Отзиви за статията в списание "Родопи"

автор: Georgi Stankov

Излизането на първата статия за Черничево в специализирано издание от двайсетина години насам породи вълна от положителни реакции. 

Първо, редакцията на списание "Родопи" хареса материала и в лицето на заместник главния редактор доц.Гиневски ни отправи покана да продължим да публикуваме на страниците на списанието. 

Второ, научната общественост отново прояви интерес към Черничево. Д-р Георги Митринов, старши научен сътрудник в Института по български език на БАН, ни изпрати два прекрасни текста. Първият разглежда развитието на краеведството в контекста на информационното интернет общество и се спира на нашия блог като илюстрация на тази тенденция. Вторият текст има много висока (според мен) научна стойност, защото разглежда черничевския говор на фона на останалите наречия в Родопите.

Трето, аудиторията на списание "Родопи",  съставена от любознателни и културни люде (например екипът на Окръжната библиотека в гр.Кърджали), изрази задоволството си от появата на статия за селото в периодичния печат. Успокоява ни фактът, че има кой да чете графоманските ни усилия  :)

---------------- 

Благодарим на г-н Митринов, че написа статията във връзка с Черничево и блога "Черничево" като носител на "модерното краеведство". Тя беше публикувана първо в блога "Георги Митринов", където има сбирка от различни статии на учения. Следва линк към текста:

За блог "Черничево" или за новите измерения на краеведството, любовта към родния край и още нещо 

Следва: втората статия на г-н Митринов, посветена на една особеност на  черничевския диалект - членуването на съществителните и прилагателните думи!

Представяне на Черничево в списание "Родопи"

автор: Georgi Stankov

Статията "Въведение в Черничево" (сп."Родопи" бр.3-4/2010г.) стана първата публикация за село Черничево, публикувана в специализирано издание през последните 20 години. Авторът съм аз.

Няма да преразказвам статията - тя е синтез на много от нещата, за които в блога съм писал "на парче". За интересуващите се: списанието би трябвало да е в наличност в библиотеките на Смолян, Кърджали и Пловдив, както и в Народната библиотека в София. 

----------------------------

По-долу ще направя опит да разгледам появата на цитираната статия в контекста на развитието на българското общество, на краезнанието и на дуневедството* през последните две десетилетия. 

Черничево дълги години отсъстваше от страниците на специализираната краеведска литература. За това имаше обективни причини. Без да изчерпвам всички възможни, ще посоча три: 1) спирането на списание на "Родопи" с главен редактор Николай Хайтов; 2) значителното отслабване на публичния интерес към краезнанието като последица от разместването на социалните, културните и икономическите пластове в нашето общество; 3) недостатъчната предприемчивост сред потомците на черничевци за съхраняване на паметта на селото и за представянето му пред академичните среди и пред широката общественост. 

Бавно и трудно, но устойчиво, през последните три - четири години започна положителна промяна. 

Първо, в Смолян започна издаването на списание "Родопи", което дава заявка да продължи традициите на старото, хайтовото списание. Вярно, засега заявката е по-голяма от резултата, но началото е положено. Списанието е съвместно издание на Смолянския филиал на Варненския свободен университет и на Областната управа на Смолянска област. На страниците му намират място проучвания на уважавани изследователи: доц. Христо Гиневски, д-р Румен Ковачев от Ориенталския отдел на Националната библиотека, езиковедът доц. Георги Митринов от Института по български език на БАН и други.

Второ, в обществото се увеличи интересът към различни теми от историята на българските земи и народност. Макар и маргинализирано в сериозните медии, краезнанието надига глава чрез алтернативните медии. Блогове, форуми и групи във Фейсбук бележат тази промяна. Имам лични наблюдения върху този процес и ще ги обобщя така: има хора, и то млади, в творческа възраст, за които връзката с родовото минало е важна и които си казват "Ако чакаме животът в България да се подобри, да нямаме никакви грижи и тогава да си направим родословните дървета, да се съберем на родови срещи и да напишем нещо за родните си села, може и да не доживеем такова време. По-добре да започнем още сега!" 

Трето, започнахме да се учим и на социално предприемчество. Може би преходът от епохата на соца, когато всичко беше осигурено, подредено и предвидимо, беше притъпило изобретателния черничевски дух. Черничевските потомци се окопитиха и адаптираха към усповията на XXIв. Търсят и намират начини, а с труд и постоянство резултатите идват.

---------------------
дуневедство - новоизкована дума, с която ще маркираме всички дейности по събирането, систематизирането, запазването и разпространяването на информация за Черничево.

Георги Дренски: Спомен за Черничево

Днес Георги Дренски живее в Англия, но преди повече от 20 години съдбата го срещнала с Черничево. Като всеки човек, който се е докоснал до нашия родопски край, той отнесъл със себе си чудни детски спомени за селото и хората. Ето какво разказа Георги за читателите на блога:


Живях там със семейството ми в периода 87-90 година. Родителите ми работеха като медици в местната болница. Идваха хора от околните села. Майка ми беше зъболекар и беше вечно затрупана от пациенти. Баща ми беше доктор.

