Georgi Stankov

23 декември 2008

Църквата "Св. Атанасий" в Черничево - на 160 години!

автор: Georgi Stankov

Православният храм "Св. Атанасий" е строен през 1847-1848г. и е осветен през 1848г. Инициатор за издигането на храма бил един от местните водачи - Гиньо Кирев, а имотът бил дарен от някой си Руско, който имал къща с двор на това място. Църквата е трикорабна псевдобазилика с една апсида и открита нартика от запад. Две колонади от по три дървени колони  разделят централния кораб от страничните. От западната страна на сградата има балкон за църковния хор, а в миналото –  и за женско отделение. Градежът е от камъни и хоросан. Покривът е двускатен и покрит с каменни плочи (тикли).

Сред свещениците, които са служили в нея, са ми известни трима:
  • поп Стоян Николов - местен свещеник, служил в края на 19в. и началото на 20в. Когато за известно време в съседното село Аврен е нямало свещеник, отец Стоян отивал и там.
  • поп Никола - починал през август 1921г.
  • поп Иван Величков - македонски българин, бежанец от Драмско. Дошъл в селото 1922г. и живял тук до смъртта си през 40-те години на 20в. (вероятно 1948г. или 1949г.). Отец Иван е инициаторът за построяването на старото училище в Черничево, градено през 1927-29г. и открито през 1930г. - виждате го на малката снимка вляво от основната колона на блога.
При разорението от 1913г. църквата била подпалена. Понеже е градена от камък, стените устояли, но покривната част била унищожена. Две години черничевци стягали църквата и я поправили.

Църквата в миналото не е имала камбанария, но през последните години беше направена една импровизирана - от голяма тръба, бетонирана в земята, на чийто връх е закачена камбаната.

Поради липса на по-добри снимки, ви показвам това, с което разполагаме съм днешна дата.Навесът пред църквата

Под навеса - входната врата на храма

 
Иконостасът на храма

Надгробна плоча на свещеник

В двора зад източната страна на храма има гроб на свещеник. Не можах да прочета надписа на камъка. Ако някой има възможност да направи отпечатък, ще е чудесно!

*****
Първата снимка е от Стефан Стоянов, третата - от Янушка Узинова, втората и четвъртата са мои.

08 декември 2008

Съборяни

автор: Georgi Stankov

С голямо закъснение... най-накрая все пак намирам време да ви покажа 8 прекрасни снимки, направени по време на събора в Черничево, на 23 и 24 август тази година.

Снимките са споделени от нашия приятел Стефан Стоянов от Кърджали, когото вече споменах тук и тук.
Благодарим ти, Стефане!

На хоро в двора на новото училище

Съборяни на трапеза

Изглед от селото

Лъвовете пред старото училище

Изглед от селото

Селски двор

Къщата на рода Толоеви

Какво и от кого ли пази оградата...


* * *
Повече снимки от Черничево вижте в сайта Images from Bulgaria.

25 ноември 2008

"Народностенъ ликъ на Западна Тракия" от Георги Попаянов (част 4 - последна)

автор: Georgi Stankov

С тази публикация свършвам сбития преразказ на книгата на Георги Попаянов.
Направих малка промяна: предишните 3 текста няма да бъдат обозначени с етикет "Книги" и "История - османско иго", а само тази последна публикация. Основанието: така или иначе, преразказва се една и съща книга.

Вместо това, тук поставям препратки към първите три части.

Освен това, напомням, че разделението на 4 части е мое виждане, а не авторово. Направих го по две причини: първо - текстът е твърде голям, за да се побере в една статия и второ - поради липсата на време, ми беше по-удобно да чета книгата на части и да ви я представям така.

Ксерокопие на заглавката, оригиналът е в
Народна библиотека "Иван Вазов" - Пловдив

Първите три части:

Част 1 - УСЯДАНЕ НА БЪЛГАРСКОТО НАСЕЛЕНИЕ В РАЙОНА

Част 2 - ЕТНОГРАФСКИ БЕЛЕЖКИ

Част 3 - МИГРАЦИИ И ПРЕСЕЛЕНИЯ


--------

Резюме:

Част 4 - Преселения към други краища, Възраждане, статистики

***
Авторът посочва, че сред най-старите села в Гюмюрджинска околия са Сачанли, Монастир, Дуня, Аврен, Юглук. От тях са тръгнали и много заселници на по-нови села в Беломорието.

Например: според стари предания, село Калайджидере /Калъчдере/ е заселено 300 години преди написването на книгата от селяни от следните селища: Аврен, Дуня, Монастир, Дуган Хисар и Голям Дервент.

По-нататък се среща по-подробна информация: от Дуня преселници е имало в Калайджидере /вече споменато по-горе/, Чадърли, Еникьой, Портолаго.

***
Попаянов посочва, че старите планински села в Западна Тракия първи започвали борбата за църковна независимост. Това са селата Габрово, Еникьой /в Ксантийско/, Аврен, Дуня и Юглук /Гюмюрджинско/ и Дуган Хисар, Пишман, Янурен, Дервен и др. в Дедеагачко и Софлийско.

[моя вметка: историята за това как черничевци се отделели от Вселенската патриаршия и преминали към Българската екзархия е много интересна. В момента а проучвам и ще бъде разгледана в отделна статия.]

***
Според една таблица, приложена в книгата, българите - християни, принадлежащи към Екзархията в Западна Тракия са общо 93 146 души.

От тях в: Ксантийска околия: 5880
Гюмюрджинска: 28250
Дедеагачка: 22860
Софлийска: 9060
Димотишка: 22326

Значителната част от тях са се изселили от Беломорието по време на гръцката окупация след Първата световна война.


*************
Допълнение:
Ако искате да се ориентирате по-добре в обстановката, описана в книгата, разгледайте тази ценна австро-унгарска карта на Гюмюрджинско и Ксантийско.

11 октомври 2008

Част от землището на Черничево - в защитена зона от Натура 2000

автор: Georgi Stankov


Бяла река
е първата обявена зона от екологичната мрежа "НАТУРА 2000" в Източните Родопи. Площта на защитената местност е над 446 хиляди декара. В нея са включени землища от общините Крумовград и Ивайловград. Бяла река извира в землището на Черничево.
На територията на "Бяла река" се наблюдават два от деветте установени у нас ограничени видове птици, които са характерни за средиземноморската зона - големият маслинов присмехулник и белочелата сврачка.

В новата зона ще се опазват и поддържат местообитания на защитени и застрашени от изчезване видове птици, като тези находища на видовете са едни от малкото у нас и единствените в Източните Родопи. В района на Бяла река има хабитати на черна каня, морски орел, египетски, белоглав и черен лешояд, царски орел, белогърб кълвач.

Съгласно новото еко-законодателство, в границите на защитената зона няма да може да се залесяват съществуващите ливади и пасища, както и да се превръщат в обработваеми земи и трайни насаждения. Сред забраните е и ограничението да се извършва корекция на речните корита извън населените места, както и отводняването и пресушаването на разливи и други влажни зони.

