автор: Georgi Stankov
Резюме на книгата:
Част 3
Миграции и преселения
Причините, поради които хората се местят от едно място на друго, са най-разнообразни. Попаянов не разглежда всички социални, културни и най-вече икономически фактори, които са предизвикали миграционните процеси в Западна Тракия. В обсега на неговия интерес попадат най-вече събитията, които са се случили в епохата, когато значителното мнозинство от българите в Източните Родопи и Беломорска Тракия приемат господстващата в Османската империя религия ислям. За него те са основен обект на изследване по една главна причина - разпространението на мюсюлманството води до разделянето на българското население на две религиозни групи, което в крайна сметка се отразява негативно на българската нация, защото въпреки общия език, песни и редица семейни обичаи /например на много места "ахряне" и "кауре" по еднакъв начин са солели новородените деца, за разлика от турците/, двете общности в политическо отношение имали противостоящи позиции. [моя вметка: авторът е прав. По-рано това е отбелязал и летописецът на революционното движение в Родопа Христо Караманджуков, когото представих преди в отделна статия.]
Хипотезата на Попаянов е, че в определени райони новата религия се е наложила с репресии, което е принудило част от жителите да напуснат и да се преселят на друго място. Някои от тях след време се връщали по родните си места, където били земите им. Избягалите българи - християни, идвайки отново в родните си села, се заселили в отделни махали. Като пример за села, в които християните се обособили в отделни села или махали, авторът посочва селищата Габрово и Ени-кьой /Ксантийско/, Аврен, Дуня и Юглук /Гюмурджинско/, Кутруджа /Софлийско/... Дадени са интересни примери за роднинските връзки на християни с мюсюлмански села. Посочено е, че християнските родове Хълчеви, Каханови и Апостолови от Еникьой пазят спомена за техни роднини в близкото мюсюлманско село Есьорен. [моя вметка: между другото, изглежда, че в Есьорен /или Исьорен/ са приели исляма по-късно от други села, защото има народна песен "Исьорци са се прочули", която описва именно този процес... ]
Що се отнася конкретно за Черничево /Дунята/, Попаянов смята, че тук се част от жителите са напуснали селото и след време са се върнали, заселвайки отделни махали:
"Интересенъ е фактътъ, че въ с. Дуня една от махалитѣ, наречена К и р ч о в а, носи името на потурчения братъ, а другата Г и н о в а - името на брата-християнинъ. Заключението, което може да се направи отъ този фактъ е, че спасилитѣ се от потурчване българи отъ това село, следъ като минала бурята, отново се завърнали въ него и заселили отделна махала.
[моя вметка: Информацията на автора, почерпена на място, е достоверна. Действително, в Черничево има "Кирчова махала", жителите на която са българи мюсюлмани. Името на махалата е "Кирчова" от векове, откак е заселена... Киро или Кирчо, е лично мъжко име, много разпространено сред християните в района! А поне според мен - и безспорно доказателство за общия ни корен.]
---------------------------
Използван източник: „Народностенъ ликъ на Западна Тракия”, П.Аянов, Г., издава Културно-благотворително дружество „Тракия” – Бургас, 1942.
--------------------------
Забележка:
Правописът на цитатите е съобразен с оригинала на публикацията.
11 септември 2008
"Народностенъ ликъ на Западна Тракия" от Георги Попаянов /част 2/
автор: Georgi Stankov
Резюме на книгата:
Част 2
ЕТНОГРАФСКИ БЕЛЕЖКИ
Попаянов смята, че независимо от някои регионални особености, понякога дори между съседни села, като общ принцип говорът на българите в Западна Тракия /християни и мюсюлмани/ е близък до говорите в Странджанско и Югоизточна Македония.
"Общо явление е, напримѣръ, употрѣбата на пълния членъ за м. родъ, редукцията на твърдите съгласни, омекченото произношение на нѣкои съгласни, ударението на първия слогъ, изхвърляне на нѣкои съгласви въ началото или средата на нѣкои думи и т.н. Почти повсевмѣстна е употрѣбата въ всички западно-тракийски села и старинната форма на относителното мѣстоимение: Кутри, Кутра, Кутро или Кътри, Кътра, Кътро, както напримѣръ въ с.Дервентъ, Дедеагачско."
Авторът регистрира и още една важна тенденция: в народните песни на някои по-стари села, като Дуган-Хисар, Пишман, Каяджик, Крушево, Ени-кьой и др., се срещат старинни падежни форми, които в говорния език са отпаднали. Цитирани са и някои старинни думи, като например "сламокъ" от с.Дуня, но за съжаление без да е посочено значението й. Наред с общите принципи, посочени са и отделни различия в говорите - например бъдеще време в Ксантийско и Гюмюрджинско се образува с ше, ще и ша, но в Дервент, Дедеагачко се образува с ке и ки, а в Юглюк /Дарец/ - със за/например "за ида"./
По подобен начин, в облеклото има общи прилики, както и някои регионални отлики. При това, различието е главно в наименованията на дрехите и понякога в основния цвят, а не толкова в кройките и моделите.
"Характерната родопска престилка, с разноцвѣтни квадратчета, се срѣща не само в ксантийските села, но и въ Гюмурджинско, само че тук е по-тѣсна и не загръща тѣлото до кръста, както родопската - в Ахъчелебийско.
Интересно е да отбележимъ, че при пъленъ трауръ в ксантийскитѣ села, престилката е украсена само отъ черни и бели квадратчета, а не разноцвѣтна."
