"Народностенъ ликъ на Западна Тракия" от Георги Попаянов (част 4 - последна)

автор: Georgi Stankov

С тази публикация свършвам сбития преразказ на книгата на Георги Попаянов.
Направих малка промяна: предишните 3 текста няма да бъдат обозначени с етикет "Книги" и "История - османско иго", а само тази последна публикация. Основанието: така или иначе, преразказва се една и съща книга.

Вместо това, тук поставям препратки към първите три части.

Освен това, напомням, че разделението на 4 части е мое виждане, а не авторово. Направих го по две причини: първо - текстът е твърде голям, за да се побере в една статия и второ - поради липсата на време, ми беше по-удобно да чета книгата на части и да ви я представям така.

Ксерокопие на заглавката, оригиналът е в
Народна библиотека "Иван Вазов" - Пловдив

Първите три части:

Част 1 - УСЯДАНЕ НА БЪЛГАРСКОТО НАСЕЛЕНИЕ В РАЙОНА

Част 2 - ЕТНОГРАФСКИ БЕЛЕЖКИ

Част 3 - МИГРАЦИИ И ПРЕСЕЛЕНИЯ


--------

Резюме:

Част 4 - Преселения към други краища, Възраждане, статистики

***
Авторът посочва, че сред най-старите села в Гюмюрджинска околия са Сачанли, Монастир, Дуня, Аврен, Юглук. От тях са тръгнали и много заселници на по-нови села в Беломорието.

Например: според стари предания, село Калайджидере /Калъчдере/ е заселено 300 години преди написването на книгата от селяни от следните селища: Аврен, Дуня, Монастир, Дуган Хисар и Голям Дервент.

По-нататък се среща по-подробна информация: от Дуня преселници е имало в Калайджидере /вече споменато по-горе/, Чадърли, Еникьой, Портолаго.

***
Попаянов посочва, че старите планински села в Западна Тракия първи започвали борбата за църковна независимост. Това са селата Габрово, Еникьой /в Ксантийско/, Аврен, Дуня и Юглук /Гюмюрджинско/ и Дуган Хисар, Пишман, Янурен, Дервен и др. в Дедеагачко и Софлийско.

[моя вметка: историята за това как черничевци се отделели от Вселенската патриаршия и преминали към Българската екзархия е много интересна. В момента а проучвам и ще бъде разгледана в отделна статия.]

***
Според една таблица, приложена в книгата, българите - християни, принадлежащи към Екзархията в Западна Тракия са общо 93 146 души.

От тях в: Ксантийска околия: 5880
Гюмюрджинска: 28250
Дедеагачка: 22860
Софлийска: 9060
Димотишка: 22326

Значителната част от тях са се изселили от Беломорието по време на гръцката окупация след Първата световна война.


*************
Допълнение:
Ако искате да се ориентирате по-добре в обстановката, описана в книгата, разгледайте тази ценна австро-унгарска карта на Гюмюрджинско и Ксантийско.

Част от землището на Черничево - в защитена зона от Натура 2000

автор: Georgi Stankov


Бяла река е първата обявена зона от екологичната мрежа "НАТУРА 2000" в Източните Родопи. Площта на защитената местност е над 446 хиляди декара. В нея са включени землища от общините Крумовград и Ивайловград. Бяла река извира в землището на Черничево.
На територията на "Бяла река" се наблюдават два от деветте установени у нас ограничени видове птици, които са характерни за средиземноморската зона - големият маслинов присмехулник и белочелата сврачка.

В новата зона ще се опазват и поддържат местообитания на защитени и застрашени от изчезване видове птици, като тези находища на видовете са едни от малкото у нас и единствените в Източните Родопи. В района на Бяла река има хабитати на черна каня, морски орел, египетски, белоглав и черен лешояд, царски орел, белогърб кълвач.

Съгласно новото еко-законодателство, в границите на защитената зона няма да може да се залесяват съществуващите ливади и пасища, както и да се превръщат в обработваеми земи и трайни насаждения. Сред забраните е и ограничението да се извършва корекция на речните корита извън населените места, както и отводняването и пресушаването на разливи и други влажни зони.