22 септември 2008

"Народностенъ ликъ на Западна Тракия" от Георги Попаянов /част 3/

автор: Georgi Stankov

Резюме на книгата:

Част 3

Миграции и преселения



Причините, поради които хората се местят от едно място на друго, са най-разнообразни. Попаянов не разглежда всички социални, културни и най-вече икономически фактори, които са предизвикали миграционните процеси в Западна Тракия. В обсега на неговия интерес попадат най-вече събитията, които са се случили в епохата, когато значителното мнозинство от българите в Източните Родопи и Беломорска Тракия приемат господстващата в Османската империя религия ислям. За него те са основен обект на изследване по една главна причина - разпространението на мюсюлманството води до разделянето на българското население на две религиозни групи, което в крайна сметка се отразява негативно на българската нация, защото въпреки общия език, песни и редица семейни обичаи /например на много места "ахряне" и "кауре" по еднакъв начин са солели новородените деца, за разлика от турците/, двете общности в политическо отношение имали противостоящи позиции. [моя вметка: авторът е прав. По-рано това е отбелязал и летописецът на революционното движение в Родопа Христо Караманджуков, когото представих преди в отделна статия.]

Хипотезата на Попаянов е, че в определени райони новата религия се е наложила с репресии, което е принудило част от жителите да напуснат и да се преселят на друго място. Някои от тях след време се връщали по родните си места, където били земите им. Избягалите българи - християни, идвайки отново в родните си села, се заселили в отделни махали. Като пример за села, в които християните се обособили в отделни села или махали, авторът посочва селищата Габрово и Ени-кьой /Ксантийско/, Аврен, Дуня и Юглук /Гюмурджинско/, Кутруджа /Софлийско/... Дадени са интересни примери за роднинските връзки на християни с мюсюлмански села. Посочено е, че християнските родове Хълчеви, Каханови и Апостолови от Еникьой пазят спомена за техни роднини в близкото мюсюлманско село Есьорен. [моя вметка: между другото, изглежда, че в Есьорен /или Исьорен/ са приели исляма по-късно от други села, защото има народна песен "Исьорци са се прочули", която описва именно този процес... ]

Що се отнася конкретно за Черничево /Дунята/, Попаянов смята, че тук се част от жителите са напуснали селото и след време са се върнали, заселвайки отделни махали:

"Интересенъ е фактътъ, че въ с. Дуня една от махалитѣ, наречена К и р ч о в а, носи името на потурчения братъ, а другата Г и н о в а - името на брата-християнинъ. Заключението, което може да се направи отъ този фактъ е, че спасилитѣ се от потурчване българи отъ това село, следъ като минала бурята, отново се завърнали въ него и заселили отделна махала.

[моя вметка: Информацията на автора, почерпена на място, е достоверна. Действително, в Черничево има "Кирчова махала", жителите на която са българи мюсюлмани. Името на махалата е "Кирчова" от векове, откак е заселена... Киро или Кирчо, е лично мъжко име, много разпространено сред християните в района! А поне според мен - и безспорно доказателство за общия ни корен.]

---------------------------
Използван източник: „Народностенъ ликъ на Западна Тракия”, П.Аянов, Г., издава Културно-благотворително дружество „Тракия” – Бургас, 1942.
--------------------------
Забележка:
Правописът на цитатите е съобразен с оригинала на публикацията.

11 септември 2008

"Народностенъ ликъ на Западна Тракия" от Георги Попаянов /част 2/

автор: Georgi Stankov

Резюме на книгата:
Част 2

ЕТНОГРАФСКИ БЕЛЕЖКИ

Попаянов смята, че независимо от някои регионални особености, понякога дори между съседни села, като общ принцип говорът на българите в Западна Тракия /християни и мюсюлмани/ е близък до говорите в Странджанско и Югоизточна Македония.

"Общо явление е, напримѣръ, употрѣбата на пълния членъ за м. родъ, редукцията на твърдите съгласни, омекченото произношение на нѣкои съгласни, ударението на първия слогъ, изхвърляне на нѣкои съгласви въ началото или средата на нѣкои думи и т.н. Почти повсевмѣстна е употрѣбата въ всички западно-тракийски села и старинната форма на относителното мѣстоимение: Кутри, Кутра, Кутро или Кътри, Кътра, Кътро, както напримѣръ въ с.Дервентъ, Дедеагачско."

Авторът регистрира и още една важна тенденция: в народните песни на някои по-стари села, като Дуган-Хисар, Пишман, Каяджик, Крушево, Ени-кьой и др., се срещат старинни падежни форми, които в говорния език са отпаднали. Цитирани са и някои старинни думи, като например "сламокъ" от с.Дуня, но за съжаление без да е посочено значението й. Наред с общите принципи, посочени са и отделни различия в говорите - например бъдеще време в Ксантийско и Гюмюрджинско се образува с ше, ще и ша, но в Дервент, Дедеагачко се образува с ке и ки, а в Юглюк /Дарец/ - със за/например "за ида"./

По подобен начин, в облеклото има общи прилики, както и някои регионални отлики. При това, различието е главно в наименованията на дрехите и понякога в основния цвят, а не толкова в кройките и моделите.

"Характерната родопска престилка, с разноцвѣтни квадратчета, се срѣща не само в ксантийските села, но и въ Гюмурджинско, само че тук е по-тѣсна и не загръща тѣлото до кръста, както родопската - в Ахъчелебийско.
Интересно е да отбележимъ, че при пъленъ трауръ в ксантийскитѣ села, престилката е украсена само отъ черни и бели квадратчета, а не разноцвѣтна."

Разнообразни са и имената на женската връхна премяна. Най-разпространената женска е прочутата сая, сеге или саинка... В Дуня се нарича сагя, а в съседното Аврен кункя. Ръченикът в Аврен се нарича тестемел, а у момите - стунка. В Дуня обаче терминът ръченик се замества от дюлбен или мрежа... Наръкавниците в Аврен се наричали сукна. В Сачанли ръченикът пък се нарича кърпа... С много имена се означава все един и същи обект. Изводът:

"Изобщо, въпрѣки известно разнообразие, което се срѣща въ селата на всички околии въ Западна Тракия по отношение на мѫжкото и женското облѣкло, най-характернитѣ негови елементи в бѣлия грижъ и рѫченикъ, се срещат на всѣкѫде и тъмъ кѫдето, подъ чуждо влияние, тѣ сѫ замѣнили името и цвѣта си, споменитѣ за тѣхъ не са изчезнали."

Запазени спомени за носенето на бели дрехи в миналото авторът е открил в Сачанли, Монастир, Дуган-Хисар, Пишман, Аврен, Дуня... По времето, когато Попаянов е събирал информация, мъжкото облекло се отличавало с тъмновишнев пояс и черни потури, широко спуснати под коленете върху бели калци, привързани с дизлици. Остава да гадаем какви са били причините за замяната на белия цвят, толкова характерен за волните славяни - дали влияние на турските тъмни облекла, или забрана за използване на светли и ярки цветове от неверниците.

/следва/

--------------------------
Използван източник: „Народностенъ ликъ на Западна Тракия”, П.Аянов, Г., издание на Културно-благотворително дружество „Тракия” – Бургас, 1942.
--------------------------
Забележка: Правописът на цитатите е съобразен с оригинала на публикацията.

