Лятото на 1889-а беше горещо и сухо.
А насред лято, край Лъджа ставаше голям събор. От Драбишна и Арнауткьой, от Папазкьой и Мандрица, от Горно и Долно Суванли, та чак от Аврен и Дутли идеха съборяни в манастира "Св.св. Константин и Елена." Бяха тръгнали предната вечер и пътуваха цяла нощ, за да стигнат рано за празника. Водеха каруци, натоварени с дарове за храма, тук-там с вързани жертвени животни, пък и с деца, накачулени върху вързопите.
Край стария манастир се събраха хиляди. -
Ей, кумец, доживяхме да се видим, обаждаше се някой и прегръщаше стар познайник.
Как е по вас? - Лошо, рапката изсъхна. А по вас?
Наблизо се събираха ергени, остригани, обръснати и пременени като за сватба. Пъчеха гърди, смееха се силно и поглеждаха към момичките под стария орех. А те, докарани с новите сегя, с бели тестемели и шарени престилки, ги одумваха и се смееха.
По едно време тълпата се смълча, поразмърда се и в отворената пролука се появи митрополитът на Ортакьой. Беше едър и белолик, а очите му - строги, , скрити в лицето му...
- Владиката! Сух Мустак, като беше на воденицата в Суванли, чул, че много грозно думал. - Вярно е. Грозно ти дума, грозно та поглява. Ага не знаеш по гръцки, та навиква. - И тоя ли... Отде се вземат все такива?
Без да поздрави никого, владиката тръгна през множеството. Зад него вървяха гръцките свещеници от Лъджата и Ортакьой, даже от Димотика беше дошъл един. 12 души. Митрополитът извади светата книга. Сладък, поителен мирис на тамян се носеше. Идеше ред на богослужението на поляната пред манастира. Митрополитът четеше на гръцки. Гласът му беше силен и огласяше околността. Съборяните не го разбираха, но се прекръстваха, смирено навели глави и от време на време припяваха "Кирие Елейсон". Като дойде ред на поучителното му слово, владиката вдигна поглед от книгата, огледа строго множеството. Май не му хареса, че българите шумят повече, отколкото трябва. Навъси се и надигна глас:
- Братя и сестри, благословени християни, а слушайте и вие, българи!
Отначало тишина... а после се чуха недоволни гласове. Богомолец от Драбишна се провикна:
Като сме българи, не сме ли и ние християни! Тълпата се разбуни, а някой от свещениците я смъмри:
Замълчете и слушайте, като ви се говори!
Но хората не искаха да слушат.
И на гръцки само ще ми пее, развика се някой,
ние не щем гръцки. Затова ли му носиме дарове, а той да ни хули?
Драбишненци първи обърнаха гръб на владиката, вдигнаха си бохчите, събраха чергите и почнаха да товарят каруците. После се обърнаха към арнауткьойци:
Да се махаме от тук! Тия ни нямат за хора! Да излезем от гръцката патриаршия! Да пишем до българския владика в Одрин!
И съборът се разтури. Множеството, което беше все от българи, напусна негодуващо манастира. Владиката им викаше сърдито.
Дракул с дракул! - пустоса го една буля. Останаха няколкостотин гръцки богомолци.
Съборяните от българските села си тръгнаха обратно. За няколко дни събраха подписи от съселяните си под заявления, че искат да преминат към Екзархията и ги изпратиха в Одринската българска митрополия.
Горещо и сухо беше лятото, но след една неделя заваля дъжд. Раззелени се пак гората, повя вятър и птиците запяха. А в българските черкви в Източните Родопи се запя на български.
*************************************************************
Исторически контекст:
Историята, която прочетохте, е разбира се худжествен разказ, но основан на напълно реални факти.