Разнообразни са и имената на женската връхна премяна. Най-разпространената женска е прочутата сая, сеге или саинка... В Дуня се нарича сагя, а в съседното Аврен кункя. Ръченикът в Аврен се нарича тестемел, а у момите - стунка. В Дуня обаче терминът ръченик се замества от дюлбен или мрежа... Наръкавниците в Аврен се наричали сукна. В Сачанли ръченикът пък се нарича кърпа... С много имена се означава все един и същи обект. Изводът:
"Изобщо, въпрѣки известно разнообразие, което се срѣща въ селата на всички околии въ Западна Тракия по отношение на мѫжкото и женското облѣкло, най-характернитѣ негови елементи в бѣлия грижъ и рѫченикъ, се срещат на всѣкѫде и тъмъ кѫдето, подъ чуждо влияние, тѣ сѫ замѣнили името и цвѣта си, споменитѣ за тѣхъ не са изчезнали."
Запазени спомени за носенето на бели дрехи в миналото авторът е открил в Сачанли, Монастир, Дуган-Хисар, Пишман, Аврен, Дуня... По времето, когато Попаянов е събирал информация, мъжкото облекло се отличавало с тъмновишнев пояс и черни потури, широко спуснати под коленете върху бели калци, привързани с дизлици. Остава да гадаем какви са били причините за замяната на белия цвят, толкова характерен за волните славяни - дали влияние на турските тъмни облекла, или забрана за използване на светли и ярки цветове от неверниците.
/следва/
--------------------------
Използван източник: „Народностенъ ликъ на Западна Тракия”, П.Аянов, Г., издание на Културно-благотворително дружество „Тракия” – Бургас, 1942.
--------------------------
Забележка: Правописът на цитатите е съобразен с оригинала на публикацията.
Резюме на книгата:
Част 2
ЕТНОГРАФСКИ БЕЛЕЖКИ
Попаянов смята, че независимо от някои регионални особености, понякога дори между съседни села, като общ принцип говорът на българите в Западна Тракия /християни и мюсюлмани/ е близък до говорите в Странджанско и Югоизточна Македония.
"Общо явление е, напримѣръ, употрѣбата на пълния членъ за м. родъ, редукцията на твърдите съгласни, омекченото произношение на нѣкои съгласни, ударението на първия слогъ, изхвърляне на нѣкои съгласви въ началото или средата на нѣкои думи и т.н. Почти повсевмѣстна е употрѣбата въ всички западно-тракийски села и старинната форма на относителното мѣстоимение: Кутри, Кутра, Кутро или Кътри, Кътра, Кътро, както напримѣръ въ с.Дервентъ, Дедеагачско."
Авторът регистрира и още една важна тенденция: в народните песни на някои по-стари села, като Дуган-Хисар, Пишман, Каяджик, Крушево, Ени-кьой и др., се срещат старинни падежни форми, които в говорния език са отпаднали. Цитирани са и някои старинни думи, като например "сламокъ" от с.Дуня, но за съжаление без да е посочено значението й. Наред с общите принципи, посочени са и отделни различия в говорите - например бъдеще време в Ксантийско и Гюмюрджинско се образува с ше, ще и ша, но в Дервент, Дедеагачко се образува с ке и ки, а в Юглюк /Дарец/ - със за/например "за ида"./
По подобен начин, в облеклото има общи прилики, както и някои регионални отлики. При това, различието е главно в наименованията на дрехите и понякога в основния цвят, а не толкова в кройките и моделите.
"Характерната родопска престилка, с разноцвѣтни квадратчета, се срѣща не само в ксантийските села, но и въ Гюмурджинско, само че тук е по-тѣсна и не загръща тѣлото до кръста, както родопската - в Ахъчелебийско.
Интересно е да отбележимъ, че при пъленъ трауръ в ксантийскитѣ села, престилката е украсена само отъ черни и бели квадратчета, а не разноцвѣтна."
Разнообразни са и имената на женската връхна премяна. Най-разпространената женска е прочутата сая, сеге или саинка... В Дуня се нарича сагя, а в съседното Аврен кункя. Ръченикът в Аврен се нарича тестемел, а у момите - стунка. В Дуня обаче терминът ръченик се замества от дюлбен или мрежа... Наръкавниците в Аврен се наричали сукна. В Сачанли ръченикът пък се нарича кърпа... С много имена се означава все един и същи обект. Изводът:
"Изобщо, въпрѣки известно разнообразие, което се срѣща въ селата на всички околии въ Западна Тракия по отношение на мѫжкото и женското облѣкло, най-характернитѣ негови елементи в бѣлия грижъ и рѫченикъ, се срещат на всѣкѫде и тъмъ кѫдето, подъ чуждо влияние, тѣ сѫ замѣнили името и цвѣта си, споменитѣ за тѣхъ не са изчезнали."
Запазени спомени за носенето на бели дрехи в миналото авторът е открил в Сачанли, Монастир, Дуган-Хисар, Пишман, Аврен, Дуня... По времето, когато Попаянов е събирал информация, мъжкото облекло се отличавало с тъмновишнев пояс и черни потури, широко спуснати под коленете върху бели калци, привързани с дизлици. Остава да гадаем какви са били причините за замяната на белия цвят, толкова характерен за волните славяни - дали влияние на турските тъмни облекла, или забрана за използване на светли и ярки цветове от неверниците.
/следва/
--------------------------
Използван източник: „Народностенъ ликъ на Западна Тракия”, П.Аянов, Г., издание на Културно-благотворително дружество „Тракия” – Бургас, 1942.
--------------------------
Забележка: Правописът на цитатите е съобразен с оригинала на публикацията.
"Народностенъ ликъ на Западна Тракия" от Георги Попаянов /част 1/
автор: Georgi Stankov
Георги Попаянов е сред най-известните изследователи на тракийските българи. Завършил история и география в Софийския университет, той има за своя мисия да проучи и съхрани за поколенията етнографските особености на българите от Одринска Тракия. Затова и посвещава почти всички свои произведения на Източна Тракия, откъдето произлиза родът му. Има обаче една книжка, която Попаянов е написал за западнотракийските българи - "Народностенъ ликъ на Западна Тракия", издадена в 1942 година в гр.Бургас. Тя е ценна за нас не само като богат по съдържание етнографски труд, но и защото в нея се говори за село Черничево. Авторът е използвал краткия исторически период, през който Тракия отново е била в българските предели (1941-44г.) и лично посетил доста селища в Беломорието и Южните Родопи.
