Днес Георги Дренски живее в Англия, но преди повече от 20 години съдбата го срещнала с Черничево. Като всеки човек, който се е докоснал до нашия родопски край, той отнесъл със себе си чудни детски спомени за селото и хората. Ето какво разказа Георги за читателите на блога:
Живях там със семейството ми в периода 87-90 година. Родителите ми работеха като медици в местната болница. Идваха хора от околните села. Майка ми беше зъболекар и беше вечно затрупана от пациенти. Баща ми беше доктор.
Беше сладък комунизъм, човече. Имахме прости детски мечти, телевизията почваше късно следобяд. Като нямаше телевизия - четях книги... много книги. В училището бяхме 10 деца в класа и всички ни държаха изкъсо. В първите години имахме само 1 учител - даскал Манолов. Бивш старшина... Такива му бяха и методите, де... като на военен. Имаше яка дрянова пръчка... Не помня вече в чия глава я потроши, но училищният майстор му направи нова - изработена на струг, изрисувана педантично с пирограф и заострена на върха. Имахме следобеден режим, за който даскала следеше стриктно. От 2 до 4 след училище нямахме работа навън... Учителският блок знаеш е срещу здравната служба... нямаше мърдане. А са те видели да се шляеш следобяда - на другия ден си на дъската да даваш обяснения... Нямаше тън мън... Ходеше се под строй в столовата, в голямото междучасие се строявахме във фоайето, пеехме песни, класът с най-чиста и подредена стая получаваше знаменце... Училището имаше овощна градина, работилница, столова и място за животни зад столовата... мисля че хранеха прасета с отпадъците от храната...Караха ни да правиме суровачки... такива, народни, с пуканки, ошав, вълна... не от ония боклуци със станиол по тях, дето продаваха на битаците...
Лятото имахме норматив - да береш билки... мисля, че шипки беряхме... Аз отделно се напъвах да бера дни розови цветчета... мисля, че слез му викаха... Сушен чинеше баснословните 33 лева за кило суха билка... Цяло лято се напъвах по ливадите... изкарах 27 лева от туй нещо... 3-4 клас хлапе съм бил...
Помня всичките ми суъченици... поименно. Някои вече ги издирих тук... Помня всяка пътека, всички сокаци, както им викаха, училището, младежкия дом , кметството, стопанските дворове, поляните с дивите череши, новия тогава асфалт по пътя за село Благун, военния и учителския блок, детската градина, заставата, язовира, стадиона насред селото, пансиона за деца на центъра и двора му с лъвовете, загледани някъде в далечината... Не слизах от колелото, което дядо ми ми беше купил. Колко съм падал с това колело... Коленете ми бяха вечно обелени... Лятото правехме какво ли не - играехме футбол на игрището, ходехме на риба, правехме си лъкове, майсторяхме едно скривалище в храстите над бунището близо до учителския блок... Ходил съм да нижа тютюн... ей така, от любопитство. Беше ми интересно... Всичките ми спомени от това време са така живи в главата ми... сякаш е било вчера. А откак се преместих в града, животът почна да тече бързо... нямаше време да се загледам в нещо... всичко ставаше набързо, претупано, без старание. И затова често си мисля за времето в това малко село... какво беше, какво е станало с хората, как изглежда всичко сега... Иска ми се да ида, но и ме е страх... Страх ме е, че няма да видя една позната физиономия... страх ме е, че нищо от това, което помня, не е същото... Не бяхме войници, но дисциплината беше войнишка... такъв беше и надписа на входа на селото... Тук всяка къща е застава и всеки жител граничар.
След 3 години живот в това село, нашите най-накрая се решиха и на второ дете. Голяма работа беше. Много се радвах тогава.
Снимки имам в училищния двор със Жанчето Куршумова, която също поканих в групата и с някои съученици от училищни тържества...Черно бели , но са ми в България. Като се прибера ще ги потърся... А случки - колкото искаш, бях хлапак и само бели правехме... Сещам се веднъж със сина на горския - Алек се казва момчето и е брат на Жана- излезнали сме зимата... валяха страшни снегове там... и скитахме около старите казани - по пътя за заставата някъде се падаха. Хората бяха изкопали няколко големи ями, които се пълнеха с вода и май после ползваха за напояване... Е тия ями бяха хуубавичко замръзнали нея зима и на цялата скука решихме да им разбиеме леда... Мъчна работа, камъните замръзнали... намерихме 2-3, метнахме ги, ама леда не мърда :D Нямаше повече камънаци и аз викам: чакай, ще събера тия от леда и пак с тях... Голяма глупост, човек :D Хлътнах в ямата и пропаднах до над кръста... добре, че Алек не се паникьоса и ме хвана и издърпа... щях да се удавя като едното нищо... Прибрах се премръзнал и целия мокър... Като се стопли времето и се стопи леда, премерихме колко е дълбока дупката с водата... над 2 метра беше... Щях да оставя кокали в тая заледена дупка... Били сме на по 10-12 години тогава... Приятел, казват, в нужда се познава. Други хора живееха там. По нашия край викаме... планината ражда хора, а полето - тикви.
Живях там със семейството ми в периода 87-90 година. Родителите ми работеха като медици в местната болница. Идваха хора от околните села. Майка ми беше зъболекар и беше вечно затрупана от пациенти. Баща ми беше доктор.