"Народностенъ ликъ на Западна Тракия" от Георги Попаянов /част 3/

автор: Georgi Stankov

Резюме на книгата:

Част 3

Миграции и преселения


Причините, поради които хората се местят от едно място на друго, са най-разнообразни. Попаянов не разглежда всички социални, културни и най-вече икономически фактори, които са предизвикали миграционните процеси в Западна Тракия. В обсега на неговия интерес попадат най-вече събитията, които са се случили в епохата, когато значителното мнозинство от българите в Източните Родопи и Беломорска Тракия приемат господстващата в Османската империя религия ислям. За него те са основен обект на изследване по една главна причина - разпространението на мюсюлманството води до разделянето на българското население на две религиозни групи, което в крайна сметка се отразява негативно на българската нация, защото въпреки общия език, песни и редица семейни обичаи /например на много места "ахряне" и "кауре" по еднакъв начин са солели новородените деца, за разлика от турците/, двете общности в политическо отношение имали противостоящи позиции. [моя вметка: авторът е прав. По-рано това е отбелязал и летописецът на революционното движение в Родопа Христо Караманджуков, когото представих преди в отделна статия.]

Хипотезата на Попаянов е, че в определени райони новата религия се е наложила с репресии, което е принудило част от жителите да напуснат и да се преселят на друго място. Някои от тях след време се връщали по родните си места, където били земите им. Избягалите българи - християни, идвайки отново в родните си села, се заселили в отделни махали. Като пример за села, в които християните се обособили в отделни села или махали, авторът посочва селищата Габрово и Ени-кьой /Ксантийско/, Аврен, Дуня и Юглук /Гюмурджинско/, Кутруджа /Софлийско/... Дадени са интересни примери за роднинските връзки на християни с мюсюлмански села. Посочено е, че християнските родове Хълчеви, Каханови и Апостолови от Еникьой пазят спомена за техни роднини в близкото мюсюлманско село Есьорен. [моя вметка: между другото, изглежда, че в Есьорен /или Исьорен/ са приели исляма по-късно от други села, защото има народна песен "Исьорци са се прочули", която описва именно този процес... ]

Що се отнася конкретно за Черничево /Дунята/, Попаянов смята, че тук се част от жителите са напуснали селото и след време са се върнали, заселвайки отделни махали:

"Интересенъ е фактътъ, че въ с. Дуня една от махалитѣ, наречена К и р ч о в а, носи името на потурчения братъ, а другата Г и н о в а - името на брата-християнинъ. Заключението, което може да се направи отъ този фактъ е, че спасилитѣ се от потурчване българи отъ това село, следъ като минала бурята, отново се завърнали въ него и заселили отделна махала.

[моя вметка: Информацията на автора, почерпена на място, е достоверна. Действително, в Черничево има "Кирчова махала", жителите на която са българи мюсюлмани. Името на махалата е "Кирчова" от векове, откак е заселена... Киро или Кирчо, е лично мъжко име, много разпространено сред християните в района! А поне според мен - и безспорно доказателство за общия ни корен.]

---------------------------
Използван източник: „Народностенъ ликъ на Западна Тракия”, П.Аянов, Г., издава Културно-благотворително дружество „Тракия” – Бургас, 1942.
--------------------------
Забележка:
Правописът на цитатите е съобразен с оригинала на публикацията.

"Народностенъ ликъ на Западна Тракия" от Георги Попаянов /част 2/

автор: Georgi Stankov

Резюме на книгата:
Част 2

ЕТНОГРАФСКИ БЕЛЕЖКИ

Попаянов смята, че независимо от някои регионални особености, понякога дори между съседни села, като общ принцип говорът на българите в Западна Тракия /християни и мюсюлмани/ е близък до говорите в Странджанско и Югоизточна Македония.

"Общо явление е, напримѣръ, употрѣбата на пълния членъ за м. родъ, редукцията на твърдите съгласни, омекченото произношение на нѣкои съгласни, ударението на първия слогъ, изхвърляне на нѣкои съгласви въ началото или средата на нѣкои думи и т.н. Почти повсевмѣстна е употрѣбата въ всички западно-тракийски села и старинната форма на относителното мѣстоимение: Кутри, Кутра, Кутро или Кътри, Кътра, Кътро, както напримѣръ въ с.Дервентъ, Дедеагачско."