Беше сладък комунизъм, човече. Имахме прости детски мечти, телевизията почваше късно следобяд. Като нямаше телевизия - четях книги... много книги. В училището бяхме 10 деца в класа и всички ни държаха изкъсо. В първите години имахме само 1 учител - даскал Манолов. Бивш старшина... Такива му бяха и методите, де... като на военен. Имаше яка дрянова пръчка... Не помня вече в чия глава я потроши, но училищният майстор му направи нова - изработена на струг, изрисувана педантично с пирограф и заострена на върха. Имахме следобеден режим, за който даскала следеше стриктно. От 2 до 4 след училище нямахме работа навън... Учителският блок знаеш е срещу здравната служба... нямаше мърдане. А са те видели да се шляеш следобяда - на другия ден си на дъската да даваш обяснения... Нямаше тън мън... Ходеше се под строй в столовата, в голямото междучасие се строявахме във фоайето, пеехме песни, класът с най-чиста и подредена стая получаваше знаменце... Училището имаше овощна градина, работилница, столова и място за животни зад столовата... мисля че хранеха прасета с отпадъците от храната...Караха ни да правиме суровачки... такива, народни, с пуканки, ошав, вълна... не от ония боклуци със станиол по тях, дето продаваха на битаците...

Лятото имахме норматив - да береш билки... мисля, че шипки беряхме... Аз отделно се напъвах да бера дни розови цветчета... мисля, че слез му викаха... Сушен чинеше баснословните 33 лева за кило суха билка... Цяло лято се напъвах по ливадите... изкарах 27 лева от туй нещо... 3-4 клас хлапе съм бил...

Помня всичките ми суъченици... поименно. Някои вече ги издирих тук... Помня всяка пътека, всички сокаци, както им викаха, училището, младежкия дом , кметството, стопанските дворове, поляните с дивите череши, новия тогава асфалт по пътя за село Благун, военния и учителския блок, детската градина, заставата, язовира, стадиона насред селото, пансиона за деца на центъра и двора му с лъвовете, загледани някъде в далечината... Не слизах от колелото, което дядо ми ми беше купил. Колко съм падал с това колело... Коленете ми бяха вечно обелени... Лятото правехме какво ли не - играехме футбол на игрището, ходехме на риба, правехме си лъкове, майсторяхме едно скривалище в храстите над бунището близо до учителския блок... Ходил съм да нижа тютюн... ей така, от любопитство. Беше ми интересно... Всичките ми спомени от това време са така живи в главата ми... сякаш е било вчера. А откак се преместих в града, животът почна да тече бързо... нямаше време да се загледам в нещо... всичко ставаше набързо, претупано, без старание. И затова често си мисля за времето в това малко село... какво беше, какво е станало с хората, как изглежда всичко сега... Иска ми се да ида, но и ме е страх... Страх ме е, че няма да видя една позната физиономия... страх ме е, че нищо от това, което помня, не е същото... Не бяхме войници, но дисциплината беше войнишка... такъв беше и надписа на входа на селото... Тук всяка къща е застава и всеки жител граничар.

След 3 години живот в това село, нашите най-накрая се решиха и на второ дете. Голяма работа беше. Много се радвах тогава.

Снимки имам в училищния двор със Жанчето Куршумова, която също поканих в групата и с някои съученици от училищни тържества...Черно бели , но са ми в България. Като се прибера ще ги потърся... А случки - колкото искаш, бях хлапак и само бели правехме... Сещам се веднъж със сина на горския - Алек се казва момчето и е брат на Жана- излезнали сме зимата... валяха страшни снегове там... и скитахме около старите казани - по пътя за заставата някъде се падаха. Хората бяха изкопали няколко големи ями, които се пълнеха с вода и май после ползваха за напояване... Е тия ями бяха хуубавичко замръзнали нея зима и на цялата скука решихме да им разбиеме леда... Мъчна работа, камъните замръзнали... намерихме 2-3, метнахме ги, ама леда не мърда :D Нямаше повече камънаци и аз викам: чакай, ще събера тия от леда и пак с тях... Голяма глупост, човек :D Хлътнах в ямата и пропаднах до над кръста... добре, че Алек не се паникьоса и ме хвана и издърпа... щях да се удавя като едното нищо... Прибрах се премръзнал и целия мокър... Като се стопли времето и се стопи леда, премерихме колко е дълбока дупката с водата... над 2 метра беше... Щях да оставя кокали в тая заледена дупка... Били сме на по 10-12 години тогава... Приятел, казват, в нужда се познава. Други хора живееха там. По нашия край викаме... планината ражда хора, а полето - тикви.

Младен Калеев - допълнение # 1

автор: Georgi Stankov

Уважаеми читатели,

добавих портрет на лейт.Калеев в статията В памет на Младен Калеев.

Изображението е включено в албум на Гранични войски от 1978г. Научихме за него от нашия приятел Historian, автор на блога История на Македония.

-------------------------------------------

На 20 март 2010г. читалището в Черничево възобнови дейността си

автор: Georgi Stankov

Датата 20 март 2010г. ще остане знаменателна в най-новата история на Черничево. В топлата предпролетна вечер черничевци възобновиха редовната културно-просветна дейност на старото читалище "Бѣло море 1929".

Председател на читалищното настоятелство е Динко Иванов Дяков.

Вечерта премина в две части - черничевци първо се сбраха на седянка, с благи приказки, почерпка и песни, а после по стар обичай посрещнаха първа пролет с хвойнов огън.

Огънят се разгоря на площада. Мирисът на горяща хвойна... нямам думи да го опиша. Пълни душата!

************************
Информацията и снимките са ни предоставени от г-н Иван Узунов от гр.Пловдив - приятел на Черничево и черничевски зет.
************************