Беше сладък комунизъм, човече. Имахме прости детски мечти, телевизията почваше късно следобяд. Като нямаше телевизия - четях книги... много книги. В училището бяхме 10 деца в класа и всички ни държаха изкъсо. В първите години имахме само 1 учител - даскал Манолов. Бивш старшина... Такива му бяха и методите, де... като на военен. Имаше яка дрянова пръчка... Не помня вече в чия глава я потроши, но училищният майстор му направи нова - изработена на струг, изрисувана педантично с пирограф и заострена на върха. Имахме следобеден режим, за който даскала следеше стриктно. От 2 до 4 след училище нямахме работа навън... Учителският блок знаеш е срещу здравната служба... нямаше мърдане. А са те видели да се шляеш следобяда - на другия ден си на дъската да даваш обяснения... Нямаше тън мън... Ходеше се под строй в столовата, в голямото междучасие се строявахме във фоайето, пеехме песни, класът с най-чиста и подредена стая получаваше знаменце... Училището имаше овощна градина, работилница, столова и място за животни зад столовата... мисля че хранеха прасета с отпадъците от храната...Караха ни да правиме суровачки... такива, народни, с пуканки, ошав, вълна... не от ония боклуци със станиол по тях, дето продаваха на битаците...
Лятото имахме норматив - да береш билки... мисля, че шипки беряхме... Аз отделно се напъвах да бера дни розови цветчета... мисля, че слез му викаха... Сушен чинеше баснословните 33 лева за кило суха билка... Цяло лято се напъвах по ливадите... изкарах 27 лева от туй нещо... 3-4 клас хлапе съм бил...
Помня всичките ми суъченици... поименно. Някои вече ги издирих тук... Помня всяка пътека, всички сокаци, както им викаха, училището, младежкия дом , кметството, стопанските дворове, поляните с дивите череши, новия тогава асфалт по пътя за село Благун, военния и учителския блок, детската градина, заставата, язовира, стадиона насред селото, пансиона за деца на центъра и двора му с лъвовете, загледани някъде в далечината... Не слизах от колелото, което дядо ми ми беше купил. Колко съм падал с това колело... Коленете ми бяха вечно обелени... Лятото правехме какво ли не - играехме футбол на игрището, ходехме на риба, правехме си лъкове, майсторяхме едно скривалище в храстите над бунището близо до учителския блок... Ходил съм да нижа тютюн... ей така, от любопитство. Беше ми интересно... Всичките ми спомени от това време са така живи в главата ми... сякаш е било вчера. А откак се преместих в града, животът почна да тече бързо... нямаше време да се загледам в нещо... всичко ставаше набързо, претупано, без старание. И затова често си мисля за времето в това малко село... какво беше, какво е станало с хората, как изглежда всичко сега... Иска ми се да ида, но и ме е страх... Страх ме е, че няма да видя една позната физиономия... страх ме е, че нищо от това, което помня, не е същото... Не бяхме войници, но дисциплината беше войнишка... такъв беше и надписа на входа на селото... Тук всяка къща е застава и всеки жител граничар.
След 3 години живот в това село, нашите най-накрая се решиха и на второ дете. Голяма работа беше. Много се радвах тогава.
Снимки имам в училищния двор със Жанчето Куршумова, която също поканих в групата и с някои съученици от училищни тържества...Черно бели , но са ми в България. Като се прибера ще ги потърся... А случки - колкото искаш, бях хлапак и само бели правехме... Сещам се веднъж със сина на горския - Алек се казва момчето и е брат на Жана- излезнали сме зимата... валяха страшни снегове там... и скитахме около старите казани - по пътя за заставата някъде се падаха. Хората бяха изкопали няколко големи ями, които се пълнеха с вода и май после ползваха за напояване... Е тия ями бяха хуубавичко замръзнали нея зима и на цялата скука решихме да им разбиеме леда... Мъчна работа, камъните замръзнали... намерихме 2-3, метнахме ги, ама леда не мърда :D Нямаше повече камънаци и аз викам: чакай, ще събера тия от леда и пак с тях... Голяма глупост, човек :D Хлътнах в ямата и пропаднах до над кръста... добре, че Алек не се паникьоса и ме хвана и издърпа... щях да се удавя като едното нищо... Прибрах се премръзнал и целия мокър... Като се стопли времето и се стопи леда, премерихме колко е дълбока дупката с водата... над 2 метра беше... Щях да оставя кокали в тая заледена дупка... Били сме на по 10-12 години тогава... Приятел, казват, в нужда се познава. Други хора живееха там. По нашия край викаме... планината ражда хора, а полето - тикви.
3 коментара:
БРАВО Дренски много мили думи за нашето селце беше едва 10-тина годишен но помниш всичко същински бащичко Наистина се радвам че си спомняш.Поздрави майка си Мария и Баща си Александър.
Дренски хубави години са били ГЕОРГИ РУСИНОВ!
ЕЕЕЕЕЕЕЕ,толкова ми стана едно мило,хубаво,носталгично....чак си го представих това селце....бъди здрав ,пишеш страхотно -естествено и увлекателно.
Публикуване на коментар