На източната страна на паметника на загиналите от Черничево има една странна категория, която още като по-млад ме учудваше. Пише за загинали през някакво си "Химитлийско въстание" от 1915 година.
Чудех се какво е това въстание или брожение най-напред заради това, че в него е убит единият ми прадядо - Георги Павлов Арнаудов. Майка му Стойка била убита през 1913 година от башибозуците. Година по-късно жена му Тянка починала при раждането на последното им дете Павел. Представяте си - през 1915 година дядо бил на 32 години и вдовец с 4 деца, най-голямото от които на 6 години, а най-малкото - кърмаче. Георги и баща му Павел извикали с тях да живее едната му сестра, която също останала вдовица през 1913 година и имала едно дете.
Не знаехме за документи около историята на неговата смърт, а само устното предание. Според него дядо Георги бил комита (с други думи член на тайния революционен комитет) и добър приятел на селския учител. Този учител казвал, че най-голямото му дете е много умно и че той трябва да го води на училище (става дума за баба ми Стойка, която през 1915-а била на 6 години). И Георги го е правил, та един от малкото запазени спомени на баба за баща й е точно как през снега я носи на гръб към училището. Та през лятото на тази злочеста 1915 г. трябвало няколко души да отидат до Гюмюрджина. Мотивите за това пътуване са неясни - според едни да се закупят неща за училището и за учениците. Според други - понеже били чули за турски брожения, искали да отидат в окръжния център, за да научат какво е положението. Не знаем. Но това, което се помни е, че сестрата на Георги опитала да го спре. Казала му "Недей, батенце, отива, снощи бос те сънувах." Какво ще значи да сънуваш някого без обувки? Може би, че не трябва да отива на път? Но дядо, като човек на дълга, казал, че отива.
И не се върнал. Отново семейното предание разказва, че групата черничевски мъже, сред които учителят и дядо Георги, била нападната от засада от турци. Те успели да хванат почти всички. Дядо и още някои се скрили в едни гъсти хвойни. Обаче турците почнали да измъчват пленниците, включително и дядовия приятел - учителя. Дядо не издържал и излязал от хвойните. Турците хванали и него и също го измъчвали. Захлупили го с някакъв камък от вриз, за да не може да стане, и започнали да му режат ушите, носа, да го кълцат и секат, както им дойде. И така умрял зверски насечен.
Това е стигнало като знание до нас от тези черничевци, които успели да се скрият в хвойните балкана и от далеч гледали мъченията.
През лятото на 1915 г. в Западна Тракия настъпиха събития, оито отново привлякоха вниманието на българската общественост. На 14 и 15 юни се появиха турски чети, които завзеха няколко села и извършиха убийства на български държавни служители. [180] Правителството ги обяви за разбойнически и изнесе сведения, според които в Софлийско се появила една банда от 45 души, с цел грабеж. Административните власти вземали мерки и заловили 20 души ятаци. [181] Те заявиха, че липсват улики четниците да са преминали от турска територия. Като единствен признак за политическата им насоченост се сочеше все пак фактът, че след появяването на чета в с. Химитли, Гюмюрджинско, местните жители се присъединили към нея. Официалната версия беше, че четническото движение се появило само в две села и веднага било потушено. От обвинените 40 души, властите заловили 39, като липсвал само главният водител Дегме Мехмед Хасанов. [182] Населението доброволно предавало оръжието си, за да докаже, че няма лоши намерения. Само в с. Химитли, където на 15 юни се яви четата на Декме Ахмедов, са били предадени 350 пушки. Както депутатите, така и останалите турци се мъчеха да представят станалото за „разбойническа работа”. [183]
Въпреки че в официалната версия имаше известна истина, то тя не беше напълно вярна. Опозицията се възползува от случая и изнесе пред българската общественост нови факти. В. „Дума”, издаван от среди близки на народната партия, писа: „В Гюмюрджинско върлуват турски чети. Те са няколко. Не са разбойнически, но агитационни и терористични, органи на турския революционен комитет. Някои от четите идват от Турция, през Димотишко, а други се рекрутират от местното турско население... Четниците са въоръжени твърде добре, както и турското население. Цялото революционно движение в тоя нов български край се вдъхновява от Цариградския младотурски комитет и се ръководи от негови емисари, които тайно и явно сноват по села и градове. Тайни куриери постоянно минават димотишката и софлийската граници и разнасят новите нареждания на Енверпашовци и Талаатбейовци.” [184]