Авторът регистрира и още една важна тенденция: в народните песни на някои по-стари села, като Дуган-Хисар, Пишман, Каяджик, Крушево, Ени-кьой и др., се срещат старинни падежни форми, които в говорния език са отпаднали. Цитирани са и някои старинни думи, като например "сламокъ" от с.Дуня, но за съжаление без да е посочено значението й. Наред с общите принципи, посочени са и отделни различия в говорите - например бъдеще време в Ксантийско и Гюмюрджинско се образува с ше, ще и ша, но в Дервент, Дедеагачко се образува с ке и ки, а в Юглюк /Дарец/ - със за/например "за ида"./

По подобен начин, в облеклото има общи прилики, както и някои регионални отлики. При това, различието е главно в наименованията на дрехите и понякога в основния цвят, а не толкова в кройките и моделите.

"Характерната родопска престилка, с разноцвѣтни квадратчета, се срѣща не само в ксантийските села, но и въ Гюмурджинско, само че тук е по-тѣсна и не загръща тѣлото до кръста, както родопската - в Ахъчелебийско.
Интересно е да отбележимъ, че при пъленъ трауръ в ксантийскитѣ села, престилката е украсена само отъ черни и бели квадратчета, а не разноцвѣтна."

Разнообразни са и имената на женската връхна премяна. Най-разпространената женска е прочутата сая, сеге или саинка... В Дуня се нарича сагя, а в съседното Аврен кункя. Ръченикът в Аврен се нарича тестемел, а у момите - стунка. В Дуня обаче терминът ръченик се замества от дюлбен или мрежа... Наръкавниците в Аврен се наричали сукна. В Сачанли ръченикът пък се нарича кърпа... С много имена се означава все един и същи обект. Изводът:

"Изобщо, въпрѣки известно разнообразие, което се срѣща въ селата на всички околии въ Западна Тракия по отношение на мѫжкото и женското облѣкло, най-характернитѣ негови елементи в бѣлия грижъ и рѫченикъ, се срещат на всѣкѫде и тъмъ кѫдето, подъ чуждо влияние, тѣ сѫ замѣнили името и цвѣта си, споменитѣ за тѣхъ не са изчезнали."

Запазени спомени за носенето на бели дрехи в миналото авторът е открил в Сачанли, Монастир, Дуган-Хисар, Пишман, Аврен, Дуня... По времето, когато Попаянов е събирал информация, мъжкото облекло се отличавало с тъмновишнев пояс и черни потури, широко спуснати под коленете върху бели калци, привързани с дизлици. Остава да гадаем какви са били причините за замяната на белия цвят, толкова характерен за волните славяни - дали влияние на турските тъмни облекла, или забрана за използване на светли и ярки цветове от неверниците.

/следва/

--------------------------
Използван източник: „Народностенъ ликъ на Западна Тракия”, П.Аянов, Г., издание на Културно-благотворително дружество „Тракия” – Бургас, 1942.
--------------------------
Забележка: Правописът на цитатите е съобразен с оригинала на публикацията.

"Народностенъ ликъ на Западна Тракия" от Георги Попаянов /част 1/

автор: Georgi Stankov

Георги Попаянов е сред най-известните изследователи на тракийските българи. Завършил история и география в Софийския университет, той има за своя мисия да проучи и съхрани за поколенията етнографските особености на българите от Одринска Тракия. Затова и посвещава почти всички свои произведения на Източна Тракия, откъдето произлиза родът му. Има обаче една книжка, която Попаянов е написал за западнотракийските българи - "Народностенъ ликъ на Западна Тракия", издадена в 1942 година в гр.Бургас. Тя е ценна за нас не само като богат по съдържание етнографски труд, но и защото в нея се говори за село Черничево. Авторът е използвал краткия исторически период, през който Тракия отново е била в българските предели (1941-44г.) и лично посетил доста селища в Беломорието и Южните Родопи.

По-долу следва преразказ на изложението в книгата, с дадени по-интересни цитати. Разделянето на части и именуването им е по моя преценка, с оглед побирането на текста в блога.


Резюме на книгата:

