани там, говорът на с. Черничево, наред с говора на съседното с. Аврен, Крумовградско, заема особено място сред източнородопските говори в района. Тук трябва да поясним, че двата говора са родопски по тип. Малко неточно е определено в статията на Г. Станков, публикувана в сп. „Родопи”, кн. 3-4 от 2010 г. под заглавие „Черничево – поглед към миналото” , че „в Черничево се говори източен рупски говор” (с. 68). Не че няма частица истина в това мнение, но да видим според класификацията на рупските говори като какъв е определен говорът на с. Черничево. Първо трябва да уточним, че в българската диалектоложка наука се обособява група югоизточни или рупски говори. Тя обхваща говорите в южната част на Тракийската низина, в Странджа, Турска и Гръцка Тракия, Родопите, Разложко, Гоцеделчевско (Ст. Стойков. Българска диалектология. С., 1993: 120). Към тях трябва да добавим и тези от районите на Драмско, Сярско и Солунско в Югоизточна Македония, днес в Гърция, които в класификацията на Ст. Стойков от 60-те години на ХХ век не са били включени. Някои от основните отлики на тая говорна група са: наличие на голям брой меки съгласни (день, конь, зеть, пъть, въльк, китьки, мальки и др.), наличие на отметнато ударение при съществителни и глаголи (вода, жена, дъски, излеза, иди, плати, погледна, молите) и др. в областта на фонетиката; значителен брой запазени падежни остатъци при имената и местоименията, изобилие на умалителни имена, като широка е употребата на такива със суфикс –инка (главинка, моминка, ръчинка), наличие на глаголна наставка –овам (гладовам, даровам, куповам) в областта на морфологията и др.
От своя страна рупските говори се делят на източни, централни и западни. Групата на източните рупски говори включва тези в Странджа и в Беломорска Тракия, на изток и юг от Родопите. Централните рупски говори са наречени още родопски, а западнорупски са говорите в Разложко, Гоцеделчевско, Драмско, Сярско, Солунско. Отделните диалектни подгрупи имат свои отлики, наред с много общи особености помежду си. Освен това има и преходни говори, които притежават характерни особености на две съседни говорни групи.
Според данните от БДА говорите на източнородопските българоезични села в Крумовградско, разположени на югозапад, юг и югоизток от гр. Крумовград и от околните турскоезични села, са родопски по тип. Става въпрос за говорите на селата Протогерово, Лозенградци, Момчилградско; на Тихомир, Стрижба, Царино, Девисилите (група села: Девисилово, Голям Девисил, Малък Девисил, Девисилица, Лимец), Егрек, Аврен, Черничево, Крумовградско; Горни Юруци, Ивайловградско. Говорите на тия села, без последните три, притежават ред архаични особености като наличие на гласна ы (былка, вые, дабытак, стары, жоны, мышка, рыба), на т.нар. „акане” (арало, вадоса, какошка, рабата, капач, калиба, тагава), на носов изговор, главно в краесловие (бешен, збираон, зьоон, одихмен, паннаон, рекаан, смен, станаан, тарчêхмен), които ги представят като едни от най-архаичните български говори. Досега повече е писано за говора на с. Тихомир, Крумовградско, като му е посветено и отделно изследване (Ст. Кабасанов. Един старинен български говор. С., 1963).
За тези говори е характерно тройното членуване при имената и местоименията (женаса, жената, женана; потêс, потêн, потêт; селосо, селоно, селото), наличие на множество падежни остатъци (за родително-винителен падеж: срошна моêкте сына; лêба немашен; старêк чулêка гльодаан; за дателен падеж: дай чулêкусу; купих моемте сыну молифче; казах младойте жони; дай казойте зарьо; дай телетуте зарьо; донесте телцемте трêва; каза младемтêм инсана; прададе жонамтê басмытê) и др. в областта на морфологията.
