Освободителното движение на българите в Беломорска Тракия и Родопите е сравнително малко известно, поне на фона на епичните многотомни описания на борбите на нашите братя в Македония и Одринска Тракия. Все пак, един родопски българин - Христо Ив. Караманджуков - прави своя изключително ценен принос към изследването на революционното движение в Западна Тракия. При това - от позицията на пряк участник в събитията. "Западна Тракия" е обобщено наименование на Беломорска Тракия и Родопите, които през вековете са свързани взаимно като хинтерланди в политически и икономически смисъл.
На бюрото ми стои копираната книга на Хр. Караманджуков "Западнотракийскитѣ българи въ своето културно-историческо минало, съ особенъ погледъ къмъ тѣхното политико-революционно движение", книга първа - "Историята имъ до 1903г.", публикуване през 1934г. Сдобих се с това копие след като положих известни усилия, напълно оправдани от съдържанието на невероятното четиво, което няколко пъти просто ме накара да настръхна. Горещо препоръчвам на всички, интересуващи се от историята на Родопите и на Беломорска Тракия, да намерят и прочетат тази забележителна книга!
Няколко биографични бележки за автора:
Христо Ив. Караманджуков е деец на македоно-одринското революционно движение, общественик и писател. Роден е на 14.12.1876 г. в с.Чокманово, Смолянско. На Пловдивския конгрес на Одринския революционен окръг (1902г.) е определен за агитатор на Малкотърновския район. По време на Илинденско-Преображенското въстание (1903г.) е ръководител на въстанието в Ахъчелебийския район (Смолянско). След края на активната си революционна дейност се отдава на писането на спомени, сред които най-важните са "Родопа през Илинденско-преображенското въстание" и "Западнотракийските българи". Почива през 1952г.
Няколко встъпителни думи:
Преди да направя резюме на книгата, ще опитам накратко да обясня причините за появата на освободителното македоно-одринско движение в Османската империя. Вярно е, че фактите са ни известни, но напоследък някои започнаха да ги обръщат наопаки. "Митът Батак" ли казахте? Затова се налага да започна с тези думи. Берлинският конгрес оставя в пределите на Османската империя многолюдно българско население, населяващо огромни територии в Македония и Тракия. Същият този конгрес с текста в чл.23 дава право на населените с християни райони да получат самоуправление. Това обаче не се случва. За да разберем предпоставките за българското освободително движение, нека вземем един съвсем прост пример: българите бяха част от Османската империя цели пет века. Кога за първи път българи станаха депутати в турския парламент? В 1908 година... Кога за първи път турци станаха депутати в българския парламент? В 1879 година... Ще напомня също, че като поданици българите плащаха данъци на османската държава, от тези данъци се строяха училища, но българите нямаха достъп до тези държавни училища. Нашите прадядовци са учили в малките школа, издържани от самите общини, а по-късно - от Екзархията. Нима Димитър Миладинов е получавал заплата от държавния бюджет, или Априлов е финансиран от Високата порта, за да направи първата българска гимназия? Съвсем не. Ето в такава обстановка на политическа, културна и гражданска дискриминация се появила легендарната Тайна македоноодринска революционна организация. Първоначално създадено като организация само на българското население, под влияние на личности като изключителния хуманист и демократ Гоце Делчев, движението са превръща в обединителен център за всички потиснати народности. Скоро в него се включват и македонските власи, като Питу Гули и Митре Влаха, а също така и доблестни гърци като Иван Атанасов. Основната цел на организацията е получаването на автономия за Македония и Одринско, каквато опция дава международното право в лицето на Берлинския договор.