По-долу следва преразказ на изложението в книгата, с дадени по-интересни цитати. Разделянето на части и именуването им е по моя преценка, с оглед побирането на текста в блога.
Резюме на книгата:
/следва/
---------------------------
Използван източник: „Народностенъ ликъ на Западна Тракия”, П.Аянов, Г., издава Културно-благотворително дружество „Тракия” – Бургас, 1942.
--------------------------
Забележка:
Правописът на цитатите е съобразен с оригинала на публикацията.
Георги Попаянов е сред най-известните изследователи на тракийските българи. Завършил история и география в Софийския университет, той има за своя мисия да проучи и съхрани за поколенията етнографските особености на българите от Одринска Тракия. Затова и посвещава почти всички свои произведения на Източна Тракия, откъдето произлиза родът му. Има обаче една книжка, която Попаянов е написал за западнотракийските българи - "Народностенъ ликъ на Западна Тракия", издадена в 1942 година в гр.Бургас. Тя е ценна за нас не само като богат по съдържание етнографски труд, но и защото в нея се говори за село Черничево. Авторът е използвал краткия исторически период, през който Тракия отново е била в българските предели (1941-44г.) и лично посетил доста селища в Беломорието и Южните Родопи.
По-долу следва преразказ на изложението в книгата, с дадени по-интересни цитати. Разделянето на части и именуването им е по моя преценка, с оглед побирането на текста в блога.
Резюме на книгата:
ЧАСТ 1
УСЯДАНЕ НА БЪЛГАРСКОТО НАСЕЛЕНИЕ В РАЙОНА
Разказът започва с първите заселвания на славяните от българската езикова група в земите на Беломорска Тракия през 7в. и коренната промяна в демографския статус на населението. Напомня се, че с формирането на средновековната българска народност, това население имало ясно изразено българско самосъзнание и според летописеца Георги Акрополит, съзнателно воювало на страната на България в българо-византийските войни. Споменава се и Момчил юнак, който според Йоан Кантакузин е българин. В средата на 14в. Беломорието било в състояние, което днес можем да опишем като „хуманитарна катастрофа”, благодарение на нашествието на прииждащите османци. Те заробвали местните жители и грабели имуществото им. Цитиран е хронистът Никифор Григора, според който "в Тракия селяни не останали, че рядко можело да се видят тук там волове и орачи". Дори сто години по-късно бургундският рицар Бертрандон де ла Брокиер отчел, че голяма част от този край била твърде обезлюдена и опустошена поради гръцко-турските войни. Много от оцелелите в битките и разоренията българи се оттеглили главно в планините, но и долу в равнината останали българи. Там обаче постепенно започнали да се заселват колонисти от всевъзможни тюркски племена. След време българите отново започнали да се заселват масово в Беломорието, в своите стари поселища, или пък да образуват нови. Причината била, че трябвали работници за бейските чифлици или пък дервентджии за охрана на пътищата от безчетните райзбойници - хайти.
Сред старите български християнски поселища, които оцелели при нашествието и от които са тръгнали заселници към други места, са посочени Юглюк /Дарец/, Попово, Сачанли, Дуган-Хисар, Пишман, Тахтаджик, Аврен /със старо българско име Бели пран/ и Дутли /със старо българско име Дуня/. Прави впечатление, че авторът е добре запознат с Черничево, защото дава официалното име през османската епоха - Дутли, но веднага споменава и истинското древно име на селото. Като стари поселища на българи мюсюлмани са посочени Есорен /Исьорен, наричано от местните жители Брещене/, Сърнач, Кирково, Мунджонос, Чакалово, Сениково, Горно и Долно Капиново, Яново, Хебилево, Сандовица и много други. Интересното е, че много от тези села са запазили българските си имена.
За стария произход на всички тези поселища авторът съди най-напред по говора и носиите на жителите. Убедително доказателство, че селата отдавна са заселени в тия земи е и богатата топонимия, която е с български произход. Някои местности около мюсюлманските села дори носят чисто християнски характер, може би поради спомен за наличието на останки от прастари параклиси или оброчища. За село Черничево, за което е отбелязано, че е със смесено по религия население, е писано следното:
"Около с. Дуня (Дутли) - Гюмурджинско: Кошаритѣ, Ушитѣ, Габера, Михова махала, Старо гробе, Хухлювица, Денина нива, Семковица, Черквището, Дългитѣ ели, Вълкова плѣвня, Калцето, Голѣмата рѣка, Свети Илия и др."
За съседното село Аврен /в турската епоха Аквиран, а със старо българско име Бели пран/, което също е със смесено българско християнско и българско мюсюлманско население, са регистрирани следните обекти:
"Около Авренъ, Гюмурджинско: Попова чука, Костовица, Конкавица, Кълвачътъ, Сандово бърдо, Тумбата, Маринъ юртъ, Братаница, Караджова воденица, Габерово, Стояновъ врисъ (изворъ), Гробщата, Голо бърдо, Храставица, Лозята, Танюва чука, Костови пожари, Ливадата, Лѣската, Върбата, Св. Атанасъ, Св. Костадинъ, Св. Илия, Еленка, Гьорговица, Българско гробе, Кузова рѣка, Коритата, Езерата и мн. др."
Според Попаянов, богатата българска по произход топонимия на селата в Родопите и Беломорието говори, че това са стари поселища, които отдавна са се установили в тези краища. Като последно доказателство авторът посочва стари приказки сред жителите на селата Габрово и Ени-кьой, Ксантийско, за някогашни нападения от "турци - каталанци", които биели "по уши и глава" и дето минели "кръвь се лѣе, мозъкъ пръщи"... Каталаните били испански наемници, наети от Византия през 14 век, за да спрат турските разбойнически дружини, но когато тя престанала да им плаща, те минали на турска страна и започнали да грабят плячка. Авторът прави аналогия с подобни стари предания от Странджанския край, който той познава много задълбочено. Заключението на Попаянов е, че очевидно предаването на тия спомени от поколение на поколение може да се обясни само с вековното и непрекъснато обитаване на българите в този край.