Говорите на селата Черничево и Аврен, Крумовградско имат свое специфично място сред съседните източнородопски говори. Единствени те са със застъпник на старобългарските задни носов и еров вокал гласна ъ, характерен за тракийските говори: стб. ©, ú > ъ: къшта < стб. к©шта, пъть < стб. п©ть, ръка < стб. р©ка; дъш < стб. дъждъ, дъска < стб. дъска, дъну < стб. дъно, ръжда < стб. ръжда.
Застъпник на старобългарските предни носов и еров вокал е гласна е: стб. , ü > е: зеть < стб. зть, клетва < стб. клтва месу < стб. мсо, рет < стб. рдъ тенак < стб. тьнъкъ, лесен < стб. льсьнъ.
Според класификацията на родопските говори по застъпниците на носовите и ерови вокали, направена от Ст. Стойков, говорът на с. Аврен попада в групата на говорите на гр. Златоград и селата: Старцево, Златоградско, Бряговец, Крумовградско, Пчеларово, Кърджалийско, Оряховец, Ардинско, Лясково и Настан, Девинско и др. Тая група спада към групите с двувокален тип застъпници. За тях е характерно, че застъпник ъ на задни носов и еров вокал и застъпник е на предни носов и еров вокал се явяват под и без ударение (Ст. Стойков. Към вокалната типология на родопските говори. – В: Сб. Стойко Стойков. Избрани езиковедски трудове. С., 2008, с. 239).
По-интересна е ситуацията с говора на с. Черничево, Крумовградско, който е обособен в отделна група към тривокалния тип застъпници от четвърти вид. Моделът е с гласна ъ, застъпник на старобългарските задни носов и еров вокал, независимо от ударението (зъп, мъш, къшта, ръка, ръкаф, къпина, мъжъ; сън, дъш, мъх, ръш, бъчва, вън, сънова, слатък и др.). Предните еров и носов вокал имат застъпник под ударение гласна е (зет, пет, клетва, гледа; лек, лесну, тенку), а без ударение - гласна а: месьац, девьат, зайак; льаснинъ, гладан, болан (Ст. Стойков. Към вокалната типология..., с. 243).
Така по застъпниците на старобългарските носови и ерови вокали тези родопски говори се явяват преходни между същинските родопски и тракийските говори в Беломорието, тъй като за една част от родопските говори, главно в Среднородопието, е характерен общ застъпник на старобългарските носови и ерови вокали (кồшта, пôть, дôш, рôш, зьôть, мьôк, льồсан, тьồнак). Такъв преходен към тракийските говори, по застъпниците на старобългарските задни и предни ерови и носови вокали, се явява и златоградският говор (Ст. Стойков. Българска диалектология. С., 1993, с.139).
Както бе споменато по-горе, за говорите на селата Черничево и Аврен, Крумовградско не са характерни наличието на „акане”, на гласна ы и на носов изговор в краесловие, както за говорите на околните села. Нещо повече, за тях не е характерно и наличието на тройно членуване при имената, една съществена отлика на родопските говори, по данни от картите на БДА, т. 1. Интересно е, че се откриват различия в речта на местното християнско и мохамеданско население в отделните села, но те не са свързани с най-важните диалектни особености. Възможното обяснение за това говорно състояние несъмнено е свързано с историята на двете села. Единствено в тия две села от района оцелява българско християнско население след масовите помюсюлманчвания в Родопите. А тези села са едни от най-старите в тая част на Родопите. Засвидетелствани са с християнско население в османски регистри от ХVІІ век. Село Аврен е отбелязано със стари имена Ак виран и Ак еврен в състава на Димотишка каза на Созополски вилает, по тогавашното административно деление в османската империя, в регистъра за 1626-1627 г. и за 1635 г. съответно с по 44 немюсюлмански домакинства. Село Черничево с тогавашно име Давудлу хан, спадащо към вакъв на Мурад ІІ, Димотишка каза, е отбелязано само за 1626-1627 г. с 18 немюсюлмански домакинства. Така се оказва, че Аврен и Черничево са едни от старите села в Югоизточните Родопи, от които по-късно се разселва българско население и създава нови села в полските райони на Гюмюрджинско. След възникването на новите български села оцелялото местно християнско население в двете източнородопски села поддържа тесни връзки с българското християнско население в Гюмюрджинско. Интересно е да се отбележи, че говорите на българските християнски села в гюмюрджинското поле спадат към групата на тракийските говори, поради което за тях не е характерно наличието на ярки родопски диалектни особености като тройно членуване при имената и местоименията например. От друга страна тройно членуване не е запазено и в речта на местното българско мохамеданско население на селата Аврен и Черничево, Крумовградско, чиято реч е по-архаична от тази на християните, предвид на това че битът му е бил по-консервативен и е водило по-затворен живот. Като цяло тройно членуване не е засвидетелствано в тия два говора, по данни от БДА, т. 1, на чиито карти № 152-157 в част І и в коментарите към тях в част ІІ (с. 112-115) е посочена тая липса.