През по-голямата част от историята си, християните в Черничево били под върховенството на Вселенската патриаршия в Константинопол. Политическите обстоятелства определяли в чий диоцез е селото. През Средновековието Българското царство и Ромейската империя си оспорвали Тракия и Родопите. При управлението на княз Борис I, цар Симеон I Велики и цар Петър I, родопските християни - преимуществено българи - били в състава на автокефалната българска църква. Тогава и богослуженията, и свещените кнги, били на народния език. Така е било и при управлението на династията Асеневци - при цар Калоян, деспот Слав и цар Иван Асен. През повечето от Средните векове, обаче, черничевци, както и останалите родопчани, били ръководени от духовници от клира на Патриаршията в Константинипол (Цариград).
В границите на Османската империя, Черничево и Родопите също били под юрисдикцията на Константинополсия патриарх. Гръцките духовници традиционно имали високомерно отношение към българското си паство, което било и бедно, и неграмотно. Така нашите деди живели под двойна дискриминация: (1) от страна на теократичната мюсюлманска държава, защото са християни, и (2) от страна на Константинополската патриаршия - защото са българи с варварски език.
През турското иго югоизточната част на Родопите била в състава на Лютицката (Литицка) митрополия. По-рано там бил средновековният град Лютица с прекрасната крепост, днес известна като
Мраморният град. Турците преименували Лютица на Лъджа, но селището си останало духовен център и седалище на митрополит. Вероятно митрополията съществувала, за да обхване християнските селища в земите на унищожения административен и религиозен център Перперикон - като Дарец, - както и селата, които били твърде далеч от другия митрополитски център Димотика на запад - като Дутли и Аврен - и на север - като Урумкьой (дн.Ефрем) и Козлуджа (дн.Орешец). През втората половина на 19в. митрополията се преместила от Лъджа (Лютица) в поразрасналия се Ортакьой (дн.Ивайловград).
Разказът как източнородопските християнски села се отрекли от гръцката патриаршия е публикуван в книгата на Христо Караманджуков
"Западнотракийскитѣ българи въ своето културно-историческо минало, съ особенъ погледъ къмъ тѣхното политико-революционно движение", на стр.234.
Повод за разбунването на българите дал надменният гръцки владика, който буквално казал
"Благословени християни, слушайте и вие, българи". Това предизвикало голямо възмущение сред съборяните, мнозинството от които били именно българи. Жителите на с.
Драбишна първи на място съставили заявление за присъдиняването си към Екзархията. Голям успех за църковното дело било, че и жителите на Арнауткьой (днес с.
Гугутка), преди под силно гръцко влияние, също се отказали от патриаршията. В същата година в духовната борба се включили селата Дутли (
Черничево) и
Аврен. Свидетел на събитията край манастира бил авренецът Георги Стоянов - тогава ученик в Одринската българска мъжка гимназия. По-късно, като свещеник в гр.Кърджали, той споделил спомените си с Караманджуков и благодарение на него те стигат до нас.
Ето как през 1889г. християните от Черничево и други източнородопски села влязоха в голямото семейство на Българската екзархия, заедно с братята си от Охрид до Черно море.
--------------
Използвани източници:
- Караманджуков, Хр., "Западнотракийскитѣ българи въ своето културно-историческо минало, съ особенъ погледъ къмъ тѣхното политико-революционно движение", издание на Тракийския Върховен Изпълнителен Комитет, София, печатница Б.А.Кожухаров, 1934, стр, 234.
- Примовски, Ан., "Ивайловград", в сп."Родопи", бр.7-8 от 1966г., стр.49.
*************************************************************
Датата 20 март 2010г. ще остане знаменателна в най-новата история на Черничево. В топлата предпролетна вечер черничевци възобновиха редовната културно-просветна дейност на старото читалище "Бѣло море 1929".
Председател на читалищното настоятелство е Динко Иванов Дяков.
Вечерта премина в две части - черничевци първо се сбраха на седянка, с благи приказки, почерпка и песни, а после по стар обичай посрещнаха първа пролет с хвойнов огън.
