Страници

09 октомври 2019

Страници от възрожденската история на с.Черничево, Крумовградско

Източник: сп. "Родопи", 2019, кн 3-4, с. 35-42.
Автор: доц.д-р Георги Митринов

Резюме: Публикацията е посветена на интересни архивни документи от началото на ХХ век, свързани с историята на християнското население в източнородопското с. Черничево, Крумовградско – избор на нов общински съвет на християнската общност в селото, както и документ за доброволно приобщаване на местните българи патриаршисти към своите събратя екзархисти. Вторият документ, озаглавен Съгласително, е особено ценен, тъй като подобни запазени документи са рядкост в българските възрожденски архиви. Разгледан е ценен антропонимен материал от началото на ХХ век, което дава възможност да се възстанови частично антропонимикона на християнската група в селото.

Ключови думи: Възраждане, Източни Родопи, гъркоманство, Българска екзархия, антропонимия.

Противостоянието и борбата между българите християни, обособени в две противопоставящи се групи – екзархисти и патриаршисти (гъркомани) - през Възраждането, е твърде изострено в някои райони на българската етническа територия. Това особено важи за българите християни в южните краища на българското етническо землище, където гръцкото влияние е било много силно. В архивите на Българската екзархия има запазени документи за българското население в Македония и Тракия, особено за периода от края на XIX и началото на ХХ в., до Балканската война от 1912 г. В тях се разкриват титаничните борби, водени между българите християни от двете групи в едно селище или в един район. Налице са обемисти преписки, водени с българската църковна институция по повод затварянето на църкви от страна на официалната османска власт, в угода на малцинство българи патриаршисти, противопоставящи се на своите еднородни братя екзархисти. Множество документи свидетелстват за преследването и физическото унищожение на българи екзархисти, противопоставящи се открито на гърцизирането. Но като цяло са рядкост писмените сведения за помирението между двете групи източноправославни българи и за приобщаването на българи патриаршисти към групата на местните българи екзархисти по села и райони. 

В историческата ни литература, посветена на темата, има не малко публикации за борбата между гъркомани и екзархисти в Егейска Македония, в Западна и Източна Тракия, както и в Родопите. Показателен е примерът с титаничните борби между еднородните братя българи екзархисти и патриаршисти в едно от най-големите български села в Сярско – Горно Броди. Там, по гъркомански доноси много привърженици на Екзархията били осъждани на затвор или на заточение в Мала Азия. Стигало се до кръвопролития и убийства (Баждаров 1929: 33-66). За противостоянието в Среднородопието важни свидетелства са книгите „Портрет на гръцкото фенерско духовенство и коварните му дела против българите в Родопите” (Родопски 1887) и „Спомени за страшната пролет в Ахъчелеби през 1876 година” (Попконстантинов 1884). В първата е представена борбата между българите екзархисти и патриаршисти в с. Долно Райково, Ахъчелебийско и в отделни други села в Среднородопието. Във втората е показана дейността на патриаршисткия гръцки наместник в Среднородопието по време на Априлското въстание от 1876 г., срещу българщината. 

За гъркоманството в Източните Родопи се откриват откъслечни сведения в отделни публикации. В тая част на планината също е имало противопоставяне между българи екзархисти и патриаршисти, при което се е стигало до крайности. В архивите на Българската екзархия са запазени документи от преписка по повод затварянето на църквата в с. Драбишна, Ортакьойско (дн. Ивайловградско), в угода на шепа гъркомани в селото. Според други източници, от 123 семейства местни българи християни, 116 семейства се отказват от Гръцката патриаршия и преминават към Българската екзархия в края на XIX в. (Бечева 2010: 47). За немалък период църквата в селото е била затворена. Но така и не се стига до разбирателство между местните българи християни. 