"Народностенъ ликъ на Западна Тракия" от Георги Попаянов /част 1/

автор: Georgi Stankov

Георги Попаянов е сред най-известните изследователи на тракийските българи. Завършил история и география в Софийския университет, той има за своя мисия да проучи и съхрани за поколенията етнографските особености на българите от Одринска Тракия. Затова и посвещава почти всички свои произведения на Източна Тракия, откъдето произлиза родът му. Има обаче една книжка, която Попаянов е написал за западнотракийските българи - "Народностенъ ликъ на Западна Тракия", издадена в 1942 година в гр.Бургас. Тя е ценна за нас не само като богат по съдържание етнографски труд, но и защото в нея се говори за село Черничево. Авторът е използвал краткия исторически период, през който Тракия отново е била в българските предели (1941-44г.) и лично посетил доста селища в Беломорието и Южните Родопи.

По-долу следва преразказ на изложението в книгата, с дадени по-интересни цитати. Разделянето на части и именуването им е по моя преценка, с оглед побирането на текста в блога.



Резюме на книгата:


ЧАСТ 1

УСЯДАНЕ НА БЪЛГАРСКОТО НАСЕЛЕНИЕ В РАЙОНА

Разказът започва с първите заселвания на славяните от българската езикова група в земите на Беломорска Тракия през 7в. и коренната промяна в демографския статус на населението. Напомня се, че с формирането на средновековната българска народност, това население имало ясно изразено българско самосъзнание и според летописеца Георги Акрополит, съзнателно воювало на страната на България в българо-византийските войни. Споменава се и Момчил юнак, който според Йоан Кантакузин е българин. В средата на 14в. Беломорието било в състояние, което днес можем да опишем като „хуманитарна катастрофа”, благодарение на нашествието на прииждащите османци. Те заробвали местните жители и грабели имуществото им. Цитиран е хронистът Никифор Григора, според който "в Тракия селяни не останали, че рядко можело да се видят тук там волове и орачи". Дори сто години по-късно бургундският рицар Бертрандон де ла Брокиер отчел, че голяма част от този край била твърде обезлюдена и опустошена поради гръцко-турските войни. Много от оцелелите в битките и разоренията българи се оттеглили главно в планините, но и долу в равнината останали българи. Там обаче постепенно започнали да се заселват колонисти от всевъзможни тюркски племена. След време българите отново започнали да се заселват масово в Беломорието, в своите стари поселища, или пък да образуват нови. Причината била, че трябвали работници за бейските чифлици или пък дервентджии за охрана на пътищата от безчетните райзбойници - хайти.
Сред старите български християнски поселища, които оцелели при нашествието и от които са тръгнали заселници към други места, са посочени Юглюк /Дарец/, Попово, Сачанли, Дуган-Хисар, Пишман, Тахтаджик, Аврен /със старо българско име Бели пран/ и Дутли /със старо българско име Дуня/. Прави впечатление, че авторът е добре запознат с Черничево, защото дава официалното име през османската епоха - Дутли, но веднага споменава и истинското древно име на селото. Като стари поселища на българи мюсюлмани са посочени Есорен /Исьорен, наричано от местните жители Брещене/, Сърнач, Кирково, Мунджонос, Чакалово, Сениково, Горно и Долно Капиново, Яново, Хебилево, Сандовица и много други. Интересното е, че много от тези села са запазили българските си имена.
За стария произход на всички тези поселища авторът съди най-напред по говора и носиите на жителите. Убедително доказателство, че селата отдавна са заселени в тия земи е и богатата топонимия, която е с български произход. Някои местности около мюсюлманските села дори носят чисто християнски характер, може би поради спомен за наличието на останки от прастари параклиси или оброчища. За село Черничево, за което е отбелязано, че е със смесено по религия население, е писано следното:
"Около с. Дуня (Дутли) - Гюмурджинско: Кошаритѣ, Ушитѣ, Габера, Михова махала, Старо гробе, Хухлювица, Денина нива, Семковица, Черквището, Дългитѣ ели, Вълкова плѣвня, Калцето, Голѣмата рѣка, Свети Илия и др."
За съседното село Аврен /в турската епоха Аквиран, а със старо българско име Бели пран/, което също е със смесено българско християнско и българско мюсюлманско население, са регистрирани следните обекти:
"Около Авренъ, Гюмурджинско: Попова чука, Костовица, Конкавица, Кълвачътъ, Сандово бърдо, Тумбата, Маринъ юртъ, Братаница, Караджова воденица, Габерово, Стояновъ врисъ (изворъ), Гробщата, Голо бърдо, Храставица, Лозята, Танюва чука, Костови пожари, Ливадата, Лѣската, Върбата, Св. Атанасъ, Св. Костадинъ, Св. Илия, Еленка, Гьорговица, Българско гробе, Кузова рѣка, Коритата, Езерата и мн. др."
Според Попаянов, богатата българска по произход топонимия на селата в Родопите и Беломорието говори, че това са стари поселища, които отдавна са се установили в тези краища. Като последно доказателство авторът посочва стари приказки сред жителите на селата Габрово и Ени-кьой, Ксантийско, за някогашни нападения от "турци - каталанци", които биели "по уши и глава" и дето минели "кръвь се лѣе, мозъкъ пръщи"... Каталаните били испански наемници, наети от Византия през 14 век, за да спрат турските разбойнически дружини, но когато тя престанала да им плаща, те минали на турска страна и започнали да грабят плячка. Авторът прави аналогия с подобни стари предания от Странджанския край, който той познава много задълбочено. Заключението на Попаянов е, че очевидно предаването на тия спомени от поколение на поколение може да се обясни само с вековното и непрекъснато обитаване на българите в този край.
Ето защо в заключение видният български етнограф заявява убедено: "Южнородопската область, даже и въ най-размирнитѣ години на робство, не е била никога съвършено обезбългарявана."

/следва/

---------------------------
Използван източник: „Народностенъ ликъ на Западна Тракия”, П.Аянов, Г., издава Културно-благотворително дружество „Тракия” – Бургас, 1942.
--------------------------
Забележка:
Правописът на цитатите е съобразен с оригинала на публикацията.

01 септември 2008

Приносът на Черничево в македоно-одринското освободително движение

автор: Georgi Stankov

Освободителното движение на българите в Беломорска Тракия и Родопите е сравнително малко известно, поне на фона на епичните многотомни описания на борбите на нашите братя в Македония и Одринска Тракия. Все пак, един родопски българин - Христо Ив. Караманджуков - прави своя изключително ценен принос към изследването на революционното движение в Западна Тракия. При това - от позицията на пряк участник в събитията. "Западна Тракия" е обобщено наименование на Беломорска Тракия и Родопите, които през вековете са свързани взаимно като хинтерланди в политически и икономически смисъл.
На бюрото ми стои копираната книга на Хр. Караманджуков "Западнотракийскитѣ българи въ своето културно-историческо минало, съ особенъ погледъ къмъ тѣхното политико-революционно движение", книга първа - "Историята имъ до 1903г.", публикуване през 1934г. Сдобих се с това копие след като положих известни усилия, напълно оправдани от съдържанието на невероятното четиво, което няколко пъти просто ме накара да настръхна. Горещо препоръчвам на всички, интересуващи се от историята на Родопите и на Беломорска Тракия, да намерят и прочетат тази забележителна книга!

Няколко биографични бележки за автора:
Христо Ив. Караманджуков е деец на македоно-одринското революционно движение, общественик и писател. Роден е на 14.12.1876 г. в с.Чокманово, Смолянско. На Пловдивския конгрес на Одринския революционен окръг (1902г.) е определен за агитатор на Малкотърновския район. По време на Илинденско-Преображенското въстание (1903г.) е ръководител на въстанието в Ахъчелебийския район (Смолянско). След края на активната си революционна дейност се отдава на писането на спомени, сред които най-важните са "Родопа през Илинденско-преображенското въстание" и "Западнотракийските българи". Почива през 1952г.