Ето защо в заключение видният български етнограф заявява убедено: "Южнородопската область, даже и въ най-размирнитѣ години на робство, не е била никога съвършено обезбългарявана."
УСЯДАНЕ НА БЪЛГАРСКОТО НАСЕЛЕНИЕ В РАЙОНА
Разказът започва с първите заселвания на славяните от българската езикова група в земите на Беломорска Тракия през 7в. и коренната промяна в демографския статус на населението. Напомня се, че с формирането на средновековната българска народност, това население имало ясно изразено българско самосъзнание и според летописеца Георги Акрополит, съзнателно воювало на страната на България в българо-византийските войни. Споменава се и Момчил юнак, който според Йоан Кантакузин е българин. В средата на 14в. Беломорието било в състояние, което днес можем да опишем като „хуманитарна катастрофа”, благодарение на нашествието на прииждащите османци. Те заробвали местните жители и грабели имуществото им. Цитиран е хронистът Никифор Григора, според който "в Тракия селяни не останали, че рядко можело да се видят тук там волове и орачи". Дори сто години по-късно бургундският рицар Бертрандон де ла Брокиер отчел, че голяма част от този край била твърде обезлюдена и опустошена поради гръцко-турските войни. Много от оцелелите в битките и разоренията българи се оттеглили главно в планините, но и долу в равнината останали българи. Там обаче постепенно започнали да се заселват колонисти от всевъзможни тюркски племена. След време българите отново започнали да се заселват масово в Беломорието, в своите стари поселища, или пък да образуват нови. Причината била, че трябвали работници за бейските чифлици или пък дервентджии за охрана на пътищата от безчетните райзбойници - хайти.
Сред старите български християнски поселища, които оцелели при нашествието и от които са тръгнали заселници към други места, са посочени Юглюк /Дарец/, Попово, Сачанли, Дуган-Хисар, Пишман, Тахтаджик, Аврен /със старо българско име Бели пран/ и Дутли /със старо българско име Дуня/. Прави впечатление, че авторът е добре запознат с Черничево, защото дава официалното име през османската епоха - Дутли, но веднага споменава и истинското древно име на селото. Като стари поселища на българи мюсюлмани са посочени Есорен /Исьорен, наричано от местните жители Брещене/, Сърнач, Кирково, Мунджонос, Чакалово, Сениково, Горно и Долно Капиново, Яново, Хебилево, Сандовица и много други. Интересното е, че много от тези села са запазили българските си имена.
За стария произход на всички тези поселища авторът съди най-напред по говора и носиите на жителите. Убедително доказателство, че селата отдавна са заселени в тия земи е и богатата топонимия, която е с български произход. Някои местности около мюсюлманските села дори носят чисто християнски характер, може би поради спомен за наличието на останки от прастари параклиси или оброчища. За село Черничево, за което е отбелязано, че е със смесено по религия население, е писано следното:
"Около с. Дуня (Дутли) - Гюмурджинско: Кошаритѣ, Ушитѣ, Габера, Михова махала, Старо гробе, Хухлювица, Денина нива, Семковица, Черквището, Дългитѣ ели, Вълкова плѣвня, Калцето, Голѣмата рѣка, Свети Илия и др."
За съседното село Аврен /в турската епоха Аквиран, а със старо българско име Бели пран/, което също е със смесено българско християнско и българско мюсюлманско население, са регистрирани следните обекти:
"Около Авренъ, Гюмурджинско: Попова чука, Костовица, Конкавица, Кълвачътъ, Сандово бърдо, Тумбата, Маринъ юртъ, Братаница, Караджова воденица, Габерово, Стояновъ врисъ (изворъ), Гробщата, Голо бърдо, Храставица, Лозята, Танюва чука, Костови пожари, Ливадата, Лѣската, Върбата, Св. Атанасъ, Св. Костадинъ, Св. Илия, Еленка, Гьорговица, Българско гробе, Кузова рѣка, Коритата, Езерата и мн. др."
Според Попаянов, богатата българска по произход топонимия на селата в Родопите и Беломорието говори, че това са стари поселища, които отдавна са се установили в тези краища. Като последно доказателство авторът посочва стари приказки сред жителите на селата Габрово и Ени-кьой, Ксантийско, за някогашни нападения от "турци - каталанци", които биели "по уши и глава" и дето минели "кръвь се лѣе, мозъкъ пръщи"... Каталаните били испански наемници, наети от Византия през 14 век, за да спрат турските разбойнически дружини, но когато тя престанала да им плаща, те минали на турска страна и започнали да грабят плячка. Авторът прави аналогия с подобни стари предания от Странджанския край, който той познава много задълбочено. Заключението на Попаянов е, че очевидно предаването на тия спомени от поколение на поколение може да се обясни само с вековното и непрекъснато обитаване на българите в този край.
Ето защо в заключение видният български етнограф заявява убедено: "Южнородопската область, даже и въ най-размирнитѣ години на робство, не е била никога съвършено обезбългарявана."
/следва/
---------------------------
Използван източник: „Народностенъ ликъ на Западна Тракия”, П.Аянов, Г., издава Културно-благотворително дружество „Тракия” – Бургас, 1942.
--------------------------
Забележка:
Правописът на цитатите е съобразен с оригинала на публикацията.