Интерес представляват два архивни документа, осветляващи отношенията между българите християни от двете групи в източнородопското село Дутли, Ортакьойско (дн. Черничево, Крумовградско) от края на XIX и началото на XX век. Дутли с народно местно име Дунята е едно от старите български села в Източните Родопи. Засвидетелствано е в османски данъчни регистри от XVII в. (1614 г.) под името Давудлу хан, като вакъф на Мурад II. Селото спада към Димотишка каза и е с 18 християнски семейства (Грозданова 1989: 466). Българите християни в двете съседни източнородопски села Аврен и Дутли (Черничево), дн. Крумовградско, оцеляват след помюсюлманчванията и се съхраняват през вековете в съжителство със своите братя българи, приели мюсюлманството. А в края на XIX и в началото на XX век се включват в борбата за приобщаване към Българската екзархия и за отхвърляне зависимостта от Гръцката патриаршия. Първият от откритите архивни документи за с. Дутли представлява протокол от избора на общинари към българската християнска общност в селото с датировка 1900 г. и включва антропонимия – имената на кмета, на стареите и на по-първите хора от селото, както и имената на новоизбраните общинари.

ЦДА Ф1139К, оп. 1, а.е. 32, Одринска митрополия – материали за с. Дутли, Ортакьойско

Л. 67
До Негово Високопряпод.
отца Арх. Софроние, управл.
Одр. Епархия.

Протоколъ

На 17ий Декемврий 1900 год. Въ присъствието на кмета: Гогу Вълчовъ и стареитя: Кирю Гиновъ, Гогу Тодуровъ, Гиню Костовъ, Колю Дап(ин)човъ (Димовъ) (?) и селянитя: Станко Стояновъ, Кирю Стояновъ, Иванъ Калайджиевъ, Танашъ Калайджиевъ, Петку Динк(ч)овъ (Димовъ) (?), Кирю Стояновъ, Иванъ Гинювъ, Колю Поповъ, Стоян Харютювъ (?), Вълчовъ Павель, Дяко Петковъ, Никола Ангеловъ, Георги Младеновъ, Гиню Кировъ, Вълку Гиневъ, Вълчю Стоевъ, Коста Стояновъ, Тодуръ Динч(к)овъ (Динювъ) (?), Петку Милчевъ, Кирю Вълковъ, Вълчю Стояновъ, Янчю Бечевъ, Стоянъ Станковъ и Негово благоговяйство свещ[еник] от[ец] Стоянъ Николовъ, учителя Ив. Стояновъ: видя се за добря и едногласно се изберахъ за общинари сляду[ющитя] лица: Колю Ангеловъ Ангеловъ прядседатель, Бечо Янчевъ касиерь, Станко Стояновъ, Павелъ Вълчовъ, Павелъ Харитовъ, Арнаутъ оглу Павелъ, Георгевъ Дяку (?) питропъ, Поповъ Колю. По поводъ нъ това се састави настоящия протоколъ въ два еднообр[a]зни екзумпляра за потвърждение единия екземпляръ обратно за съхранение въ (?) общинската Архива //

Л. 67б

Имената на общинаритя:

Колю Ангеловъ (+ поставен знак вместо подпис) Бечю Янчевъ касиеръ (+) Станко Стояновъ (+) Павелъ Вълчовъ (Павле Валчов – собственоръчно изписано име като подпис), Павелъ Харитовъ (Павелъ Харитевъ - като подпис), Арнаутлу Павелъ (Αρναυτλυ Παβλη – като подпис), Дяку Георговъ (Δαικυ Γεοργυφ – като подпис), епитропъ, Поповъ Колю (Колю Поповъ - като подпис) 

Истинностьта на горното потвърдява кмета (следва селски печат с османотурска графика)

Селяни: (личен печат с надпис) ΒΟΛΣΤΟ / ΓΕΟΡΓΙ / 1898.
                  