Няколко встъпителни думи:
Преди да направя резюме на книгата, ще опитам накратко да обясня причините за появата на освободителното македоно-одринско движение в Османската империя. Вярно е, че фактите са ни известни, но напоследък някои започнаха да ги обръщат наопаки. "Митът Батак" ли казахте? Затова се налага да започна с тези думи. Берлинският конгрес оставя в пределите на Османската империя многолюдно българско население, населяващо огромни територии в Македония и Тракия. Същият този конгрес с текста в чл.23 дава право на населените с християни райони да получат самоуправление. Това обаче не се случва. За да разберем предпоставките за българското освободително движение, нека вземем един съвсем прост пример: българите бяха част от Османската империя цели пет века. Кога за първи път българи станаха депутати в турския парламент? В 1908 година... Кога за първи път турци станаха депутати в българския парламент? В 1879 година... Ще напомня също, че като поданици българите плащаха данъци на османската държава, от тези данъци се строяха училища, но българите нямаха достъп до тези държавни училища. Нашите прадядовци са учили в малките школа, издържани от самите общини, а по-късно - от Екзархията. Нима Димитър Миладинов е получавал заплата от държавния бюджет, или Априлов е финансиран от Високата порта, за да направи първата българска гимназия? Съвсем не. Ето в такава обстановка на политическа, културна и гражданска дискриминация се появила легендарната Тайна македоноодринска революционна организация. Първоначално създадено като организация само на българското население, под влияние на личности като изключителния хуманист и демократ Гоце Делчев, движението са превръща в обединителен център за всички потиснати народности. Скоро в него се включват и македонските власи, като Питу Гули и Митре Влаха, а също така и доблестни гърци като Иван Атанасов. Основната цел на организацията е получаването на автономия за Македония и Одринско, каквато опция дава международното право в лицето на Берлинския договор.

Резюме на книгата:
Караманджуков започва изложението си с увлекателно написан сбит преразказ на историята на Западна Тракия от древността до Възраждането. Много аналитично е представена обстановката в областта по време на зараждането на македоно-одринското днижение. Западна Тракия има особено място между Македония и Одринско. Освен, че свързва тези земи с голямо българско население, тя има една по-различна същност. Ако гледаме езиковия и родов признак, българите /християни и мюсюлмани/ са половината население /другата половина са турци и гърци/, но ако вземем като критерий религиозната принадлежност, мюсюлманите са мнозинство. А османското общество за съжаление е било изградено на основата на религиозното деление, което от своя страна станало причина за недоверчивите и понякога братоубийствени отношения между българите - мюсюлмани и българите - християни в областта. Авторът справедливо посочва: "Наистина, българомохамеданите по кръв, език, по нрави и обичаи, както и по начин на живот са чисти българи и можеха да бъдат твърде полезни за една общобългарска кауза, ала липсата на народно съзнание у тях, пък и религиозните им и политически връзки с турците, създадени от векове и култивирани непрекъснато, ги правеха да се чувстват нещо различно и дори неприязнено настроени спрямо нас българите и към нашето дело". Това дава отпечатък върху съществуването на революционната организация и дейността й в Родопите и Беломорска Тракия. Тук четите са по-малко и са по-малобройни, като се развиват главно работата в местните комитети и куриерската дейност. За по-бавното народностно, просветно и революционно развитие на Западна Тракия играе роля и фактът, че като цяло българското общество и Екзархията полагат повече грижи за Македония, а по-малко за Тракия. И доколкото все пак се обръща внимание на Тракия, то е концентрирано предимно върху Одринска Тракия и доста слабо - към Западна. Освен това, както правилно е цитиран проф.Иширков, в Западна Тракия българското население живеело изключително в селата, но липсвали гъсто населени български градове, които винаги са били естествен културен и политически център за Българското възраждане в Македония и в Одринска Тракия. Градските средища в този край, като Ксанти, Гюмюрджина, Димотика, Ортакьой, били заселени главно с турци и гърци. Независимо от всички неблагоприятни обстоятелства, в Родопите и Беломорието се формира българско национално-освободително движение, съставна част от македоно-одринската организация.
Историята на революционното движение в Западна Тракия има своите светли и мрачни мигове, своите успехи и падения. Благодарение на една спогодба от 1899г. между "централисти" и "върховисти" /старата българска черта да се делим.../, било решено Върховният македоно-одрински комитет в София да придобие контрол върху пункта в Чепеларе и оттам да развива дейност в Ахъ-челебийско. Върховният комитет по-сетне обаче започнал да показва интерес към цяла Западна Тракия, а това родило противоречия в районите, в които имало комитети на Вътрешната организация. (Да обясня накратко - "пунктове" са наричали селища на българска територия, в близост до границата с Турция, в които е организирало и подпомагало преминаването на четите на ВМОРО, на куриери с комитетската поща, на пратки с пари в едната посока и с оръжие в другата.)
Първоначално ръководител на Чепеларския пункт бил младият и отдаден на идеята Вълчо Сарафов - братовчед на Борис Сарафов. Вълчо вече имал организационен опит като ръководител на подобен пункт в Дупница и подел с ентусиазъм работата си през 1899г. Уви, поради егоизъм и корист, се стигнало до ужасното убийство на младия Сарафов - не от чужди, а от свои. Според Караманджуков, Сарафов събрал членски внос в размер на 300 лири, които трябвало да се изпратят в касата на ВМОК, а някой си Георги Кафеджията, уж сподвижник на комитета, извършил юдинското дело - на 10 януари 1901г. убил младия революционер в съня му с кама и откраднал парите.
Следващият водач на пункта в Чепеларе бил старозагорецът Константин Антонов - Сеченката. В памет на покойния Вълчо Сарафов, Сеченката приел името "Вълчо" като свое революционно име. Социалист по убеждение, деспотичен тип с доста авторитарни методи, Антонов скоро се прочул с някои, меко казано, странни действия. По негова заповед и без каквито и да било основания били убити двама комитетски дейци от Устово и един от чепеларските първенци, което пък всяло смут в душите на местните хора. Друго доста противоречиво действие на Антонов било желанието му да наложи волята си и над територии, които били извън обсега на чепеларския революционен пункт и ахъчелебийския край. Така се стигнало до конфликт с дейците на Вътрешната организация, които работели в дедеагачко и гюмюрджинско. Антонов останал в района на Чепеларе и Проглед до 1902г., когато се върнал в Стара Загора, организирал нова дружина в революционния пункт в Хасково и оттам навлязъл в Гюмюрджинско.
Така в неразбории се родили и укрепнали тайните комитети в Беломорска Тракия и Родопите. Цяло чудо е, че при тези неблагоприятни външни и вътрешни фактори, в родопските села се създали и просъществували революционните ядра, които вярно работили за организацията, служили като куриери и водачи на четите, делили от сиромашкия си залък, за да събират пари за общото дело и дори се включили в организирането на Илинденско-Преображенското въстание!
По много задълбочен начин авторът описва структурата на организацията в Родопите и в Беломорието. Компетентният му поглед върху събитията идва и от това, че голяма част от информацията е събрана благодарение на личните му наблюдения при обиколките на селата в Западна Тракия. Представени са следните революционни райони: Ахъчелебийски /Смолянско/, Даръдерски /Златоградско/, Ксантийски, Гюмюрджински, Дедеагачки /там е родният край на Капитан Петко войвода/, както и комитетите в Софлийско и Ортакьойско /Ивайловградско/. Добре описана е и ролята на пунктовете в южна България, от където са минавали връзките на свободната родина и поробените земи - това са пунктовете в Чепеларе, Проглед, Хасково, Любимец.
През лятото на 1901г. Караманджуков организирал една сериозна обиколка из беломорските села. С дружина от 12 души той посетил гюмюрджинските села Дерекьой, Кушланли, Хаджилар, Чадърли, Сачанли, Манастир. Навсякъде били добре приети и заклели нови членове. С края на лятото четата се върнала в село Проглед, където бил един от важните пунктове в Родопите. През ноември същата година Караманджуков започнал повторна експедиция и отново посетил някои селища.
През втората половина на 1902г. гореспоменатият Константин (Вълчо) Антонов тръгнал от Хасково с 10-членна екипирана чета. На 16 август минали р.Арда, а пътят им към гюмюрджинските села Манастир и Сачанли бил през източнородопските селища Попово, Дутли и Аврен. Спрете за малко! Прочетохте ли? Споменава се село Дутли, а това всъщност е нашето Черничево!