Резюме на книгата:
Караманджуков започва изложението си с увлекателно написан сбит преразказ на историята на Западна Тракия от древността до Възраждането. Много аналитично е представена обстановката в областта по време на зараждането на македоно-одринското днижение. Западна Тракия има особено място между Македония и Одринско. Освен, че свързва тези земи с голямо българско население, тя има една по-различна същност. Ако гледаме езиковия и родов признак, българите /християни и мюсюлмани/ са половината население /другата половина са турци и гърци/, но ако вземем като критерий религиозната принадлежност, мюсюлманите са мнозинство. А османското общество за съжаление е било изградено на основата на религиозното деление, което от своя страна станало причина за недоверчивите и понякога братоубийствени отношения между българите - мюсюлмани и българите - християни в областта. Авторът справедливо посочва: "Наистина, българомохамеданите по кръв, език, по нрави и обичаи, както и по начин на живот са чисти българи и можеха да бъдат твърде полезни за една общобългарска кауза, ала липсата на народно съзнание у тях, пък и религиозните им и политически връзки с турците, създадени от векове и култивирани непрекъснато, ги правеха да се чувстват нещо различно и дори неприязнено настроени спрямо нас българите и към нашето дело". Това дава отпечатък върху съществуването на революционната организация и дейността й в Родопите и Беломорска Тракия. Тук четите са по-малко и са по-малобройни, като се развиват главно работата в местните комитети и куриерската дейност. За по-бавното народностно, просветно и революционно развитие на Западна Тракия играе роля и фактът, че като цяло българското общество и Екзархията полагат повече грижи за Македония, а по-малко за Тракия. И доколкото все пак се обръща внимание на Тракия, то е концентрирано предимно върху Одринска Тракия и доста слабо - към Западна. Освен това, както правилно е цитиран проф.Иширков, в Западна Тракия българското население живеело изключително в селата, но липсвали гъсто населени български градове, които винаги са били естествен културен и политически център за Българското възраждане в Македония и в Одринска Тракия. Градските средища в този край, като Ксанти, Гюмюрджина, Димотика, Ортакьой, били заселени главно с турци и гърци. Независимо от всички неблагоприятни обстоятелства, в Родопите и Беломорието се формира българско национално-освободително движение, съставна част от македоно-одринската организация.
Историята на революционното движение в Западна Тракия има своите светли и мрачни мигове, своите успехи и падения. Благодарение на една спогодба от 1899г. между "централисти" и "върховисти" /старата българска черта да се делим.../, било решено Върховният македоно-одрински комитет в София да придобие контрол върху пункта в Чепеларе и оттам да развива дейност в Ахъ-челебийско. Върховният комитет по-сетне обаче започнал да показва интерес към цяла Западна Тракия, а това родило противоречия в районите, в които имало комитети на Вътрешната организация. (Да обясня накратко - "пунктове" са наричали селища на българска територия, в близост до границата с Турция, в които е организирало и подпомагало преминаването на четите на ВМОРО, на куриери с комитетската поща, на пратки с пари в едната посока и с оръжие в другата.)
Първоначално ръководител на Чепеларския пункт бил младият и отдаден на идеята Вълчо Сарафов - братовчед на Борис Сарафов. Вълчо вече имал организационен опит като ръководител на подобен пункт в Дупница и подел с ентусиазъм работата си през 1899г. Уви, поради егоизъм и корист, се стигнало до ужасното убийство на младия Сарафов - не от чужди, а от свои. Според Караманджуков, Сарафов събрал членски внос в размер на 300 лири, които трябвало да се изпратят в касата на ВМОК, а някой си Георги Кафеджията, уж сподвижник на комитета, извършил юдинското дело - на 10 януари 1901г. убил младия революционер в съня му с кама и откраднал парите.
Следващият водач на пункта в Чепеларе бил старозагорецът Константин Антонов - Сеченката. В памет на покойния Вълчо Сарафов, Сеченката приел името "Вълчо" като свое революционно име. Социалист по убеждение, деспотичен тип с доста авторитарни методи, Антонов скоро се прочул с някои, меко казано, странни действия. По негова заповед и без каквито и да било основания били убити двама комитетски дейци от Устово и един от чепеларските първенци, което пък всяло смут в душите на местните хора. Друго доста противоречиво действие на Антонов било желанието му да наложи волята си и над територии, които били извън обсега на чепеларския революционен пункт и ахъчелебийския край. Така се стигнало до конфликт с дейците на Вътрешната организация, които работели в дедеагачко и гюмюрджинско. Антонов останал в района на Чепеларе и Проглед до 1902г., когато се върнал в Стара Загора, организирал нова дружина в революционния пункт в Хасково и оттам навлязъл в Гюмюрджинско.