Това обаче не пречи на някои изследвачи да отбелязват наличие на характерното явление в тия говори, без да са провели теренни проучвания там. Така в едно изследване се твърди че: „...границата на тройното членуване на имената в родопските говори (вж. Карта 2 в приложението) на изток започва от крумовградското село Горни Юруци, като включва с. Аврен и с. Черничево, които не са отбелязани в коментарите към к. № 152-157 (БДА-І, ч. ІІ, с. 112-115)” (Ел. Николова-Каневска. Тройното членуване в родопските говори. Пловдив, 2006, с. 15). Тоя цитат е повторен дословно и в автореферат на дисертация за присъждане на научната степен Доктор на филологическите науки (С., 2009, с. 5) на Елена Тодорова Николова (в случая става въпрос за едно и също лице). Според нея за днешното състояние на тия два говора е характерно наличието на тройно членуване. Това донякъде може да бъде вярно за говорното състояние в средищното с. Аврен, от където българите християни вече са се изселили окончателно, а тяхното място е заето от преселници от околните български мохамедански села, главно от Девисилите. Така новите заселници са пренесли и тройното членуване. Такова преселване обаче няма в с. Черничево, предвид на това, че то е по-отдалечено от Девисилите, а освен това не е и административен център.
В предишни спорове с авторката моето становище, че тройното членуване е ново явление за говора на с. Аврен, Крумовградско, навлязло там с преселването на население от Девисилите, не бе възприето. Освен това се оказа, че нейните данните на са от втора ръка и от неспециалисти. На самата публична защита тя дори разви тезата, че двете села Аврен и Черничево, Крумовградско са нови и населението, заселило се в тях, било дошло от по-стари тракийски села в Южните Родопи. Тая теза не се опира на никакви конкретни данни от изследвания. Дори обратно, в изследвания, посветени на историята на Западна Тракия, се твърди, че Аврен и Черничево са едни от старите села в областта, от които са се разселили българи в ред тракийски села в Беломорието. Така например в книгата на Г. Попаянов „Народностен лик на Западна Тракия”, Бургас, 1942 г. се споменава че най-стари села в Гюмюрджинско са Сачанли, Манастир, Дуня (дн. с. Черничево), Аврен, Юглук (сега несъществуващото с. Дарец, Крумовградско). От тия села се разселило население в Беломорието. От Дуня преселници имало в селата Калайджидере, Чадърли, Еникьой, Портолаго.
Така според изнесените данни е видно, че говорите на селата Аврен и Черничево, Крумовградско имат свое специфично място сред останалите източнородопски говори отсам границата с Гърция. Освен това те се явяват преходни между родопските и тракийските говори в Беломорието. Предмет на цяло отделно изследване може да бъде проучването на събрания по програмата за БДА диалектен материал от говора на с. Черничево, като се посочат неговите родопски и тракийски особености. И въобще говорът на Дунята чака своите изследвачи.
-------------------------------------
Забележка: За да видите оригиналния текст на статията на д-р Митринов, моля последвайте
следния линк.