Черничево в редиците на ТМОРО:

"Нашето изложение за Гюмюрджинско, казва Христо Караманджуков, не би било пълно, ако не кажемъ нѣколко думи за с.с. Авренъ и Дутли (Дунята), наистина, административно числящи се към Кушукавашка околия, но въ духовнопросветно и революционно отношение, повече минаваха към Гюмюрджинска околия. Участието на тия села въ общобългарското дѣло за освобождение, особено в революционните борби, бе явен риск за тѣх, защото това сѫ, може би, единственитѣ български села по българскитѣ земи, изобщо, обградени с големи пластове турски и българомохамедански маси, които всѣки мигъ можеха да ги задушатъ, или затриятъ, без да усѣти това даже и Господъ. Но духътъ е страшно нѣщо. За неговия стремежъ нѣма прегради."

"...
Видни деятели от това село бѣха: Петко Милчевъ, Киро Гиневъ, Гиню Костовъ Гинювски, Никола п.Стояновъ, Георги Младеновъ, Гого Киревъ. Въ Дутли парично най-вече помагаше учителѣт Кръстю Балабановъ, емигрантъ отъ България. Мнозина будни и заслужили хора отъ това село и отъ с. Авренъ бидоха избити презъ време на турскитѣ жестокости извършени презъ 1913 год. при Гюмюрджинската турска република."


За Черничево е казано това! "Духът е голямо нещо. За неговия стремеж няма прегради."
-----------------------------------------------

Използван източник: "Западнотракийските българи в своето културно-историческо минало, с особен поглед към тяхното политико-революционно движение", издание на Тракийския Върховен Изпълнителен Комитет, София, печатница Б.А.Кожухаров, 1934.

-----------------------------------------------
Пълният текст на спомените на Христо Караманджуков "Родопа през Илинденско-Преображенското въстание" може да прочетете онлайн в двата сайта "Книги за Македония": www.promacedonia.org и www.kroraina.com .

29 юни 2008

Бабината торбичка

автор: Georgi Stankov

Баба ми Стойка била жена сръчна и с богато въображение. И като много други родопчанки, въплътили в багри своите радости, надежди и любов, баба ми тъкала на стан. Какви черги са излезли изпод отрудените хубави й ръце! И какви престилки!
А тази бабина торбичка, която краси една от стаите вкъщи? Каквото и да кажа, все ще е малко. Съчетание на цветове, красота и хармония, които пълнят очите и душата. Виж как буйният огън на оранжевото е укротен от черните и бежовите конци. Като я погледнеш, торбата те топли и милва, но не те изгаря и дразни. А цялата торба е обримчена с винено и оранжево, което още веднъж показва, че едно от важните неща в тъкането е да "натъкмиш" шарките. Ей такива са черничевци открай време - може да са били бедни и да са живели в немотия, но винаги са с усет за хубавото.
Майсторица е била баба ми Стойка, буля Станковица, както още е помнят и назовават в Черничево...
И още една особеност. Торбата е направена така, че да се носи на гръб. Има две презрамки, които позволяват да се надене като раница и какъвто и товар да си сложил вътре, ръцете ти са свободни. Умно, а? А пък после някои хора ми се чудят, че съм бил черничевски патриот...

25 юни 2008

Експонати от Черничево в градския музей на Крумовград

автор: Georgi Stankov

Попадна ми една малка книжка от 1974г., наречена просто "Музейна сбирка Крумовград". Тя накратко разказва историята на района и представя по-важните археологически находки, съхранявани в музея на Крумовград. Автор на текста е известният по онова време археолог Иван Балкански.
В книгата са отпечатани снимки на експонати от крумовградския край, включително и от Черничево, включени в експозицията на музея и разкриващи материалната му култура от древността до средата на XXв.
Добре представена е епохата на Средновековието. Например може да се видят монети от една голяма находка от общо 40 сребърни монети от времето на българския цар Иван Александър и сина му Михаил, намерени в старото Градище. Днес съкровището се съхранява в Археологическия музей в София, но все пак са оставени няколко монети, които да напомнят, че са открити в района на Черничево. Сред находките от Средните векове, които са в каталога на сбирката, също така може да се видят глинени питоси, намерени в средновековното селище на два километра северозападно от селото, както бронзови накити от средновековния некропол, известен като "Дунино гробе" /да си спомним, че старото име на селото е Дуня!/.
За любителите на етнографията ще са интересни женските носии от Черничево.
Девойката вляво е облечена в лятната носия, назована "сая" /или още "сеге"/. Девойката отдясно е облечена пък в зимната носия - "гриш", който се прави от вълна. И двете носии са украсени с везмо. Чорапите са с водоравни шарки, а престилката към зимното облекло с топлите си цветове на квадрати ми напомня за престилките в Средните Родопи.
От леля Мария Габрова, родена през 1933г., която сега живее в Хасково, разбрах че в дясно на снимката е нейната по-малка сестра - Пенка Гинева Кьосева /по мъж Енчева/, родена през 1944г. и дългогодишна учителка в Пловдив. Пременената със саята вляво се казва Вълка.

- - - - -
Бележки, извадени от съдържанието на книгата:
* Музейната сбирка на Крумовград е открита на 24 юли 1971г.
* Питосът е голяма керамична делва с конусовидно дъно, служеща за съхраняване на жито и други храни. Единият питос, намерен в Черничево, е висок 100см., с диаметър на дъното 11см., и на отвора 38см. Другият е висок 120см., дъното му е широко 10см., а устието - 60см.
* Гробовете в средновековния некропол "Дунино гробе" са с разположение изток - запад, датирани са от XII-XIIIв. от р.Хр.

02 юни 2008

Вратата на мълчанието

автор: Georgi Stankov

Днес е Денят на Ботев. В този ден почитаме загиналите за свободата герои, паднали в битка. Но наред с тях, много от мъчениците на българската свобода не бяха бунтовници, революционери, хъшове или комити. През петте века иго десетки и стотици хиляди мирни жители паднаха като свидна жертва на освобождението ни.