Така в неразбории се родили и укрепнали тайните комитети в Беломорска Тракия и Родопите. Цяло чудо е, че при тези неблагоприятни външни и вътрешни фактори, в родопските села се създали и просъществували революционните ядра, които вярно работили за организацията, служили като куриери и водачи на четите, делили от сиромашкия си залък, за да събират пари за общото дело и дори се включили в организирането на Илинденско-Преображенското въстание!
По много задълбочен начин авторът описва структурата на организацията в Родопите и в Беломорието. Компетентният му поглед върху събитията идва и от това, че голяма част от информацията е събрана благодарение на личните му наблюдения при обиколките на селата в Западна Тракия. Представени са следните революционни райони: Ахъчелебийски /Смолянско/, Даръдерски /Златоградско/, Ксантийски, Гюмюрджински, Дедеагачки /там е родният край на Капитан Петко войвода/, както и комитетите в Софлийско и Ортакьойско /Ивайловградско/. Добре описана е и ролята на пунктовете в южна България, от където са минавали връзките на свободната родина и поробените земи - това са пунктовете в Чепеларе, Проглед, Хасково, Любимец.
През лятото на 1901г. Караманджуков организирал една сериозна обиколка из беломорските села. С дружина от 12 души той посетил гюмюрджинските села Дерекьой, Кушланли, Хаджилар, Чадърли, Сачанли, Манастир. Навсякъде били добре приети и заклели нови членове. С края на лятото четата се върнала в село Проглед, където бил един от важните пунктове в Родопите. През ноември същата година Караманджуков започнал повторна експедиция и отново посетил някои селища.
През втората половина на 1902г. гореспоменатият Константин (Вълчо) Антонов тръгнал от Хасково с 10-членна екипирана чета. На 16 август минали р.Арда, а пътят им към гюмюрджинските села Манастир и Сачанли бил през източнородопските селища Попово, Дутли и Аврен. Спрете за малко! Прочетохте ли? Споменава се село Дутли, а това всъщност е нашето Черничево!
Черничево в редиците на ТМОРО:
"Нашето изложение за Гюмюрджинско, казва Христо Караманджуков, не би било пълно, ако не кажемъ нѣколко думи за с.с. Авренъ и Дутли (Дунята), наистина, административно числящи се към Кушукавашка околия, но въ духовнопросветно и революционно отношение, повече минаваха към Гюмюрджинска околия. Участието на тия села въ общобългарското дѣло за освобождение, особено в революционните борби, бе явен риск за тѣх, защото това сѫ, може би, единственитѣ български села по българскитѣ земи, изобщо, обградени с големи пластове турски и българомохамедански маси, които всѣки мигъ можеха да ги задушатъ, или затриятъ, без да усѣти това даже и Господъ. Но духътъ е страшно нѣщо. За неговия стремежъ нѣма прегради."
"...Видни деятели от това село бѣха: Петко Милчевъ, Киро Гиневъ, Гиню Костовъ Гинювски, Никола п.Стояновъ, Георги Младеновъ, Гого Киревъ. Въ Дутли парично най-вече помагаше учителѣт Кръстю Балабановъ, емигрантъ отъ България. Мнозина будни и заслужили хора отъ това село и отъ с. Авренъ бидоха избити презъ време на турскитѣ жестокости извършени презъ 1913 год. при Гюмюрджинската турска република."
"...Видни деятели от това село бѣха: Петко Милчевъ, Киро Гиневъ, Гиню Костовъ Гинювски, Никола п.Стояновъ, Георги Младеновъ, Гого Киревъ. Въ Дутли парично най-вече помагаше учителѣт Кръстю Балабановъ, емигрантъ отъ България. Мнозина будни и заслужили хора отъ това село и отъ с. Авренъ бидоха избити презъ време на турскитѣ жестокости извършени презъ 1913 год. при Гюмюрджинската турска република."
За Черничево е казано това! "Духът е голямо нещо. За неговия стремеж няма прегради."
-----------------------------------------------
Използван източник: "Западнотракийските българи в своето културно-историческо минало, с особен поглед към тяхното политико-революционно движение", издание на Тракийския Върховен Изпълнителен Комитет, София, печатница Б.А.Кожухаров, 1934.
-----------------------------------------------
Пълният текст на спомените на Христо Караманджуков "Родопа през Илинденско-Преображенското въстание" може да прочетете онлайн в двата сайта "Книги за Македония": www.promacedonia.org и www.kroraina.com .