01 септември 2008
Приносът на Черничево в македоно-одринското освободително движение
автор: Georgi Stankov
Освободителното движение на българите в Беломорска Тракия и Родопите е сравнително малко известно, поне на фона на епичните многотомни описания на борбите на нашите братя в Македония и Одринска Тракия. Все пак, един родопски българин - Христо Ив. Караманджуков - прави своя изключително ценен принос към изследването на революционното движение в Западна Тракия. При това - от позицията на пряк участник в събитията. "Западна Тракия" е обобщено наименование на Беломорска Тракия и Родопите, които през вековете са свързани взаимно като хинтерланди в политически и икономически смисъл.
На бюрото ми стои копираната книга на Хр. Караманджуков "Западнотракийскитѣ българи въ своето културно-историческо минало, съ особенъ погледъ къмъ тѣхното политико-революционно движение", книга първа - "Историята имъ до 1903г.", публикуване през 1934г. Сдобих се с това копие след като положих известни усилия, напълно оправдани от съдържанието на невероятното четиво, което няколко пъти просто ме накара да настръхна. Горещо препоръчвам на всички, интересуващи се от историята на Родопите и на Беломорска Тракия, да намерят и прочетат тази забележителна книга!
Няколко биографични бележки за автора:
Христо Ив. Караманджуков е деец на македоно-одринското революционно движение, общественик и писател. Роден е на 14.12.1876 г. в с.Чокманово, Смолянско. На Пловдивския конгрес на Одринския революционен окръг (1902г.) е определен за агитатор на Малкотърновския район. По време на Илинденско-Преображенското въстание (1903г.) е ръководител на въстанието в Ахъчелебийския район (Смолянско). След края на активната си революционна дейност се отдава на писането на спомени, сред които най-важните са "Родопа през Илинденско-преображенското въстание" и "Западнотракийските българи". Почива през 1952г.
Няколко встъпителни думи:
Преди да направя резюме на книгата, ще опитам накратко да обясня причините за появата на освободителното македоно-одринско движение в Османската империя. Вярно е, че фактите са ни известни, но напоследък някои започнаха да ги обръщат наопаки. "Митът Батак" ли казахте? Затова се налага да започна с тези думи. Берлинският конгрес оставя в пределите на Османската империя многолюдно българско население, населяващо огромни територии в Македония и Тракия. Същият този конгрес с текста в чл.23 дава право на населените с християни райони да получат самоуправление. Това обаче не се случва. За да разберем предпоставките за българското освободително движение, нека вземем един съвсем прост пример: българите бяха част от Османската империя цели пет века. Кога за първи път българи станаха депутати в турския парламент? В 1908 година... Кога за първи път турци станаха депутати в българския парламент? В 1879 година... Ще напомня също, че като поданици българите плащаха данъци на османската държава, от тези данъци се строяха училища, но българите нямаха достъп до тези държавни училища. Нашите прадядовци са учили в малките школа, издържани от самите общини, а по-късно - от Екзархията. Нима Димитър Миладинов е получавал заплата от държавния бюджет, или Априлов е финансиран от Високата порта, за да направи първата българска гимназия? Съвсем не. Ето в такава обстановка на политическа, културна и гражданска дискриминация се появила легендарната Тайна македоноодринска революционна организация. Първоначално създадено като организация само на българското население, под влияние на личности като изключителния хуманист и демократ Гоце Делчев, движението са превръща в обединителен център за всички потиснати народности. Скоро в него се включват и македонските власи, като Питу Гули и Митре Влаха, а също така и доблестни гърци като Иван Атанасов. Основната цел на организацията е получаването на автономия за Македония и Одринско, каквато опция дава международното право в лицето на Берлинския договор.
Резюме на книгата:
Караманджуков започва изложението си с увлекателно написан сбит преразказ на историята на Западна Тракия от древността до Възраждането. Много аналитично е представена обстановката в областта по време на зараждането на македоно-одринското днижение. Западна Тракия има особено място между Македония и Одринско. Освен, че свързва тези земи с голямо българско население, тя има една по-различна същност. Ако гледаме езиковия и родов признак, българите /християни и мюсюлмани/ са половината население /другата половина са турци и гърци/, но ако вземем като критерий религиозната принадлежност, мюсюлманите са мнозинство. А османското общество за съжаление е било изградено на основата на религиозното деление, което от своя страна станало причина за недоверчивите и понякога братоубийствени отношения между българите - мюсюлмани и българите - християни в областта. Авторът справедливо посочва: "Наистина, българомохамеданите по кръв, език, по нрави и обичаи, както и по начин на живот са чисти българи и можеха да бъдат твърде полезни за една общобългарска кауза, ала липсата на народно съзнание у тях, пък и религиозните им и политически връзки с турците, създадени от векове и култивирани непрекъснато, ги правеха да се чувстват нещо различно и дори неприязнено настроени спрямо нас българите и към нашето дело". Това дава отпечатък върху съществуването на революционната организация и дейността й в Родопите и Беломорска Тракия. Тук четите са по-малко и са по-малобройни, като се развиват главно работата в местните комитети и куриерската дейност. За по-бавното народностно, просветно и революционно развитие на Западна Тракия играе роля и фактът, че като цяло българското общество и Екзархията полагат повече грижи за Македония, а по-малко за Тракия. И доколкото все пак се обръща внимание на Тракия, то е концентрирано предимно върху Одринска Тракия и доста слабо - към Западна. Освен това, както правилно е цитиран проф.Иширков, в Западна Тракия българското население живеело изключително в селата, но липсвали гъсто населени български градове, които винаги са били естествен културен и политически център за Българското възраждане в Македония и в Одринска Тракия. Градските средища в този край, като Ксанти, Гюмюрджина, Димотика, Ортакьой, били заселени главно с турци и гърци. Независимо от всички неблагоприятни обстоятелства, в Родопите и Беломорието се формира българско национално-освободително движение, съставна част от македоно-одринската организация.