И в този момент, заедно с целия български народ, потомците на черничевци също почитаме нашите свидни покойници, които станаха курбан на българската свобода.

България изплати свободата си с кръвта на изкланите в Батак през 1876г. и Стара Загора през 1877г. Родопа изкупи свободата си с кръвта на мъчениците от родопските села. Черничево, Гугутка, Аврен, Хухла, Покрован, Ятаджик. Илиева нива - това са имена, скъпи за всички нас, потомците на източнородопските българи.

Вратата в къщата на Толоеви
През лятото на 1913г., при злощастното Разорение на тракийските българи, 20% от християните в Черничево са избити с нож, брадва и куршум. Най-старият е Славил Дяков на 80г., най-малките са няколко деца по на 1 годинка, сред тях чичото на баща ми - Павел. Свидетелство за онези страшни дни е една врата в стария родов дом на Толоеви. Тази врата е на повече от сто години, а самата къща на рода Толоеви е сред най-старите постройки в селото, наред с църквата "Св.Атанасий", която тази година навършва 160 години.

Красива врата, оригинална и стилна. Но не за красотата й ще ви говоря тук. Вгледайте се!

Вратата е насечена. Тя носи следите от ножовете на башибозуците. В стаята, зад нея, били скрити жени и деца, а отвън разлютените нападатели напирали. Башибозуци -  лицето на смъртта и безчестието. В този момент част от черничевските мъже се появили и отблъснали нападателите... Над 90 други селяни обаче загинали...

Пред тази врата - мълчалив свидетел на едновремешните ужаси, може само да се мълчи. А тя шепне. За сподавания плач на децата, за бързо туптящите сърца на момите, за безсилно преплетените пръсти на стариците. Без думи тя казва всичко!


Фотография: Стефан Стоянов, Кърджали

13 май 2008

Една самодивска чешмичка

автор: Georgi Stankov

В преходния живот много хора таят надежда... да оставят след себе си нещо, което ще съществува, дори когато тях ги няма. Повечето го правят безкористно, без егоистичния гъдел да бъдат тачени и прочути. Правят го от чувство за приемственост и от желание да предадат на поколенията потомци завета, който са наследили от предците си. Родопските българи садят дървета и градят чешми.
Тази наша традиция повелява да сториш добро на странника, да напоиш жадния и да нахраниш гладния. Навярно затова в целия този край е пълно с чешми и вризове...

Снимката, която виждате, ми беше изпратена от Стефан Димов Стоянов от Кърджали. Чешмата е построена от баща му Димо, който е потъмък на стария черничевски род Толоеви и днес също живее в Кърджали.
"Тя е на едно място, което се нарича Басамаклията - разказва Стефан Стоянов, - на около час и половина пеша от селото, надолу по реката. На това място баща ми се бил зарекъл много отдавна да направи чешма и накрая успя. Мястото наистина е прекрасно, а чешмичката е каменна, след това тя обрасна с мъх и прилича на неръкотворна."
Чешмата на рода Толоеви е изградена през 1988г. Ако някой ден посетите Черничево, слезте по Бяла река и я потърсете. Чешмичката като че ли е излязла от вълшебна приказка! Наведете се, отпийте от рукналата струя и благословете непознатия строител!

27 април 2008

ОМАЧ - едно вкусно ястие от Черничево

автор: Georgi Stankov

От незапомнени времена в Черничево се готвят чудно вкусни ястия. Благодарение на тях, в селото са расли здрави и силни момци, а момите ставали хубави и чевръсти! Една такава гозба, незаслужено останала неизвестна за днешното глобално общество, е наречена "омач". Нека поправим неправдата и заедно сготвим един омач! 

Ето как се прави омач за 4 души.
Необходими продукти: една глава лук, четири лъжици брашно, мазнина /олио, зехтин, масло - по избор/, една чаена лъжица червен пипер, една една чаена лъжичка сол.


Една голяма глава лук се нарязва и се задушава с малко мазнина. Оставете лука на огъня, докато започне да пожълтява.

Ако предпочитате по-силен вкус, вдигнете капака, за да може лукът да се позапържи и да стане златисто-кафяв на цвят. Тогава добавете към него лъжичка червен пипер и разбъркайте.

Веднага след червения пипер, налейте литър вода и подправете със сол на вкус.


Докато лукът се е задушава /запържва/, в един по-широк и плитък съд се слагат 4 големи супени лъжици брашно. В купчинката брашно се прави дупка и в него се добавя една лъжица вода. Брашното се омачква /от тук вероятно идва и името "омач"/, докато стане на малки полусухи-полутестени парченца - като големи трохи.

Ето и един поглед по-отблизо:


Също така, брашното може и да се трие с ръце /затова, доколкото съм чувал, в някои краища на България това ядене се казва "триеница"/.

Накрая добре омачканото и натрито брашънце трябва да изглежда така:


И така, докато сме приготвяли брашното, на огъня е завряла водата с лука и червения пипер. Добавяме брашното, разбъркваме и оставяме да поври 10-15 минути. След това омачът се сваля от огъня, насипва се в купички и се яде, докато е топъл. Може и с хлебец. Варенето на тесто не е изключение в световната кулинарна история, но важното е, че благодарение на черничевския омач България се нарежда до страни като Италия и древна Палестина.  

Крайният резултат е такъв:

По принцип омачът е постно ястие, но ако обичате блажно, може да импровизирате. Например при задушаването на лука може да се използва масло вместо олио или зехтин. Също така, когато яденето е готово и насипано в купичка, доста му отива и малко натрошено сирене. Всичко е въпрос на личен вкус. Да ви е сладко!


За приготвянето на този вкусен черничевски омач ми помогнаха баща ми Ангел и майка ми Петронка.

15 март 2008

За това как един латински крал поискал да завладее българските земи, но вместо това загубил главата си и кралството си

автор: Georgi Stankov

Българите в Родопите много пъти с гордост са заявявали своето българско чувство и принадлежността си към Родината. Един от случаите, в които жителите на Южните Родопи са подкрепили своята страна и народ, е по време на българо-латинската война, водена от цар Калоян.



През пролетта на 1201 година Западна Европа била обзета от трескаво вълнение. По призива на папа Инокентий III за освобождение на Светите земи и гроба Господен, хиляди кръстоносци от днешните Франция, Италия и Фландрия се стекли за нов поход на изток. Водач на този Четвърти поред кръстоносен поход станал авторитетният Бонифаций, маркиз на Монферат. Той бил, по думите на съвременника му Вилардуен, един от най-добрите рицари на света.

На картината - избирането на Бонифаций за лидер на кръстоносната войска. Обърнете внимание на червено-белия флаг - това е знамето на маркизите Монферат

Походът започнал през 1202г. Скоро излезли наяве скритите приоритети на кръстоносците. Те забравили за какво са тръгнали и водени от разни кроежи и алчност, започнали война с Ромейската империя - Византия. На 12 април 1204г. превзели Константинопол - столицата на света, вторият Рим. И създали своя държава - Латинската империя.
За няколко месеца мощната латинска армия завладяла Тракия, Епир, Тесалия, Южна Македония, Пелопонес и егейските острови. Очаквало се, че Бонифаций Монфератски ще стане император на новата държава, но отново тънките задкулисни сметки на някои рицари за власт и богатство объркали плановете. Старият венецианският дож Енрико Дандоло имал други намерения и успял да наложи младия граф Балдуин Фландърски за владетел на империята. Бонифаций се задоволил с титлата "крал на Солун".