Интерес представляват изписаните имена на избраните общинари. Някои от тях са поставили вместо подпис срещу имената си кръстче, което показва ниска степен на грамотност (Колю Ангеловъ, Бечю Янчевъ касиеръ, Станко Стояновъ). Други са изписали собственоръчно имената си вместо подпис. В случая има различия между изписаните варианти на имената от писаря, изготвил документа, и вариантите, изписани от носителите на имената: Павелъ Вълчовъ (Павле Валчов - като подпис), Павелъ Харитовъ (Павелъ Харитевъ - като подпис); епитропъ, Поповъ Колю (Колю Поповъ - като подпис). Двама от избраните са изписали имената си с гръцка графика, в единия случай по български, а в другия – по небългарски образец: Арнаутлу Павелъ (Αρναυτλυ Παβλη – като подпис), Дяку Георговъ (Δαικυ Γεοργυφ – като подпис). Това показва, че те са владеели широко разпространеното, особено в южните краища на българското езиково землище, писане на български език с гръцка графика, а навярно и писмено са владеели гръцки език. Интерес представлява антропоним Арнаутлу Павли, оформен по небългарски образец, без наставка –ов на презимето. Подобно оформление с турска наставка –li, -lu, по турски образец, за презимена, образувани от народностни имена, ойконими и др., е било характерно за българската антропонимия в Османската империя (Ковачев 1987: 155). Прави впечатление и последователността при изписването на личното име и презимето, която обичайно е: лично име + презиме. Но се открива и последователност презиме + лично име: Вълчовъ Павель; Арнаутъ оглу Павелъ, Георгевъ Дяку (?) питропъ, Поповъ Колю. Все пак примерите са от текста, дело на писар. А в изписаните антропоними като лични имена само един е с такъв словоред: Арнаутлу Павелъ (Αρναυτλυ Παβλη – като подпис). Съставката Арнаутлу на последния антропоним буди интерес и поради произхода си, от съществително арнаутин ’албанец’. Едва ли в случая трябва да търсим албански произход на носителя на името, защото название арнаутин по нашите земи е давано на българи, преселници от югозападните краища на българската етническа територия, граничещи с Арнаутлука, т.е. с райони, населени с албанско население, като преселването се е извършило главно през XVII и XVIII в. Названието е преминало в българския език от турски: arnaut, arnavut ’албанец’ (Илчев 1969; БЕР 1971). 

Поставеният личен печат след селския печат, оформен с османотурска графика, е с гръцка графика. Може да се предположи, че е на кмета на селото Гогу Вълчов. В случая антропоним ΒΟΛΣΤΟ не съответства на българското лично име Вълчо и презиме Вълчов, но в българските възрожденски лични печати често изписаните лични имена са съкратени или оформени по нетрадиционен начин. А редовна практика е да се изписват само инициали на имената. Подобни несъответствия често се откриват в списъци на българско християнско население, придружени с лични печати, от архива на Българската екзархия. Причините местен българин от с. Дутли, Ортакьойско да притежава личен печат, чийто надпис е оформен с гръцка графика, едва ли са свързани с негови силни прояви на гъркоманство. В Османската империя личният печат е играел роля на подпис. Гръцкият език, за разлика от българския, е бил с широка употреба сред християните в империята, особено в търговските и занаятчийските среди. Вероятно, за да може да го използва при търговски дела с гърци и гъркомани в Беломорието, е приел да бъде оформен надписът му с гръцка графика. 

