Георги Попаянов е сред най-известните изследователи на тракийските българи. Завършил история и география в Софийския университет, той има за своя мисия да проучи и съхрани за поколенията етнографските особености на българите от Одринска Тракия. Затова и посвещава почти всички свои произведения на Източна Тракия, откъдето произлиза родът му. Има обаче една книжка, която Попаянов е написал за западнотракийските българи - "Народностенъ ликъ на Западна Тракия", издадена в 1942 година в гр.Бургас. Тя е ценна за нас не само като богат по съдържание етнографски труд, но и защото в нея се говори за село Черничево. Авторът е използвал краткия исторически период, през който Тракия отново е била в българските предели (1941-44г.) и лично посетил доста селища в Беломорието и Южните Родопи.
По-долу следва преразказ на изложението в книгата, с дадени по-интересни цитати. Разделянето на части и именуването им е по моя преценка, с оглед побирането на текста в блога.
Резюме на книгата:
ЧАСТ 1
УСЯДАНЕ НА БЪЛГАРСКОТО НАСЕЛЕНИЕ В РАЙОНА
Разказът започва с първите заселвания на славяните от българската езикова група в земите на Беломорска Тракия през 7в. и коренната промяна в демографския статус на населението. Напомня се, че с формирането на средновековната българска народност, това население имало ясно изразено българско самосъзнание и според летописеца Георги Акрополит, съзнателно воювало на страната на България в българо-византийските войни. Споменава се и Момчил юнак, който според Йоан Кантакузин е българин. В средата на 14в. Беломорието било в състояние, което днес можем да опишем като „хуманитарна катастрофа”, благодарение на нашествието на прииждащите османци. Те заробвали местните жители и грабели имуществото им. Цитиран е хронистът Никифор Григора, според който "в Тракия селяни не останали, че рядко можело да се видят тук там волове и орачи". Дори сто години по-късно бургундският рицар Бертрандон де ла Брокиер отчел, че голяма част от този край била твърде обезлюдена и опустошена поради гръцко-турските войни. Много от оцелелите в битките и разоренията българи се оттеглили главно в планините, но и долу в равнината останали българи. Там обаче постепенно започнали да се заселват колонисти от всевъзможни тюркски племена. След време българите отново започнали да се заселват масово в Беломорието, в своите стари поселища, или пък да образуват нови. Причината била, че трябвали работници за бейските чифлици или пък дервентджии за охрана на пътищата от безчетните райзбойници - хайти.
Сред старите български християнски поселища, които оцелели при нашествието и от които са тръгнали заселници към други места, са посочени Юглюк /Дарец/, Попово, Сачанли, Дуган-Хисар, Пишман, Тахтаджик, Аврен /със старо българско име Бели пран/ и Дутли /със старо българско име Дуня/. Прави впечатление, че авторът е добре запознат с Черничево, защото дава официалното име през османската епоха - Дутли, но веднага споменава и истинското древно име на селото. Като стари поселища на българи мюсюлмани са посочени Есорен /Исьорен, наричано от местните жители Брещене/, Сърнач, Кирково, Мунджонос, Чакалово, Сениково, Горно и Долно Капиново, Яново, Хебилево, Сандовица и много други. Интересното е, че много от тези села са запазили българските си имена.
За стария произход на всички тези поселища авторът съди най-напред по говора и носиите на жителите. Убедително доказателство, че селата отдавна са заселени в тия земи е и богатата топонимия, която е с български произход. Някои местности около мюсюлманските села дори носят чисто християнски характер, може би поради спомен за наличието на останки от прастари параклиси или оброчища. За село Черничево, за което е отбелязано, че е със смесено по религия население, е писано следното:
"Около с. Дуня (Дутли) - Гюмурджинско: Кошаритѣ, Ушитѣ, Габера, Михова махала, Старо гробе, Хухлювица, Денина нива, Семковица, Черквището, Дългитѣ ели, Вълкова плѣвня, Калцето, Голѣмата рѣка, Свети Илия и др."
За съседното село Аврен /в турската епоха Аквиран, а със старо българско име Бели пран/, което също е със смесено българско християнско и българско мюсюлманско население, са регистрирани следните обекти:
"Около Авренъ, Гюмурджинско: Попова чука, Костовица, Конкавица, Кълвачътъ, Сандово бърдо, Тумбата, Маринъ юртъ, Братаница, Караджова воденица, Габерово, Стояновъ врисъ (изворъ), Гробщата, Голо бърдо, Храставица, Лозята, Танюва чука, Костови пожари, Ливадата, Лѣската, Върбата, Св. Атанасъ, Св. Костадинъ, Св. Илия, Еленка, Гьорговица, Българско гробе, Кузова рѣка, Коритата, Езерата и мн. др."
Според Попаянов, богатата българска по произход топонимия на селата в Родопите и Беломорието говори, че това са стари поселища, които отдавна са се установили в тези краища. Като последно доказателство авторът посочва стари приказки сред жителите на селата Габрово и Ени-кьой, Ксантийско, за някогашни нападения от "турци - каталанци", които биели "по уши и глава" и дето минели "кръвь се лѣе, мозъкъ пръщи"... Каталаните били испански наемници, наети от Византия през 14 век, за да спрат турските разбойнически дружини, но когато тя престанала да им плаща, те минали на турска страна и започнали да грабят плячка. Авторът прави аналогия с подобни стари предания от Странджанския край, който той познава много задълбочено. Заключението на Попаянов е, че очевидно предаването на тия спомени от поколение на поколение може да се обясни само с вековното и непрекъснато обитаване на българите в този край.