На картината - превземането на Цариград, миниатюра от 13в., неизвестен автор

Българският цар Калоян първом опитал с добро да се спогоди с латинците. Някъде в Тракия той се срещнал с видния рицар Пиер дьо Брашо и предложил да се разберат човешки и да сключат договор. Нямало резултат. После царят проводил пратеничество, което също предложило мир и приятелство. Рицарите обаче имали други мисли в главите си. Вашият господар е незаконен владетел, казали те на пратениците, защото е бунтовник и е отнел земя от ромеите насилствено, с бунт. Сега ние владеем Константинополската империя и нейните бивши владения също ни се полагат.
Калоян отговорил с достойнство, че владее земите си с по-голямо право, отколкото те владеят Константинопол; защото той освободил земята, която неговите предци били загубили, а те завладели Константинопол, който дори най-малко не им принадлежал.
През ноември 1204г. българският цар в писмо предупредил и папа Инокентий III: "За латинците, които навлязоха в Константинопол, съобщавам на ваша светлост да им пишете да стоят далече от моето царство - така моето царство няма да им стори никакво зло".
Думите на Калоян са показателни - в тях е есенцията на българщината през вековете: "Чуждата земя не щем, своята не ще дадем!"
Така или иначе, българите осъзнавали, че с новите съседи няма да се разберат като хора.

И войната започнала.

На 14 април 1205г., една година след като тържествувала в превзетия и ограбен Цариград, кръстоносната армия била разбита при Одрин. През юни 1205г. последвала нова българска победа при Сяр. На 31 януари 1206г. българите победили кръстоносците и при Русион. При едно кратко сражение през февруари 1206г. край Родосто, венецианците панически избягали. Тракия, Южна Македония и Северните Родопи били освободени, като оцелял само един латински отряд, който доста месеци стоял обсаден в Станимака /Асеновград/. През цялата следваща година имало множество маневри и преследвания между българи и латинци, но така и не се стигнало до решително сражение.
(Гербът с трите лъва е български герб, а гербът с кръстовете е на латинската империя)

И сега идва ред да разкажем за славните подвизи на южнородопските българи в тази война.Във войната латинците понесли тежки загуби. Загубили императора си Балдуин, стотици рицари, хиляди войници. Загубили и престижа си. Трябвало да се направи ответен удар срещу българите.
Към края на лятото на 1207г. солунският крал Бонифаций Монфератски изпратил вестители до император Анри Фландърски - новият господар на Константинопол.
Солунският крал предложил на цариградския император заедно със свитите си да се срещнат на реката, течаща край Кипсела. Двамата владетели прекарали два хубави дни, с трабадури и поети. Поговорили си за семействата си и роднините си, радвали се на изискана рицарска компания, която явно им липсвала в дивите балкански земи, пълни с опасни и невъзпитани български селяци. На раздяла Бонифаций и Анри се договорили през октомври да се срещнат с целите си войски и да се насочат към Одрин, за да нападнат Калоян.
Бонифаций замислял да завладее българските земи... Да, но си направил сметката без кръчмар. Родопчани не били съгласни с него.
Връщайки се към своите владения, Бонифаций отишъл в град Месинопол /в развалини край днешния Комотини, или Гюмюрджина/, където останал пет дни. След това местните гърци помолили маркиза да се насочи на север, към Месинополската планина /днес Гюмюрджински снежник/, намираща се на един ден път от града. Каква е била целта на похода, не е известно, но като се знае вечната любов на гърците към българите, може да предположим, че е бил наказателна акция против непокорните и твърдоглави българи.
Маркизът навлязъл в Южните Родопи. Летописецът Вилардуен не споделя с нас какво са правили кръстоносците в българските села. Когато решили да си тръгват към Месинопол, обаче, "местните българи" се събрали и нападнали отряда им. От всички страни към латините се посипали стрели и копия. Както подобава на един доблестен рицар, Бонифаций се нахвърлил върху нападателите, но нашите не отстъпили. Българите устояли на облечените в желязо рицари. В боя една стрела ранила Бонифаций под плешката и той започнал да губи кръв. При тази гледка хората му загубили дух и се обезсърчили, а българите атакували още по-мощно. За да спасят живота си, повечето от уплашените латинци изоставили ранения си водач, както и честта си на бойното поле. Само неколцина останали с него и били убити.
Това се случило на 4 септември , лето господне 1207-мо.
Главата на Бонифаций, маркиз Монфератски и крал на Солун, сюзерен на константинополския император Анри, била отсечена и изпратена от родопчани на българския цар Йоаница /Калоян/.

Заключение:
Тази история свидетелства за здравия народностен дух на "местните българи", живеещи около Гюмюрджински снежник, в Южните Родопи. Най-вероятно това са били обикновени селяни - овчари и ловци, които се събрали като народно опълчение, за да дадат отпор на чуждоземния нашественик.
През средновековието трима чуждоземни владетели - нашественици са намерили смъртта си по нашите земи. Първият е ромейският император Никифор Геник - същият, който в Плиска газил малки деца с рала, и чиято глава после Крум Страшни направил на чаша. Вторият е император Балдуин Фландърски - надменният рицар, който не искал мир с българите и затова свършил живота си като Калоянов пленник в Търново. Третият е крал Бонифаций Монфератски, който бил надвит от българските селяни в Родопите. Дори само заради този факт, трябва да отдадем заслуженото на родопчани!
За Бонифаций още приживе били писани сонети и възхвали. Прославен е в писма и спомени на хората от неговия антураж. Например провансалският трабадур Rembo de Vaqueiras доста добре си преживявял покрай него, посвещавайки му стихове и песни.

(на картината вляво - поетът Рембо, който живял в двора на Бонифаций и се препитавал като негов придворен трабадур)


А за българите, с които се е бил, никой нищо не е писал. Не се знае от кои села са били, не е известно и кой ги е предвождал. Знаем, че преди това дълго време /близо 130 години/ нашите в Южните Родопи не били част от българската държава. Управлявали ги чужди хора, ромеи, които надменно ги назовавали с грозни и презрителни епитети. Присмивали им се, че миришат на овча кожа и че са безписмени. Но те пазели рода си и знаели на чия страна са. И го показали в най-точния момент. Осем века по-късно, в днешните модерни времена, има на какво да се научим от тях, нали?
Това писание е в тяхна памет!


Използван източник: електронното издание на мемоарите
Завладяването на Константинопол от френския летописец и участник в събитията Жофроа дьо Вилардуен.

Картините са взети от англоезичната Уикипедия.

03 февруари 2008

Два спомена и една перспектива за Черничево от Кирил Капустин

Представих ви чудесните фотографии, които г-н Кирил Капустин е направил и публикувал в сайта Images from Bulgaria през лятото на 2006г. Днес той разказва пред читателите на блога "Черничево" спомените си от двете си посещения в селото, както и виждането си за неговото развитие.