ЧАСТ 1

УСЯДАНЕ НА БЪЛГАРСКОТО НАСЕЛЕНИЕ В РАЙОНА

Разказът започва с първите заселвания на славяните от българската езикова група в земите на Беломорска Тракия през 7в. и коренната промяна в демографския статус на населението. Напомня се, че с формирането на средновековната българска народност, това население имало ясно изразено българско самосъзнание и според летописеца Георги Акрополит, съзнателно воювало на страната на България в българо-византийските войни. Споменава се и Момчил юнак, който според Йоан Кантакузин е българин. В средата на 14в. Беломорието било в състояние, което днес можем да опишем като „хуманитарна катастрофа”, благодарение на нашествието на прииждащите османци. Те заробвали местните жители и грабели имуществото им. Цитиран е хронистът Никифор Григора, според който "в Тракия селяни не останали, че рядко можело да се видят тук там волове и орачи". Дори сто години по-късно бургундският рицар Бертрандон де ла Брокиер отчел, че голяма част от този край била твърде обезлюдена и опустошена поради гръцко-турските войни. Много от оцелелите в битките и разоренията българи се оттеглили главно в планините, но и долу в равнината останали българи. Там обаче постепенно започнали да се заселват колонисти от всевъзможни тюркски племена. След време българите отново започнали да се заселват масово в Беломорието, в своите стари поселища, или пък да образуват нови. Причината била, че трябвали работници за бейските чифлици или пък дервентджии за охрана на пътищата от безчетните райзбойници - хайти.
Сред старите български християнски поселища, които оцелели при нашествието и от които са тръгнали заселници към други места, са посочени Юглюк /Дарец/, Попово, Сачанли, Дуган-Хисар, Пишман, Тахтаджик, Аврен /със старо българско име Бели пран/ и Дутли /със старо българско име Дуня/. Прави впечатление, че авторът е добре запознат с Черничево, защото дава официалното име през османската епоха - Дутли, но веднага споменава и истинското древно име на селото. Като стари поселища на българи мюсюлмани са посочени Есорен /Исьорен, наричано от местните жители Брещене/, Сърнач, Кирково, Мунджонос, Чакалово, Сениково, Горно и Долно Капиново, Яново, Хебилево, Сандовица и много други. Интересното е, че много от тези села са запазили българските си имена.
За стария произход на всички тези поселища авторът съди най-напред по говора и носиите на жителите. Убедително доказателство, че селата отдавна са заселени в тия земи е и богатата топонимия, която е с български произход. Някои местности около мюсюлманските села дори носят чисто християнски характер, може би поради спомен за наличието на останки от прастари параклиси или оброчища. За село Черничево, за което е отбелязано, че е със смесено по религия население, е писано следното:
"Около с. Дуня (Дутли) - Гюмурджинско: Кошаритѣ, Ушитѣ, Габера, Михова махала, Старо гробе, Хухлювица, Денина нива, Семковица, Черквището, Дългитѣ ели, Вълкова плѣвня, Калцето, Голѣмата рѣка, Свети Илия и др."
За съседното село Аврен /в турската епоха Аквиран, а със старо българско име Бели пран/, което също е със смесено българско християнско и българско мюсюлманско население, са регистрирани следните обекти:
"Около Авренъ, Гюмурджинско: Попова чука, Костовица, Конкавица, Кълвачътъ, Сандово бърдо, Тумбата, Маринъ юртъ, Братаница, Караджова воденица, Габерово, Стояновъ врисъ (изворъ), Гробщата, Голо бърдо, Храставица, Лозята, Танюва чука, Костови пожари, Ливадата, Лѣската, Върбата, Св. Атанасъ, Св. Костадинъ, Св. Илия, Еленка, Гьорговица, Българско гробе, Кузова рѣка, Коритата, Езерата и мн. др."
Според Попаянов, богатата българска по произход топонимия на селата в Родопите и Беломорието говори, че това са стари поселища, които отдавна са се установили в тези краища. Като последно доказателство авторът посочва стари приказки сред жителите на селата Габрово и Ени-кьой, Ксантийско, за някогашни нападения от "турци - каталанци", които биели "по уши и глава" и дето минели "кръвь се лѣе, мозъкъ пръщи"... Каталаните били испански наемници, наети от Византия през 14 век, за да спрат турските разбойнически дружини, но когато тя престанала да им плаща, те минали на турска страна и започнали да грабят плячка. Авторът прави аналогия с подобни стари предания от Странджанския край, който той познава много задълбочено. Заключението на Попаянов е, че очевидно предаването на тия спомени от поколение на поколение може да се обясни само с вековното и непрекъснато обитаване на българите в този край.
Ето защо в заключение видният български етнограф заявява убедено: "Южнородопската область, даже и въ най-размирнитѣ години на робство, не е била никога съвършено обезбългарявана."

/следва/

---------------------------
Използван източник: „Народностенъ ликъ на Западна Тракия”, П.Аянов, Г., издава Културно-благотворително дружество „Тракия” – Бургас, 1942.
--------------------------
Забележка:
Правописът на цитатите е съобразен с оригинала на публикацията.