17 и 18 август 2007г. - на събор в Черничево

автор: Georgi Stankov

Сбъдна се едно мое отколешно намерение - да отида на редовния събор, който става в края на месец август в с.Черничево. Тази година беше малко поизтеглен напред - за 17-18.08.2007г. Няма да се спирам на сергиите с дрънкулки за деца и жени, нито на обичайните скари и бира. Ще отбележа само, че музиката беше "на живо", изпълнена от оркестър "Родопска младост" с ръководител Мануш Саръев. Приветствия произнесоха зам.-министърът на регионалното развитие Димчо Михайлевски и кметът на община Крумовград - Себихан Мехмед.

Интересните неща бяха други. Например, изживях голямото удоволствие да видя как потомците на старите християнски и мюсюлмански родове от Черничево заедно играят българско хоро - нещо, които навремето в държавата на шериата е било невъзможно, защото имамите и ходжите са забранявали.

Другото ценно нещо за моя личен интерес беше срещата с роднини - от Хаджимарковския род. Сближихме се със семейството на една моя трета братовчедка, с която имаме общи прапрадядо и баба. Това са Комня, Веселин и Антон Ламбреви от Кърджали.

Това, което обаче най-много ме впечатли, беше присъствието на едно
семейство помаци - гости от Гърция
- оказа се, че били приятели с едно българомохамеданско семейство от Черничево. За хората от някогашното село Хадживиран бях чувал от черничевските овчари, които през последните години, свободни от погледа на граничарите, редовно пасат стадата си покрай границата и така общуват с комшиите. Навремето, през 40-те години на 20в., един овчар от Хадживеран, наречен Курназов, пасял козите и овцете на черничевци. Когато обаче БКП върнала Беломорска Тракия на Гърция и границата изведнъж разделила Родопите от беломорските пасбища, доста добитък /включително и на моя род/ останал в гръцко, в Хадживеран. Това село е на около 5-6 километра от Черничево, ако хванеш напряко през поляните и горичките. Заради границата и липсата на ГКПП, гостите бяха били дългия път до Свиленград и оттам - към Крумовград и Черничево. Днес Хадживиран си има гръцко име - Версини. Местните обаче наричат селото си Аджурен /развалена версия на Хадживеран/.

Кое ме шокира при тази среща? Бяха 5 души - едно цяло семейство от мъж и жена с две дъщери, както и един мъж - женен за сестрата на жената. Първо, облеклото на жените. Като изключим по-малкото момиче, майката и голямата щерка бяха облечени от глава до пети, и на главите си носеха кърпи. Девойката беше много красива. Представете си икона с най-нежното лице на Богородица, с хубави бадемови очи и изписани вежди.

Всъщност, нормално е за едно селце на края на Гърция, където цивилизацията е останала - за добро или за зло - доста встрани, хората да се носят по старите си верски обичаи.
Обаче истинският шок беше от това, че те...

не говореха български.

Или по-точно - разбираха, но не искаха да говорят. Чел съм, че по някаква турско-гръцка спогодба /може би Лозанската?/ мюсюлманите в Гърция минали под общ знаменател и така за всички било договорено учение на турски език. Сега обаче нагледно видях и разбрах за какво става дума. В Гърция пълзи

постепенно потурчване на помаците.

Турция ги "държи" с общата религия, със задължителното обучение на турски език, с претенцията да защитава правата им като мюсюлмани. Мои познати от Черничево ми казаха, че по-младите поколения помаци в Гърция се определят като "турци", а само старите се наричали "ахряни" /това е старото название на родопските българомохамедани/. Всъщност, знае се, че десетилетия наред гръцкото правителство се отнася с помаците като с турци и едва от няколко години се сети да признае с половин уста, че всъщност помаците са славофони, но все още не признава, че говорят български диалект.

И резултатът е видим - пораженията върху самовъзприемането на тракийските помаци са жестоки. От едни просто дълбоко вярващи мюсюлмани /в което няма лошо/, се превръщат в турци! Като ги питах дали знаят стари народни песни /защото ревностно търся и записвам такива/, главата на гостуващото семейство ми каза:

"Стари песни нема."

Въсщност има стари песни, но са на изчезване. Емо е мой много добър познат черничевец /самият той е българомохамеданин/, който е ходил в гръцка Тракия и ми каза, че по тамошните помашки села само старите мъже пеели местните песни, наследени от дядовци и прадядовци. Младите карали предимно на турски и загърбвали едновремешните обичаи.

Пък какви турци са, можете да прецените сами - дори оригиналното турско име на селото си Хадживеран са го нагодили към езика си, та е станало Аджурен...

За моя баща беше интересно да разбере, дали гостите познават Курназови, които едно време гледали животните на Черничево. Този Курназов, който е бил овчар, веднъж вдигнал малкия ми баща и го сложил на гърба на един голям еркеч... Та това беше един от вълнуващите детски спомени на баща ми. И виж ти, оказа се, че Курназови са се преместили в Гюмюрджина /Комотини/ и един от тях бил на около 90 години. Той питал Емо жив ли е още бай Станко, който едно време бил мюдюрин /кмет/ на селото. Питал също

дали си стои старата круша до къщата на бай Станко...

А тя наистина си е там все още дава плод! Беше приятно, че някой някъде още помни дядо ми...

Помолих гостите от Хадживеран да ги снимам, но бащата не се съгласи, особено за дъщерите му /а Ви уверявам, по-голямата е приказна красавица. Право е казано, че хубавият кон и под съдран чул се познава/. Затова снимах само баджанака му - Мехмед /на снимката долу/. Той е дружелюбен 34-годишен българин /е, надали се осъзнава като такъв/, който е женен, има четири дъщери и работи като строител. Макар че е родом от Хадживеран, сега се е преместил в по-южно село, където има повече работа /този процес на икономическа миграция е доста засилен в крайните северни села на Тракия/. Общителен и сладкодумен, Мехмед свободно се впусна с разговор с мен и /като изключим нововъведените научно-технически термини, различните културни натрупвания и липсата на познания за книжовния български език у него и за местния диалект - у мен/ може да се каже, че добре се разбирахме! Както самият Мехмед каза,

"трябват две месечини да се разбираме съвсем добре".

Сиреч, с малко практика, приказката ни ще тръгне като по вода.
Проблемът е, че тази практика не е само до него и мен, тя е необходима хиляди помаци, които живеят в Гърция и са под заплахата да загубят езика на дедите си... и с това окончателно да се потурчат... за съжаление. Тези тъжни мисли се виеха в главата ми, наред с радостното вълнение от срещата със загубените и забравени наши сънародници - мюсюлмани.