Вторият документ, озаглавен СЪГЛАСИТЕЛНО, включва кратък текст, според който местните българи екзархисти и патриаршисти се обединяват в усилията си за просперитета на родното село, като загърбват старото разделение, донесло разногласия и вражди в живота на жителите му, източноправославни християни. Подобни запазени текстове са изключителна рядкост, още повече че самото гъркоманство като явление има преди всичко социални корени. Откритият стремеж на отделни българи или на групи българи да се погърчат е свързан с тяхното препитание и с опитите им да добият по-високо положение в определена сфера на обществения живот, като например занаятчийската и търговската дейност. Проспериращите занаятчийски дейности, както и търговската дейност на християните в Османската империя, са били съсредоточени основно в гръцки ръце. Това е било използвано умело от Гръцката патриаршия, за да държи в подчинение и зависимост източноправославното негръцко християнско население на империята. От текста на Съгласителното не става ясно какви са подбудите на местните българи гъркомани в с. Дутли да се приобщят към своите еднородни братя християни екзархисти, загърбвайки покровителството на Гръцката патриаршия, но е факт тая тяхна стъпка към единение. Не е ясно и каква е била ролята на българите екзархисти за това приобщаване, но несъмнено те са направили необходимото.

Л. 68

Съгласително

Доляподписанитя кметове стареи, цър[ковно]-училищни общинари селяни отъ селото Дутли (Ортакьойско) днесъ 1900 година 17 Декемврий събрахме се въ училищното помящение и всички горещо и едногласно се съгласихме въ слядующето: Отъ днесъ ще живяемъ по между си по братски, както и по пряди, като братя по народность и няма да спомянемъ за нищо минало. Ще се трудятъ всички за Цър[ковно] Уч[илищнитя] Работи денонощно. Истинностьта на горното потвърдяваме саморъчно: 

Селяни патриаршисти

Паввел Валчов, Петко Дим(у), Станко Стояновъ, Бечю Янчевъ, Колю Ангеловъ, Дяко Петковъ, Кирю Стоянов, Вълчо Стоев //

Л. 68б

Кметъ Бъл. – (селски печат с османска графика)

личен печат: ΒΟΛΣΤΟ / ГЕОРГI / 1898

личен печат: ГIНIОГΛY / КIРIОY

В документа са поставени отпечатъци на два лични печата. Единият е отбелязан и на първия разгледан документ. Вторият личен печат е с изписано презиме с турска съставка -оглу от тур. oğlu ’син на’ (ТБР 1962). Български презимена със съставка –оглу са били характерни за българската антропонимна система през Възраждането (Илчев 1969: 29; Ковачев 1987: 155). 

Прави впечатление, че имената на доскорошните гъркомани са изписани с кирилска графика и са оформени по български образец. В единичен случай презимето е оформено без наставка –ов:, което е характерно за българския възрожденски антропонимикон (Илчев 1969: 29; Ковачев 1987: 154): Петко Дим(у). 

Включеният в двата писмени документа антропонимен материал дава важни сведения за християнското население на с. Дутли от началото на ХХ век. Посочени са стареите, кметът, както и представители на местната интелигенция. В кратките текстове, както и при антропонимите, се откриват диалектни особености. Най-често се среща краесловна редукция на гласна о в у при личните имена (Гогу, Дяку, Вълку, Петку) и по-рядко в средисловие: Тодур, Тодуров. Но се откриват и примери без редукция, особено във втория документ: Вълчо, Дяко, Петко, Станко. Въобще налице е непоследователност, като някои антропоними са оформени изцяло без редукция: Дяко Петков, Коста Стоянов, Станко Стоянов, Стоян Станков. Понякога краесловната редукция е свързана с мекост на предходната съгласна, също характерна за местните рупски говори: Бечю, Вълчю, Гиню, Колю, Кирю; Гинюв, Динюв. 

При лично име Танаш се открива фонетична замяна с > ш, характерна за българските говори в Среднородопието и в Западна Тракия (Бояджиев 1991: 57).

Интерес представлява обликът на презиме Харютюв вм. Харитюв с наличие на лабиализация на и в у, характерна за тракийските говори в Беломорието (Бояджиев 1991: 47).