Ето защо в заключение видният български етнограф заявява убедено: "Южнородопската область, даже и въ най-размирнитѣ години на робство, не е била никога съвършено обезбългарявана."
УСЯДАНЕ НА БЪЛГАРСКОТО НАСЕЛЕНИЕ В РАЙОНА
Разказът започва с първите заселвания на славяните от българската езикова група в земите на Беломорска Тракия през 7в. и коренната промяна в демографския статус на населението. Напомня се, че с формирането на средновековната българска народност, това население имало ясно изразено българско самосъзнание и според летописеца Георги Акрополит, съзнателно воювало на страната на България в българо-византийските войни. Споменава се и Момчил юнак, който според Йоан Кантакузин е българин. В средата на 14в. Беломорието било в състояние, което днес можем да опишем като „хуманитарна катастрофа”, благодарение на нашествието на прииждащите османци. Те заробвали местните жители и грабели имуществото им. Цитиран е хронистът Никифор Григора, според който "в Тракия селяни не останали, че рядко можело да се видят тук там волове и орачи". Дори сто години по-късно бургундският рицар Бертрандон де ла Брокиер отчел, че голяма част от този край била твърде обезлюдена и опустошена поради гръцко-турските войни. Много от оцелелите в битките и разоренията българи се оттеглили главно в планините, но и долу в равнината останали българи. Там обаче постепенно започнали да се заселват колонисти от всевъзможни тюркски племена. След време българите отново започнали да се заселват масово в Беломорието, в своите стари поселища, или пък да образуват нови. Причината била, че трябвали работници за бейските чифлици или пък дервентджии за охрана на пътищата от безчетните райзбойници - хайти.
Сред старите български християнски поселища, които оцелели при нашествието и от които са тръгнали заселници към други места, са посочени Юглюк /Дарец/, Попово, Сачанли, Дуган-Хисар, Пишман, Тахтаджик, Аврен /със старо българско име Бели пран/ и Дутли /със старо българско име Дуня/. Прави впечатление, че авторът е добре запознат с Черничево, защото дава официалното име през османската епоха - Дутли, но веднага споменава и истинското древно име на селото. Като стари поселища на българи мюсюлмани са посочени Есорен /Исьорен, наричано от местните жители Брещене/, Сърнач, Кирково, Мунджонос, Чакалово, Сениково, Горно и Долно Капиново, Яново, Хебилево, Сандовица и много други. Интересното е, че много от тези села са запазили българските си имена.
За стария произход на всички тези поселища авторът съди най-напред по говора и носиите на жителите. Убедително доказателство, че селата отдавна са заселени в тия земи е и богатата топонимия, която е с български произход. Някои местности около мюсюлманските села дори носят чисто християнски характер, може би поради спомен за наличието на останки от прастари параклиси или оброчища. За село Черничево, за което е отбелязано, че е със смесено по религия население, е писано следното:
"Около с. Дуня (Дутли) - Гюмурджинско: Кошаритѣ, Ушитѣ, Габера, Михова махала, Старо гробе, Хухлювица, Денина нива, Семковица, Черквището, Дългитѣ ели, Вълкова плѣвня, Калцето, Голѣмата рѣка, Свети Илия и др."
За съседното село Аврен /в турската епоха Аквиран, а със старо българско име Бели пран/, което също е със смесено българско християнско и българско мюсюлманско население, са регистрирани следните обекти:
"Около Авренъ, Гюмурджинско: Попова чука, Костовица, Конкавица, Кълвачътъ, Сандово бърдо, Тумбата, Маринъ юртъ, Братаница, Караджова воденица, Габерово, Стояновъ врисъ (изворъ), Гробщата, Голо бърдо, Храставица, Лозята, Танюва чука, Костови пожари, Ливадата, Лѣската, Върбата, Св. Атанасъ, Св. Костадинъ, Св. Илия, Еленка, Гьорговица, Българско гробе, Кузова рѣка, Коритата, Езерата и мн. др."
Според Попаянов, богатата българска по произход топонимия на селата в Родопите и Беломорието говори, че това са стари поселища, които отдавна са се установили в тези краища. Като последно доказателство авторът посочва стари приказки сред жителите на селата Габрово и Ени-кьой, Ксантийско, за някогашни нападения от "турци - каталанци", които биели "по уши и глава" и дето минели "кръвь се лѣе, мозъкъ пръщи"... Каталаните били испански наемници, наети от Византия през 14 век, за да спрат турските разбойнически дружини, но когато тя престанала да им плаща, те минали на турска страна и започнали да грабят плячка. Авторът прави аналогия с подобни стари предания от Странджанския край, който той познава много задълбочено. Заключението на Попаянов е, че очевидно предаването на тия спомени от поколение на поколение може да се обясни само с вековното и непрекъснато обитаване на българите в този край.
Ето защо в заключение видният български етнограф заявява убедено: "Южнородопската область, даже и въ най-размирнитѣ години на робство, не е била никога съвършено обезбългарявана."
/следва/
---------------------------
Използван източник: „Народностенъ ликъ на Западна Тракия”, П.Аянов, Г., издава Културно-благотворително дружество „Тракия” – Бургас, 1942.
--------------------------
Забележка:
Правописът на цитатите е съобразен с оригинала на публикацията.
Няма коментари:
Публикуване на коментар