Историята на революционното движение в Западна Тракия има своите светли и мрачни мигове, своите успехи и падения. Благодарение на една спогодба от 1899г. между "централисти" и "върховисти" /старата българска черта да се делим.../, било решено Върховният македоно-одрински комитет в София да придобие контрол върху пункта в Чепеларе и оттам да развива дейност в Ахъ-челебийско. Върховният комитет по-сетне обаче започнал да показва интерес към цяла Западна Тракия, а това родило противоречия в районите, в които имало комитети на Вътрешната организация. (Да обясня накратко - "пунктове" са наричали селища на българска територия, в близост до границата с Турция, в които е организирало и подпомагало преминаването на четите на ВМОРО, на куриери с комитетската поща, на пратки с пари в едната посока и с оръжие в другата.)
Първоначално ръководител на Чепеларския пункт бил младият и отдаден на идеята Вълчо Сарафов - братовчед на Борис Сарафов. Вълчо вече имал организационен опит като ръководител на подобен пункт в Дупница и подел с ентусиазъм работата си през 1899г. Уви, поради егоизъм и корист, се стигнало до ужасното убийство на младия Сарафов - не от чужди, а от свои. Според Караманджуков, Сарафов събрал членски внос в размер на 300 лири, които трябвало да се изпратят в касата на ВМОК, а някой си Георги Кафеджията, уж сподвижник на комитета, извършил юдинското дело - на 10 януари 1901г. убил младия революционер в съня му с кама и откраднал парите.
Следващият водач на пункта в Чепеларе бил старозагорецът Константин Антонов - Сеченката. В памет на покойния Вълчо Сарафов, Сеченката приел името "Вълчо" като свое революционно име. Социалист по убеждение, деспотичен тип с доста авторитарни методи, Антонов скоро се прочул с някои, меко казано, странни действия. По негова заповед и без каквито и да било основания били убити двама комитетски дейци от Устово и един от чепеларските първенци, което пък всяло смут в душите на местните хора. Друго доста противоречиво действие на Антонов било желанието му да наложи волята си и над територии, които били извън обсега на чепеларския революционен пункт и ахъчелебийския край. Така се стигнало до конфликт с дейците на Вътрешната организация, които работели в дедеагачко и гюмюрджинско. Антонов останал в района на Чепеларе и Проглед до 1902г., когато се върнал в Стара Загора, организирал нова дружина в революционния пункт в Хасково и оттам навлязъл в Гюмюрджинско.
Така в неразбории се родили и укрепнали тайните комитети в Беломорска Тракия и Родопите. Цяло чудо е, че при тези неблагоприятни външни и вътрешни фактори, в родопските села се създали и просъществували революционните ядра, които вярно работили за организацията, служили като куриери и водачи на четите, делили от сиромашкия си залък, за да събират пари за общото дело и дори се включили в организирането на Илинденско-Преображенското въстание!
По много задълбочен начин авторът описва структурата на организацията в Родопите и в Беломорието. Компетентният му поглед върху събитията идва и от това, че голяма част от информацията е събрана благодарение на личните му наблюдения при обиколките на селата в Западна Тракия. Представени са следните революционни райони: Ахъчелебийски /Смолянско/, Даръдерски /Златоградско/, Ксантийски, Гюмюрджински, Дедеагачки /там е родният край на Капитан Петко войвода/, както и комитетите в Софлийско и Ортакьойско /Ивайловградско/. Добре описана е и ролята на пунктовете в южна България, от където са минавали връзките на свободната родина и поробените земи - това са пунктовете в Чепеларе, Проглед, Хасково, Любимец.
През лятото на 1901г. Караманджуков организирал една сериозна обиколка из беломорските села. С дружина от 12 души той посетил гюмюрджинските села Дерекьой, Кушланли, Хаджилар, Чадърли, Сачанли, Манастир. Навсякъде били добре приети и заклели нови членове. С края на лятото четата се върнала в село Проглед, където бил един от важните пунктове в Родопите. През ноември същата година Караманджуков започнал повторна експедиция и отново посетил някои селища.
През втората половина на 1902г. гореспоменатият Константин (Вълчо) Антонов тръгнал от Хасково с 10-членна екипирана чета. На 16 август минали р.Арда, а пътят им към гюмюрджинските села Манастир и Сачанли бил през източнородопските селища Попово, Дутли и Аврен. Спрете за малко! Прочетохте ли? Споменава се село Дутли, а това всъщност е нашето Черничево!
Черничево в редиците на ТМОРО:
За Черничево е казано това! "Духът е голямо нещо. За неговия стремеж няма прегради."
-----------------------------------------------
Използван източник: "Западнотракийските българи в своето културно-историческо минало, с особен поглед към тяхното политико-революционно движение", издание на Тракийския Върховен Изпълнителен Комитет, София, печатница Б.А.Кожухаров, 1934.
-----------------------------------------------
Пълният текст на спомените на Христо Караманджуков "Родопа през Илинденско-Преображенското въстание" може да прочетете онлайн в двата сайта "Книги за Македония": www.promacedonia.org и www.kroraina.com .
Освободителното движение на българите в Беломорска Тракия и Родопите е сравнително малко известно, поне на фона на епичните многотомни описания на борбите на нашите братя в Македония и Одринска Тракия. Все пак, един родопски българин - Христо Ив. Караманджуков - прави своя изключително ценен принос към изследването на революционното движение в Западна Тракия. При това - от позицията на пряк участник в събитията. "Западна Тракия" е обобщено наименование на Беломорска Тракия и Родопите, които през вековете са свързани взаимно като хинтерланди в политически и икономически смисъл.
На бюрото ми стои копираната книга на Хр. Караманджуков "Западнотракийскитѣ българи въ своето културно-историческо минало, съ особенъ погледъ къмъ тѣхното политико-революционно движение", книга първа - "Историята имъ до 1903г.", публикуване през 1934г. Сдобих се с това копие след като положих известни усилия, напълно оправдани от съдържанието на невероятното четиво, което няколко пъти просто ме накара да настръхна. Горещо препоръчвам на всички, интересуващи се от историята на Родопите и на Беломорска Тракия, да намерят и прочетат тази забележителна книга!