Откриват се характерни за местната антропонимна система съкратени мъжки лични имена: Бечю – от Бето от Бе-ло, Бе-ро и –то по Ми-то (Заимов 1988) или от Белчо, Берчо, Бенчо с изпадане на съгласната пред ч (Илчев 1969), а е възможен произход и от Печо ум. от Пето с –чо, скъсено от Пет-ко или от Пет-ър (Заимов 1988); Дяко – от Дяло, съкр. от Не-дялко (Заимов 1988); Гиню – от Гино от Гин с –о- по Драго, Добро, XVI в. (Заимов 1988), съкр. от Гергин, Драгин и др. (Илчев 1969).

В текста на първия документ е отбелязана аористна глаголна форма избераха се (едногласно се избераха). Подобни аористни глаголни форми от типа зъберахъ, удерахъ, приберахъ са характерни за тракийските говори в Гюмюрджинско, Дедеагачко, Софлийско, Димотишко (Бояджиев 1991: 87).

Прави впечатление употребата на термин епитроп ’църковен настоятел’ и на диалектния му облик питроп, характерен за местните говори. 

Изпратеният документ до Одринската българска митрополия е последван от отговор на църковната институция.

Л. 69

№ 136 / 20-1-901

До Г-да Кметоветя и 
старяйшинитя 
въ с. Дутли

Возлюблени ми Хр. Чеда, 
Г-да кметове и стареи

Въ отговоръ на писмото Ви отъ 17-ий м.м. Декемврий, съобщаваме Ви, че утвърдяваме ново избранитя Г-да общинари и Ви пожелаваме братско съгласие и добъръ успяхъ въ ръководение църковно-училищнитя работи въ Богохранимото ни село. При това най-сърдечно Ви съра(д)ваме (?) за гдято сте тури[ли] край на недоразуменията // ви, като сте се съгласиле по братски да живяете като братия по народностъ и вяра и Всеблаги Богъ да Ви укряпи въ това братско съгласие.

Представените по-горе писмени документи дават нови сведения за възрожденската история на с. Дутли, Ортакьойско (дн. Черничево, Крумовградско). Въпреки, че местното християнско население е било по-малобройно, в сравнение с българите, изповядващи мюсюлманска религия, които са преобладавали в Източните Родопи, наред с турците в околните селища, то не е изоставало от общите процеси, протичащи из българските земи, останали след Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) в рамките на Османската империя. Дутлийци се включват в борбата за църковна независимост, като отхвърлят зависимостта си от Гръцката патриаршия. Важно е да се отбележи, че местните българи екзархисти успяват да привлекат своите съселяни патриаршисти да се приобщят към Българската екзархия. Не става ясно как се е стигнало до това обединение, какви са били факторите, накарали местните българи патриаршисти да направят това, но обединението е факт. Засега няма открит подобен документ от друго селище в Източните Родопи. Това е една светла страница в историята на старото българско родопско село Дутли (дн. Черничево, Крумовградско), прибавяща нови щрихи към богатата му, но неописана досега подробно, за жалост, история. 




Л И Т Е Р А Т У Р А

Баждаров 1929: Баждаров, Г. Горно Броди. София.

Бояджиев 1991: Бояджиев, Т. Българските говори в Западна (Беломорска) и Източна (Одринска) Тракия. София. УИ „Св. Климент Охридски”.

Бечева 2010: Бечева, Н. Местните имена в Ивайловградско. Велико Търново. Издателство „Фабер”.

Грозданова 1989: Грозданова, Ел. Българската народност през XVII век. Демографско изследване. София, Наука и изкуство.

Заимов 1988: Заимов, Й. Български именник. София, Издателство на БАН.

Илчев 1969: Илчев, Ст. Речник на личните и фамилните имена у българите. София. Издателство на БАН.

Ковачев 1987: Ковачев, Н. Българска ономастика. София, Наука и изкуство.

Попконстантинов 1884: Попконстантинов, Хр. Спомени за страшната пролет в Ахъчелеби през 1876 година. Пловдив.

Родопски 1887: Родопски, С. М. Портрет на гръцкото фенерско духовенство и коварните му дела против българите в Родопите. Пловдив.

Няма коментари:

Публикуване на коментар