Опозицията се възползува от безгрижието на българското правителство и му припомни добре познати истини. То бездействувало понеже се крепяло на власт благодарение на мюсюлманските депутати из Гюмюрджинския край. Правителството на България действително се опита в края на 1914 г. да обезоръжи турското население, но „от Стамбул му се намръщиха, посочиха му някакви клаузи от Цариградския договор и то забрави, че е българско правителство.” [185] Най-близко до истината стоеше органът на БРСДП (ш. с), в. „Народ”, който се опита да свърже раздвижването на турците в Западна Тракия с преговорите, които се водеха между турското и българското правителства за поправка на южната граница на България около Марица. В тази връзка, явно по инструкции от Цариград, на 10 юни 1915 г. в Одрин се проведе голям протестен митинг. Няколко дни след него в българска територия преминаха турски емисари, които проведоха съвещание в с. Мехрикос с по-видните жители на селата Кез Веран, Кованлъ, Ешекдере, Коздере, Челеби, Козорен, Мехрикос и Химитли. Тук беше решено на 15 с. м. да се обяви бунт в крайграничните общини на селата Химитли и Мехрикос. [186] И действително на споменатата дата турците започнаха планираната акция. Енергичните действия на българските войски обаче бързо ограничиха и пресякоха бунта. Почти всички участници бяха заловени веднага. Те единодушно се разкайваха, че са били заблудени от младотурски агенти. Българските власти подведоха под съдебна отговорност всичко 119 души. Делото им беше прекратено по закона за амнистията след Първата световна война. [187]
Така наречената „Химитлийска афера” беше политическа маневра на управляващите кръгове в Цариград. Посредством митинга в Одрин и четническото движение в Западна Тракия, те упражняваха натиск върху българското правителство. Не може да се приеме като случайност фактът, че те подозрително съвпадаха с началото на преговорите за поправка на южната българска граница. Правителството на България постави въпроса да му бъдат отстъпени земите на север и запад от линията Мидия—Енос. Турските ръководители се стремяха да ограничат териториалните отстъпки до техния възможен минимум. В тези си домогвания те използуваха като средство за натиск върху България и мюсюлманското население в Гюмюрджински окръг.
И така, благодарение на тази информация разбираме повече за ситуацията. Преди сключването на някакво договорно споразумение между България и Османската империя за границата край река Марица, с цел психологически натиск над нашето правителство, османските власти подбудили безредици в Беломорието. Изпратили свои въоръжени чети и активират ядрата си в някои от най-мракобесните със злодействата си през 1913 г. села: Мерикос, Химитли и др. На 15 юни започнали "въстание" и убивали не само държавните служители, а всички българи християни, които хващали, дори да са невъоръжени мъже. За няколко дни властите успели да обезвредят, заловят и обезоръжат извергите. Но само след 4 години всичките 119 катили били амнистирани и освободени по закона за амнистията след Първата световна война.
И така са си отишли нашите хора. Бог да ги прости!
След като прочетох написаното, използвах картите на Гугъл, за да си представя вероятния маршрут на нашите жервти. Село Черничево е подчертано с червено горе вдясно - то е изходната точка на пътуването на убитите черничевци. Окръжният център Гюмюрджина (Κομοτηνή, Комотини) е долу вдясно - той е бил крайната точка, към която се пътували. Значи посоката на движението била югозапад. Има два варианта за пътуване. В единия вариант черничевци са поели по един стар път на юг, към съседното село Хадживиран (по нашенски Аджурен, на гръцки днес Вирсини, Βυρσίνη), и след това се отклонили към Химитли (днес на гръцки е Органи, Οργάνη) - оградено в червено. В другия вариант са тръгнали на запад към близкото село Аврен и след това са поели на юг към Химитли. Някъде там попаднали на злодеите, които ги убили. Другото се, което оградих в червено е някогашното Мерикос (в книгата написано Мехрикос, днес на гръцки Кехрос, Κέχρος), което е било другият център на аферата и което още през 1913 г. се прочуло с изключителната жестокост на местните "бабаити" над българите в региона.
--------------------------------------------------------------------------------
За библиографско цитиране:
Трифонов, Ст. (1992). Тракия. Административна уредба, политически и стопански живот, 1912-1915. Тракийска фондация „Капитан Петко войвода”, Хасково.