Няколко биографични бележки за автора:
Христо Ив. Караманджуков е деец на македоно-одринското революционно движение, общественик и писател. Роден е на 14.12.1876 г. в с.Чокманово, Смолянско. На Пловдивския конгрес на Одринския революционен окръг (1902г.) е определен за агитатор на Малкотърновския район. По време на Илинденско-Преображенското въстание (1903г.) е ръководител на въстанието в Ахъчелебийския район (Смолянско). След края на активната си революционна дейност се отдава на писането на спомени, сред които най-важните са "Родопа през Илинденско-преображенското въстание" и "Западнотракийските българи". Почива през 1952г.
Няколко встъпителни думи:
Преди да направя резюме на книгата, ще опитам накратко да обясня причините за появата на освободителното македоно-одринско движение в Османската империя. Вярно е, че фактите са ни известни, но напоследък някои започнаха да ги обръщат наопаки. "Митът Батак" ли казахте? Затова се налага да започна с тези думи. Берлинският конгрес оставя в пределите на Османската империя многолюдно българско население, населяващо огромни територии в Македония и Тракия. Същият този конгрес с текста в чл.23 дава право на населените с християни райони да получат самоуправление. Това обаче не се случва. За да разберем предпоставките за българското освободително движение, нека вземем един съвсем прост пример: българите бяха част от Османската империя цели пет века. Кога за първи път българи станаха депутати в турския парламент? В 1908 година... Кога за първи път турци станаха депутати в българския парламент? В 1879 година... Ще напомня също, че като поданици българите плащаха данъци на османската държава, от тези данъци се строяха училища, но българите нямаха достъп до тези държавни училища. Нашите прадядовци са учили в малките школа, издържани от самите общини, а по-късно - от Екзархията. Нима Димитър Миладинов е получавал заплата от държавния бюджет, или Априлов е финансиран от Високата порта, за да направи първата българска гимназия? Съвсем не. Ето в такава обстановка на политическа, културна и гражданска дискриминация се появила легендарната Тайна македоноодринска революционна организация. Първоначално създадено като организация само на българското население, под влияние на личности като изключителния хуманист и демократ Гоце Делчев, движението са превръща в обединителен център за всички потиснати народности. Скоро в него се включват и македонските власи, като Питу Гули и Митре Влаха, а също така и доблестни гърци като Иван Атанасов. Основната цел на организацията е получаването на автономия за Македония и Одринско, каквато опция дава международното право в лицето на Берлинския договор.
Резюме на книгата:
Караманджуков започва изложението си с увлекателно написан сбит преразказ на историята на Западна Тракия от древността до Възраждането. Много аналитично е представена обстановката в областта по време на зараждането на македоно-одринското днижение. Западна Тракия има особено място между Македония и Одринско. Освен, че свързва тези земи с голямо българско население, тя има една по-различна същност. Ако гледаме езиковия и родов признак, българите /християни и мюсюлмани/ са половината население /другата половина са турци и гърци/, но ако вземем като критерий религиозната принадлежност, мюсюлманите са мнозинство. А османското общество за съжаление е било изградено на основата на религиозното деление, което от своя страна станало причина за недоверчивите и понякога братоубийствени отношения между българите - мюсюлмани и българите - християни в областта. Авторът справедливо посочва: "Наистина, българомохамеданите по кръв, език, по нрави и обичаи, както и по начин на живот са чисти българи и можеха да бъдат твърде полезни за една общобългарска кауза, ала липсата на народно съзнание у тях, пък и религиозните им и политически връзки с турците, създадени от векове и култивирани непрекъснато, ги правеха да се чувстват нещо различно и дори неприязнено настроени спрямо нас българите и към нашето дело". Това дава отпечатък върху съществуването на революционната организация и дейността й в Родопите и Беломорска Тракия. Тук четите са по-малко и са по-малобройни, като се развиват главно работата в местните комитети и куриерската дейност. За по-бавното народностно, просветно и революционно развитие на Западна Тракия играе роля и фактът, че като цяло българското общество и Екзархията полагат повече грижи за Македония, а по-малко за Тракия. И доколкото все пак се обръща внимание на Тракия, то е концентрирано предимно върху Одринска Тракия и доста слабо - към Западна. Освен това, както правилно е цитиран проф.Иширков, в Западна Тракия българското население живеело изключително в селата, но липсвали гъсто населени български градове, които винаги са били естествен културен и политически център за Българското възраждане в Македония и в Одринска Тракия. Градските средища в този край, като Ксанти, Гюмюрджина, Димотика, Ортакьой, били заселени главно с турци и гърци. Независимо от всички неблагоприятни обстоятелства, в Родопите и Беломорието се формира българско национално-освободително движение, съставна част от македоно-одринската организация.
Историята на революционното движение в Западна Тракия има своите светли и мрачни мигове, своите успехи и падения. Благодарение на една спогодба от 1899г. между "централисти" и "върховисти" /старата българска черта да се делим.../, било решено Върховният македоно-одрински комитет в София да придобие контрол върху пункта в Чепеларе и оттам да развива дейност в Ахъ-челебийско. Върховният комитет по-сетне обаче започнал да показва интерес към цяла Западна Тракия, а това родило противоречия в районите, в които имало комитети на Вътрешната организация. (Да обясня накратко - "пунктове" са наричали селища на българска територия, в близост до границата с Турция, в които е организирало и подпомагало преминаването на четите на ВМОРО, на куриери с комитетската поща, на пратки с пари в едната посока и с оръжие в другата.)