Спомени за Черничево:

Обичам Родопите още от дете. Всяка моя ваканция минаваше в Крумовград - имам баба там. Вече нямам летни ваканции, но при всеки удобен случай ходя до Крумовград, за да си почина от лудницата тук... :)

1996г.
В Черничево попаднах за първи път през далечната 1996 година. Тогава с един мой приятел от Крумовград - казваше се Руси - решихме за разнообразие да се включим в бригада на горското стопанство за маркиране на дърветата за подборна сеч в граничната зона до с.Черничево. Работата се състоеше да тичаме от дърво до дърво и с блажна боя да рисуваме "Х"-ове с чертички на почти всяко дърво. Това ставаше под зоркия контрол на двама горски пазачи. От време на време попадахме на табелки с надпис "ВНИМАНИЕ: МИНИ!" /все пак работихме зад кльона/, но според горските всичко беше наред, защото мините "отдавна са изгърмели - те кат' минат прасетата и ги вдигат". Както и да е, все още разполагам с всичките си крайници.
С Руси живяхме в сградата на горското в селото, до площада. Имахме си касетофон тип "лего" /купчинка ел.части, които като се наредят и почват да свирят/ и 2 касетки с "Хиподил" - какво повече му трябва на чов
ек... В стаята ни нощуваше и колония прилепи, които оакваха целия под, а самите те оставаха чисти. Я опитайте Вие така надолу с главата, де? Как го правеха - това си остава загадка за мен и до ден днешен.
В селото се запознах с много интересни хора. Дали обаче заради злоупотребата с алкохол в местната дискотека - гараж, или просто заради многото изминали години, не мога да си спомня нито едно име. Въпреки това добре си спомням за две момчета от Крумовград - единият живееше в къща точно до пощата и май учеше в спортно училище в Кърджали - гребната им база. Другият беше с избит преден зъб и условна присъда за опит за убийство или побой. Може и за двете. :)

2006г.
Второто ми ходене до селото бе точно след 10 години - практически на същата дата, но през 2006г. Бяхме двамата с приятелката ми Ели, отидохме с кола. Нямах проблем с намирането на селото - все пак ходил съм вече там, макар и преди години, макар и с морска болест по завоите... Направи ми впечатление, че селото е много пусто и някак "мъртво". Времето е спряло, нещата не са се променили, просто сградите са станали по-разрушени. Нямяхме водач и затова обикаляхме сами наоколо. Исках да снимам вътре в някоя от изоставените къщи, но ми беше неудобно.

Перспективи

Мисля, че точно в това "спряло време" в селото се крие и потенциала му.
На хората все повече и повече ще им писва от лъскави курорти, претъпкани плажове и т.н. Все повече хора ще търсят друг вид туризъм - етно или селскостопански туризъм. Чужденци са готови да плащат много пари, само за да попаднат на място, където да докоснат наистина дивата природа или видят определен вид растение/животно. Има хора, готови да дадат пари. Въпросът е обаче, има ли хора от селото, готови да ги вземат? Ако отговорът е "да", тогава:
- има ли място, където туристите да отседнат в селото? Лукс не е необходим, достатъчни са елементарни жизнени условия - стая с легло, баня, ресторант /механа/...
- Има ли кой да се грижи за тях? Ако туристът си тръгне щастлив - сигурно е, че пак ще се върне, а и ще доведе други. Професията на човека тук се нарича "аниматор".
- Какво ще предложим на посетителите? Например - идват 4 човека за 3 дни - каква е програмата за тези 3 дни?

- Каква реклама ще се прави на възможностите за туризъм в селото?


Благодаря на Кирил Капустин, че отдели от времето си, за да направи този банер "Черничево" (88х31 пискела), който всеки желаещ ще може да постави на своята уеб страница!

Блог "Черничево" е готов да публикува спомените на всеки местен жител или гост на селото, който желае да ги сподели с читателите.

28 януари 2008

Продава се заставата в Хамбардере

автор: Georgi Stankov

Заставата в Хамбардере се продава! Това става ясно от обявите в сайтовете за имоти в интернет. След няколкогодишно изоставяне, едно от наследствата от епохата на социализма в нашия край може би скоро ще се сдобие с нов собственик. Заставата представлява комплекс от сгради, разположени в красива местност само на 7-8км. източно от селото. По-долу публикувам съдържанието на обявата за продажбата на прочутата застава "Хамбардере":

Цена: 259 000 евро
Цена/кв.м.:
26 евро
Квадратура: 10 000кв.м.

Плътност: 30%
Кинт: 1.2
Кота корниз: 10

Атрактивен имот със статут на "Вилно селище за ловен туризъм", подходящо за развитието на ловен и риболо
вен туризъм в района на Източни Родопи. В непосредствена близост до Гърция, обграден от Държавно едродивечово стопанство 4530 хектара и множество язовири. Възможно финансиране по Програми на ЕС от Министерството на земеделието и продоволствията, МРРБ, МОСВ, МТСП.
Локация:
Имотът се намира на 30км. от Крумовград, 45 км. от Граничния пунк за Гърция - Ивайловград и 60км. от Маказа. На 20км. се намира с.Аврен, където предстои да бъде изграден през 2008г. КПП з Гърция.
Забележителности:
- Резерват за белоглав лешояд "Студен кладенец" - 30км.;
- Паметници на културата "Армира" и "Лютица";
- Тракийските археологични комплекси "Перперикон" и "Татул" - 60км.;
- Язовирите "Кърджали" и "Студен кладенец" - 50км.;
- Язовир "Ивайловград" - 40км.;
- Бяло море - Гърция - 90км.
Дейности:
- Ловен и риболовен туризъм - в района се намира Държавно едродивечово стопанство 4530 хектара;
- Рекреационен туризъм;
- Конна езда;
- Фотосафари;
- Селскостопанска дейност /ферма за овце, крави, щрауси и др./.
Описание:
Имотът е в регулация със статут на Ловно вилно селище, върху който има изградени 6 масивни постройки, с обща застроени площ от 920кв.м., които са разположени върху 10000кв.м. земя;
- два склада 80кв.м.;
- гараж с две клетки 88кв.м.;
- външна тоалетна 15кв.м.;
- жилищна сграда 132кв.м., състояща се от два двустайни апартамента с кухни и един едностаен с два санитарна възела и една баня;
- клуб склад 138кв.м.;
- административна сграда 472кв.м. и един полуподземен етаж 60кв.м. - състояща се от 12 стаи, голям коридор, столова с кухня, баня, тоалетна и сушилна.
До имота минава асфалтов път, водещ към двата гранични пункта Маказа и Ивайловград. В близост има два микроязовира и малка река, подходящи за риболов. Така също на 100м. разположено и едно от многото "чакала" за обстрел на едър дивеч /диви прасета, елени, лисици, зайци, пернат дивеч, вълци и др./.

Може да допълним още, че освен всички изброени забележителности, в Хамбардере има и множество долмени. Ето тук съм писал за тях. А на възвишението Църквище има останки от основите на средновековна църква, както и от некропол.
Разбира се, продажбата на заставата отваря една доста по-обширна тема - за бъдещото развитие на района. Изглежда екологичният туризъм в момента е като че ли единствената надежда за инвестиции в Черничево. Тютюнът може и да е средство за препитание, но истината е, че на все повече млади хора вече не им се работи такава работа. Всеки търси други възможности за реализация. А Черничево има ресурси да развива екологичен, селски, ловен и както щете го наречете туризъм - Бяла река например е едно прекрасно място! Ами околните върхове и бърчини!
Дано с продажбата на заставата да се открият и нови работни места за хората от Черничево!

LinkWithin

Blog Widget by LinkWithin