Първоначално ръководител на Чепеларския пункт бил младият и отдаден на идеята Вълчо Сарафов - братовчед на Борис Сарафов. Вълчо вече имал организационен опит като ръководител на подобен пункт в Дупница и подел с ентусиазъм работата си през 1899г. Уви, поради егоизъм и корист, се стигнало до ужасното убийство на младия Сарафов - не от чужди, а от свои. Според Караманджуков, Сарафов събрал членски внос в размер на 300 лири, които трябвало да се изпратят в касата на ВМОК, а някой си Георги Кафеджията, уж сподвижник на комитета, извършил юдинското дело - на 10 януари 1901г. убил младия революционер в съня му с кама и откраднал парите.
Следващият водач на пункта в Чепеларе бил старозагорецът Константин Антонов - Сеченката. В памет на покойния Вълчо Сарафов, Сеченката приел името "Вълчо" като свое революционно име. Социалист по убеждение, деспотичен тип с доста авторитарни методи, Антонов скоро се прочул с някои, меко казано, странни действия. По негова заповед и без каквито и да било основания били убити двама комитетски дейци от Устово и един от чепеларските първенци, което пък всяло смут в душите на местните хора. Друго доста противоречиво действие на Антонов било желанието му да наложи волята си и над територии, които били извън обсега на чепеларския революционен пункт и ахъчелебийския край. Така се стигнало до конфликт с дейците на Вътрешната организация, които работели в дедеагачко и гюмюрджинско. Антонов останал в района на Чепеларе и Проглед до 1902г., когато се върнал в Стара Загора, организирал нова дружина в революционния пункт в Хасково и оттам навлязъл в Гюмюрджинско.
Така в неразбории се родили и укрепнали тайните комитети в Беломорска Тракия и Родопите. Цяло чудо е, че при тези неблагоприятни външни и вътрешни фактори, в родопските села се създали и просъществували революционните ядра, които вярно работили за организацията, служили като куриери и водачи на четите, делили от сиромашкия си залък, за да събират пари за общото дело и дори се включили в организирането на Илинденско-Преображенското въстание!
По много задълбочен начин авторът описва структурата на организацията в Родопите и в Беломорието. Компетентният му поглед върху събитията идва и от това, че голяма част от информацията е събрана благодарение на личните му наблюдения при обиколките на селата в Западна Тракия. Представени са следните революционни райони: Ахъчелебийски /Смолянско/, Даръдерски /Златоградско/, Ксантийски, Гюмюрджински, Дедеагачки /там е родният край на Капитан Петко войвода/, както и комитетите в Софлийско и Ортакьойско /Ивайловградско/. Добре описана е и ролята на пунктовете в южна България, от където са минавали връзките на свободната родина и поробените земи - това са пунктовете в Чепеларе, Проглед, Хасково, Любимец.
През лятото на 1901г. Караманджуков организирал една сериозна обиколка из беломорските села. С дружина от 12 души той посетил гюмюрджинските села Дерекьой, Кушланли, Хаджилар, Чадърли, Сачанли, Манастир. Навсякъде били добре приети и заклели нови членове. С края на лятото четата се върнала в село Проглед, където бил един от важните пунктове в Родопите. През ноември същата година Караманджуков започнал повторна експедиция и отново посетил някои селища.
През втората половина на 1902г. гореспоменатият Константин (Вълчо) Антонов тръгнал от Хасково с 10-членна екипирана чета. На 16 август минали р.Арда, а пътят им към гюмюрджинските села Манастир и Сачанли бил през източнородопските селища Попово, Дутли и Аврен. Спрете за малко! Прочетохте ли? Споменава се село Дутли, а това всъщност е нашето Черничево!
Черничево в редиците на ТМОРО:
"Нашето изложение за Гюмюрджинско, казва Христо Караманджуков, не би било пълно, ако не кажемъ нѣколко думи за с.с. Авренъ и Дутли (Дунята), наистина, административно числящи се към Кушукавашка околия, но въ духовнопросветно и революционно отношение, повече минаваха към Гюмюрджинска околия. Участието на тия села въ общобългарското дѣло за освобождение, особено в революционните борби, бе явен риск за тѣх, защото това сѫ, може би, единственитѣ български села по българскитѣ земи, изобщо, обградени с големи пластове турски и българомохамедански маси, които всѣки мигъ можеха да ги задушатъ, или затриятъ, без да усѣти това даже и Господъ. Но духътъ е страшно нѣщо. За неговия стремежъ нѣма прегради."
"...Видни деятели от това село бѣха: Петко Милчевъ, Киро Гиневъ, Гиню Костовъ Гинювски, Никола п.Стояновъ, Георги Младеновъ, Гого Киревъ. Въ Дутли парично най-вече помагаше учителѣт Кръстю Балабановъ, емигрантъ отъ България. Мнозина будни и заслужили хора отъ това село и отъ с. Авренъ бидоха избити презъ време на турскитѣ жестокости извършени презъ 1913 год. при Гюмюрджинската турска република."
"...Видни деятели от това село бѣха: Петко Милчевъ, Киро Гиневъ, Гиню Костовъ Гинювски, Никола п.Стояновъ, Георги Младеновъ, Гого Киревъ. Въ Дутли парично най-вече помагаше учителѣт Кръстю Балабановъ, емигрантъ отъ България. Мнозина будни и заслужили хора отъ това село и отъ с. Авренъ бидоха избити презъ време на турскитѣ жестокости извършени презъ 1913 год. при Гюмюрджинската турска република."
За Черничево е казано това! "Духът е голямо нещо. За неговия стремеж няма прегради."
-----------------------------------------------
Използван източник: "Западнотракийските българи в своето културно-историческо минало, с особен поглед към тяхното политико-революционно движение", издание на Тракийския Върховен Изпълнителен Комитет, София, печатница Б.А.Кожухаров, 1934.
-----------------------------------------------
Пълният текст на спомените на Христо Караманджуков "Родопа през Илинденско-Преображенското въстание" може да прочетете онлайн в двата сайта "Книги за Македония": www.promacedonia.org и www.kroraina.com .
Абонамент за:
Публикации (Atom)
LinkWithin
